НЯМА ТАКАВА ДЪРЖАВА… ПО РЕЛСИТЕ ДОБРИЧ – СОФИЯ

11.11.2019

2947

Неделя. 10 ноември. Паметна дата. 30 години от заговора срещу Тодор Живков. Пада първият секретар на ЦК на БКП и държавен глава.

Да не беше падал. Поне щяхме да се радваме и досега на т. нар. Албена – бързият влак от Кардам до София.

София я има и днес. По-голяма. По-красива. По-уредена.

Няма я албената…

Няма го голямото село Кардам, беше по-голямо от някои градчета.

Няма го големият Толбухин, сиреч Добрич. Свил се е като шагренова кожа. И още се свива. Оживената някога ж.п. гара „Юг“ пустее. Коловозите обрастват с трева. Поне да растяха билки. Жепето щеше да ги продава и да си ремонтира желязната каруца, наречена още локомотив от министъра на транспорта. Ама и билки не растат по тези релси. Може би е дошло времето за икономия на държавата да пускат стада овце по релсите…

Такъв е животът!

Преди 30 години на тази вечер – 10 ноември – някои вече бяха готови да крадат. Да ликвидират. Да разпродават. Да унищожават. И да ни заливат с обещания и лъжи… И така се стигна до една култова песен – „Няма такава държава“.

Дори се създаде и партия „Нама такава държава“.

Няма такава държава, но такава гара има. И счупен локомотив има.

Та на 10 ноември вечерта някои тихо, други по-силно си тананикаха песента „Няма такава държава“.

Други просто си псуваха. Имаше на майка. На държава. На министър… Цяла енциклопедия псувни…

На ж.п. гара „Юг“ в Добрич.

Защо бе, ЧИЧО? – би попитал Тодор Колев. Но него го няма на този свят вече. И никой не пита. А и да пита, ще получи мълчалив отказ. Или дежурното обещание.

Слушаме го от години демокрация. Демократични обещания. Въздух под налягане. Дори вече без налягане.

Влакът се дотъркаля от Кардам. И трябваше да тръгне за София. Да, ама не!

40 минути суета. Без някой да даде обяснение що ще прави демократичното ръководство на ж.п. гарата. После му подсказаха, че трябва да каже нещо. Сред пътниците имаше деца. Болни. Студенти – млади, красиви и умни. Но не от онези, на които плащаха и им даваха дипломи по политически заслуги.

И така се разбра, че локомотивът пак я е закъсал. И жепето не разполага с файтони по трасето Добрич-София, защото сега коне имат само богатите. И не искат да ги морят за нуждите на бедните. Та кой беден, било студент, било майка с две деца или пенсионер с 200 лева пенсия, днес се вози на мерцедес, ауди, та дори и с москвич до София.

Докато измежду падащите листа звучеше „Няма такава държава“, докараха автобус и микробус да извозят оцелелите пътници до гарата в Повеляново, където да дочакат влака от Варна.

Нещо обикновено за добруджанци, оцеляващи в глухия коловоз на държавата, доколкото я има, България.

За болните, купили билети за спално легло, нямаше дори обещание да бъдат настанени в спален вагон.

За взелите билет да слязат на някоя гара между Добрич и Повеляново – нямаше лукс дори с автобус да бъдат извозени посред нощ. Все пак беше 10 ноември и им се полагаше едно обещание.

Нямаше и яснота в какви вагони ще бъдат настанени пътуващите за рая София.

Нямаше. Нямаше. Нямаше…

Демокрация!

Такъв е животът!

Такъв е животът в тунела на прехода. Грешка, в лабиринта от тунели на прехода.

Щастливците имаха възможност да се върнат по домовете си и да гледат по късните новини из телевизиите изявления на управляващите за възхода на демократична България.

Такъв е животът!

А на младите не им се гледаха новини по БНТ, нито по БТВ, нито по Нова телевизия… Погледите им бяха обърнати към терминалите на летищата и еднопосочните билети за Германия, Англия, САЩ, Италия, Испания, Белгия…

Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ