Доколко бяха разчупени редовете между Вашингтон и Пекин по време на срещата на високо ниво за търговията? Американският министър на търговията Джина Раймондо пристигна в Поднебесната империя за разговори в опит да сближи позициите между САЩ и Китай, които през последните години сериозно се отдалечиха една от друга не само политически, но и икономически. Двете най-големи световни икономики допреди няколко години бяха най-големите търговски партньори, но сега САЩ търгуват повече със Канада и Мексико, а Китай- със страните от Югоизточна Азия. Темата коментираме в предаването “България, Европа и светът на фокус” на Радио “Фокус” с доц. Искрен Иванов, политолог, международен анализатор, експерт по международна сигурност и управление на конфликти, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”
Доц. Иванов, по какъв начин настоящите търговски модели на САЩ и Китай чертаят различията между двете държави и влияят на отношенията им?
Първо трябва да направим уточнението, че САЩ и Китай са двете най-големи икономики, които всъщност образуват гръбнака на глобалната икономика. Ако мога да се изразя малко по достъпно, ще го кажа последния начин: A именно тогава, когато Америка има проблеми със своята икономика или реши да налага санкции на Китай, това удря и самата Америка. Обратно, ако Китай реши да налага санкции на Америка или да влоши икономическите си отношения с нея, това удря и самия Китай. Т.е. ако този ефект на бумеранга е постоянен, това означава, че и глобалната икономика ще е в едно състояние, което може много лесно да доведе до рецесия.
И точно това са и основателните опасения на международната общност, че ако утре, не дай си Боже, имаме напрежение в Тайванския проток или се стигне до конфликт между САЩ и Китай, цялата глобална икономика ще рухне. А пример в това отношение е политиката на бившия американски президент Доналд Тръмп, който спомняте си, започна една търговска война с Китай, жизненият стандарт на американците рязко се влоши, от своя страна Китай стана доста невъздържан в този регион, и си спомняме какви проблеми имахме буквално преди пандемията да дойде.
Неминуемо разногласие между САЩ и Китай има, но знак за какво бяха тези търговски разговори?
Тези разговори са знак за две неща. Първото е, че каквито и различия да имат Вашингтон и Пекин, каналите на комуникация между тях остават отворени в интерес на техните граждани. Защото отново ще повторя, едни санкции от страна на която и да е от двете държави ще се върнат като бумеранг към гражданите им, а това означава политическа нестабилност и в Америка, и в Китай. И разбира се, на второ място, нито една от тези две сили не би желала да загуби своето глобално икономическо влияние. Китай в момента са във възход, те са в една благоприятна позиция и естествено китайският лидер Си Дзинпин не би желал страната му да се лиши от тези перспективи на възход. От друга страна, Байдън срещу не иска доларът да губи своята доминираща позиция. Така че тези отношения на взаимозависимост устройват и двете страни, и това е причината поради която те търсят механизми въпреки огромните си различия по някакъв начин да запазят тази хармония.
Търсят консенсус за значението на открития и ползотворен диалог – мисля, че беше постигнато някакво такова решение. Стана ясно, че ще правят работна група Китай и САЩ по търговски въпроси, продължават да работят в тази посока. Но според вас, доц. Иванов, кой има по-големи амбиции: САЩ или Китай?
Сега, разбира се, тук не можем да седим по думите на самите лидери, защото политиците говорят едно, но когато става въпрос за концентриране на власт и за упражняване на правомощие, тогава те действат по различен начин. Политиката на САЩ винаги е била насочена към съхраняване на американското глобално лидерство, а то почива върху системата от съюзи, които Америка изгради след края на Втората световна война, и върху доминацията на щатския долар като основна резервна валута, в която се извършват около 50% от световните разплащания. Това е целта на американската външна политика и в този регион, и глобално, да запазя тази хармония и да запазят първенството на долара, за да може всъщност силата, гъвкавостта на американската икономика да продължи да я тласка на първо място.
Китай е малко по-различен. При Китай самият социализъм е с китайски характеристики е модел, който Китай запазва за себе си: Той няма претенции да го изнася, той си е модел, който си за самите китайци. Но китайската външна политика цени онова, което китайският лидер в своите трудове нарича “мирно издигане на Китай“, а то е малко по-различно от концепцията, която предишният китайски лидер Ху Дзинтао имаше, който говореше за “мирно съжителство”, при Си Дзинпин думите вече, конкретно преводът е “мирно издигане“.
Т.е. достигането на Китай, излизането му от века на унижението, от века на една такава колония на Запада в един пълноправен партньор на САЩ, на велика сила, която обаче няма и хегемонистични амбиции, а по-скоро иска да бъде световен икономически център в съзвучие с някой основни аспекти на китайската външнополитическа философия, като т.нар.: Китай центъра на всичко, на целия свят. Ето такъв тип съчетание между социализма с китайски характеристики, традиционните китайски доктрини наблюдаваме в момента в китайската външна политика. Но отново казвам, камъкът или ябълката на раздора, който сблъсква тези две концепции не е толкова това, че Америка и Китай са различни като политически системи, а това че има една точка, която е Тайван, за която в момента и двете сили спорят в каква форма да бъде статуквото в този регион.
Но и двете страни спорят, може би преосмислят някой неща заради нови икономически реалности?
Разбира се, икономическите реалности са напълно нови, но аз бих наблегнал тук на политическите реалности, защото виждате, че от една страна Вашингтон се придържаха към политиката по единен Китай, че съгласно комюникета от Студената война, той признава Тайван и неговия статут спрямо Китай, от друга страна обаче виждаме посещение на титулуващото себе си тайванско правителство в САЩ, посещение на високопоставени американски политици в Тайван. От друга страна виждаме Китай пък дълго време се ангажира с това да спазва мирния баланс на силите в Тайванския проток, но виждаме, че беше прокаран вече един закон, съгласно който китайци си запазват правото да действа със сила в случай, че е на лице териториален сепаратизъм.
А истината е, че малко хора знаят, че този спор – така нареченият “Тайвански въпрос“, той не е просто спор за територия, а той е спор за приемственост. Защото тези хора, които в момента в Тайван всъщност претендират за това да бъдат неговото правителство, те не претендират просто за независимост, а за това да са законното правителство на Китай, което Пекин не може да приеме. И това сблъсква всъщност Вашингтон и Пекин, защото ние виждаме в момента, че статуквото в региона почва лека-полека да се разчупва и всяка една от двете сили иска то да я устройва съгласно нейните интереси.
Доц. Иванов, стана въпрос вече за Тайван – ключова тема. Знаем, че събитията около Тайван се развиват скоростно, постоянно. До каква степен американците са прехвърлили своето внимание върху Азиатско-тихоокеанския регион и какво очаквате да се случи в обозримо бъдеще?
Оттук нататък възможните сценарии са два. Единият сценарий е когато най-сетне стане ясно какво ще се случи с Украйна, Америка да съсредоточи по-голямата част от вниманието си в Пасифика, защото сред американците нараства консенсусът, че така в идните години основният геополитически съперник на САЩ ще бъде Китай, както го наричат още в американската школа “Възходът на Китай“, това е много често. Китай е във възход и те възприемат всъщност Китай като заплаха, повече отколкото като партньор. Най-логичното е в тези условия Америка да накара и европейските държави в сътрудничество с Британия да засилят военното си сътрудничество, за да могат в голяма степен сами да се отбраняват в случая на всяка заплаха от други сили.
А сега, вторият сценарий това е ако по някакъв начин случващото се в Тайван ескалира в сблъсък между САЩ и Китай. И може само да се надяваме, че дотам няма да се стигне, защото това означава рухване на глобалната икономика, и то де факто ще доведе до Трета световна война, която както добре се досещаме, няма да има победители поради факта, че става въпрос за две ядрени сили. Така че много зависи какво ще бъде положението в Тайванския проток, дали този баланс на силите, който е в момента, ще си запази. Защото знаете ли, истината за Тайван е, че и двете сили имат огромни интереси и по една друга причина, и тя е, че ако Китай затвърди напълно своя контрол над Тайван, това означава той да постигне най-сетне пълно технологично превъзходство в производството на чипове над Запада, и да има пряк достъп по някакъв начин да влияе върху баланса на силите по Западното крайбрежие на САЩ, съответно военните бази и т.н.
Ако пък Америка по някакъв начин направи така, че да контролира баланса на силите в Тайванския проток, тогава се сещате, че Тайван се превръща в нещо като това, което беше Куба за САЩ по време на Студената война преди простите причина, че Китай няма да толерира по границите му да има американско оръжие. Така че ситуацията е много деликатна. И от двете сили зависи те да намалят това напрежение, за да не се стига до нещо по-сериозно.
Може би трябва да споменем и президентската надпревара в Тайван, която предстои. Важен инвеститор в Китай влезе в тази надпревара, не знам дали сте запознат точно с неговото име, но милиардерът Тери Гоу, който е основател на основния доставчик на електроника за Apple, се включи в президентската надпревара в Тайван. Това какво ще ни покаже? Тези избори как биха повлияли на цялата тази ситуация? Ключови фигури виждаме се включват.
Първо да направим уточнението, че хората, които в момента имат властови позиции в Тайван, те не са обявили независимост само и единствено защото американците са против това. В крайна сметка Америка и по-голямата част, около 99% от Западна Европа не са признали Тайван за държава. В света има само 10 държави, които са го направили, и една от тях наскоро оттегли своето признание. Така че политиката по Единен Китай, такава е поне моята прогноза, Вашингтон ще продължи да я следва на думи, а вече на дела ще видим, нали, предстои да видим.
Но факт е, че тези избори ще бъдат показателни, защото ако това статукво се разчупи, това означава рязък спад в подкрепата за семинисткия лагер в Тайван, рязък спад в проамериканските настроения, поне на властово ниво. Оттам нататък разбира се може да се стигне до някакво сближаване на позициите, което по някакъв начин да доведе до деескалация в региона.
Но какво да ви кажа? То и по силата на международното право, в документите на ООН, с подписа на тогавашния американски президент Джими Картър, пише, че има един Китай, Тайван е част от Китай. Но забележете и какви са нюансите: Америка казва “Да, ние подкрепяме политиката по Единен Китай, но сме против насилствена промяна на статуквото в региона,“ което означава “запазваме си правото да общуваме с Тайван, така че статуквото в региона да отговаря на нашите интереси“. Ето тук е всъщност конфликтът между САЩ и Китай, за който пак казвам, можем да се надяваме само да не ескалира в нещо по-лошо.
Не пропускайте новините и през телеграм канала ни: https://t.me/ndt1eu
