След символичните стачни действия специалистите от Регионалния исторически музей в Добрич се включиха ефективно в протеста, организиран от Национална федерация „Култура“ към КТ „Подкрепа“. Във вторник – 22 февруари, след десетките обявявани от тях дни на отворени врати, те обявиха за първи път и ден на затворени врати. Музейните обекти работеха, без да приемат посетители. Така специалистите изразиха своето несъгласие с предложеното минимално увеличение на Единния разходен стандарт за тяхната дейност в държавния бюджет за 2022 година. При поискано от синдикатите в областта на културата увеличение с 50 % новият бюджет предвижда 10 пъти по-малко – 5 %. След безпрецедентния скок в цените на електроенергията и газта, рефлектирал върху почти всички други цени, очакваните бюджети на отделните музеи ги поставят на ръба на оцеляването като институции. Това поставя под въпрос дейността им по събирането, опазването, реставрирането, представянето и научното изследване на движимите и недвижимите културни ценности на България. Както се оказва, и днес пред света достойно ни представят артефактите от миналото ни, а не толкова постиженията от настоящето ни. Когато нашата страна е поканена да гостува в Париж, Брюксел, Дубай…, властта се сеща, че има музеи и те са пазители на националната ни памет и гордост. Това обаче бързо бива забравяно – до следващото изложение или експозиция.
Основният проблем в случая е, че обявените допълнителни 12 милиона лева, предвидени за проекти, не могат да се използват за издръжка. И досега ежегодно музеите кандидатстват по проекти, печелят някои от тях и ги реализират. Така че подобен принцип на дофинансиране е известен и практикуван. Той обаче не решава проблема с липсата на базисни средства за издръжка и за основни дейности.
Напълно нерешен е и въпросът със заплащането в сферата на културата. Стандартите за заемане на щатните длъжности на специалистите са високи, заплащането обаче десетилетия наред се съизмерва не със средната, а с минималната работна заплата в страната. Напоследък минималната заплата се повишава ежегодно, а в културните институции много често по 6 – 7 години заплатите не се актуализират. Така бавно, но сигурно минималната заплата се доближава до заплащането на висококвалифицирани и трудно изграждащи се специалисти. Проблемът е, че от 1989 година до днес липсва целенасочена държавна културна политика. И сега много от музеите имат сериозни проблеми със състоянието на материално-техническата си база и с подбора на кадрите. Току-що завършващите млади висшисти не са мотивирани да си търсят работа в музеите поради обидно ниското заплащане и поради ограничените възможности за кариерно израстване. Не е докрай уредена и юридическата база за пълноценното легитимиране на научните постижения в тази сфера. Тоест и научното израстване е съпроводено с много перипетии в резултат на недомислици в нормативната уредба. Вече десетилетия Министерството на културата не прави нищо и по въпроса за утвърждаване на единни стандарти за дигитализацията на движимите културни ценности. Да не говорим за почти липсващите в сравнение с Министерството на образованието и науката курсове за квалификация на музейните специалисти.
В резултат на трупани с години неуредици от различно естество една от най-богатите в културно отношение държави в Европа – България, постепенно ще се окаже без пазители и популяризатори на тези материални и духовни ценности. Тогава поредната власт ще се опита някак хаотично и половинчато да реши вече много големия проблем. Вероятно ще е късно. Както нереформираната ни здравна система и изтичащите навън медицински специалисти са дълбоката причина да преживеем (или да не успеем!) пандемията като Апокалипсис. Както закъснелите мерки в образователната сфера не могат така бързо и лесно да спрат процеса по „произвеждане” на функционално неграмотни млади българи.
