- Константина Петрова е водачът в листата за народни представители от „Възраждане“ за 8 МИР-Добрич
- Когато няма инвестиции, младите хора търсят бъдещето си другаде
Като народен представител от област Добрич, сега отново кандидат, Константина Петрова поставя на първо място проблемите на региона – икономическото изоставане, лошата инфраструктура и опазването на природните богатства. Със съжаление отбелязва, че Добрич е един от най-силно обезлюдяващите се региони в страната, а една от основните причини за това е слабата свързаност с останалата част на България. Недостроената магистрала „Хемус“, липсата на скоростен път Силистра – Добрич – АМ „Хемус“/Варна и неудобните железопътни връзки възпрепятстват развитието на бизнеса и отблъскват инвестициите.
„Именно заради лошата инфраструктурна свързаност този район не е привлекателен за бизнеса, а когато няма инвестиции, младите хора търсят бъдещето си другаде“
Регионът е силно земеделски и според Петрова плодородната земя трябва да бъде защитена. Един от проблемите, срещу които тя се обявява, е безразборното изграждане на ветрогенератори и фотоволтаици върху земеделски площи. Според нея възобновяемите енергийни източници не трябва да бъдат забранявани, но е необходимо ясно законодателство, което да защитава земята и поминъка на хората.
Сред каузите, които защитава активно, е и опазването на залив Болата – една от най-красивите природни забележителности по Черноморието. Тя предупреждава, че буните, които защитават залива, се рушат, а институциите си прехвърлят отговорността. Ако не се предприемат спешни действия за тяхното укрепване, съществува реална опасност природната забележителност да бъде необратимо увредена.
„Ако тези буни се разрушат, плаж Болата ще изчезне. Това е природно богатство, което сме длъжни да запазим.“
Друг сериозен проблем в региона е безразборното къмпингуване по плажовете, дюните и защитените територии. Според Петрова трябва да се създадат ясно определени зони за къмпингуване и правила за опазване на природата, за да се избегне унищожаването на чувствителните екосистеми.
На национално ниво Константина Петрова смята, че политиката трябва да бъде инструмент за подобряване на живота на хората. Според нея парламентът трябва да работи по-прозрачно и да създава по-качествени закони, които да дават реални решения на проблемите на обществото.
„Народът трябва да бъде питан по важните въпроси, които касаят бъдещето на България – и близкото, и далечното.“
По този начин народът ще участва пряко във вземането на решения и ще има по-голямо доверие в институциите.
Петрова обръща внимание и на демографската криза. Според нея младите хора ще останат в България само ако имат възможност за добра работа, образование и условия да създадат семейство. Затова образованието трябва да бъде по-тясно свързано с нуждите на икономиката и бизнеса, така че младите хора да се реализират по-лесно.
Като човек Константина Петрова се определя като позитивна, състрадателна и толерантна личност, която винаги е готова да изслуша хората. Най-голямата ѝ гордост е нейният син.
Тя е изключително самостоятелна още от ранна възраст. Още като ученичка сама взема решения за своето образование и развитие. Завършва езикова гимназия с отличен успех, след което получава висше образование по икономика в Икономически университет Варна и Университета за национално и световно стопанство. По-късно завършва и инженерна специалност във Варненския свободен университет – Водоснабдяване и канализация.
Свободното си време обича да прекарва сред природата и край морето. Обича да чете книги, като особено предпочита скандинавските криминални романи.
Константина Петрова е един от учредителите на „Възраждане“.
„Възраждане е кауза, която обединява хората около идеята България да бъде обединена, независима и просперираща държава.“
Тя вярва, че политикът трябва да дава личен пример, защото публичната позиция носи по-голяма отговорност. Критиките приема спокойно, ако са градивни, се замисля върху тях, а ако са неоснователни, ги приема като част от политическия живот.
Константина Петрова вярва, че бъдещето на България зависи от активната позиция на обществото и от готовността на политиците да отстояват националния интерес.
„Мечтая да видя силна, независима и просперираща България, в която младите хора ще искат да останат и да изграждат бъдещето си тук.“
Това може да се случи само с „Възраждане“!
Визитка:
Константина Петрова е родена в Добрич. Средното си образование завършва в Езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град. Продължава обучението си в Икономически университет – Варна, където придобива бакалавърска степен по икономика на строителството. Притежава и магистърска степен по регионално развитие в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). По-късно завършва Водоснабдяване и канализация във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“.
Константина Петрова е народен представител в 48-ото, 49-ото, 50-ото и 51-ото Народно събрание, избрана с гласовете от област Добрич. В работата си в парламента поставя акцент върху развитието на Североизточна България, инфраструктурата, опазването на природата и защитата на плодородната земеделска земя в Добруджа. Петрова е сред активните представители на региона, които поставят проблемите на област Добрич и Северното Черноморие в дневния ред на пленарната зала.
Купуването и продаването на гласове е престъпление!
28 
27 
Тридесет и осмото Народно събрание приема концепция за национална сигурност, предложена от правителството на Иван Костов. Тя е подкрепена от 170 депутати, а само 48 (от ПГДЛ) са против.
Провежда се първият концерт в Англия на групата Electric Light Orchestra.
Умира Ясунари Кавабата – японски писател белетрист. Завършва английска и японска литература в Токийския университет през 1924 г. Дебютира в литературата като студент в сп. “Нова мисъл” (1921 г.). Създател е на сп. “Артистична епоха”, трибуна на авангардната литература в Япония. През 1968 г. получава Нобелова награда за литература. Самоубива се. През 1954 г. става член на Японската академия на науките. В периода 1948-1965 г. е президент на японския ПЕН-клуб.Автор е на книгите “Снежната страна” (повест, 1937 г.; на български език 1977 г.), “Хиляда жерава” (повест, 1945 г.; на бълг. ез. 1977 г.), “Гласът на планината. Роман” (роман, 1953 г.; на бълг. ез. 1982 г.), “Старата столица” (роман, 1961 г.).
Започват преговорите между САЩ и СССР за ограничаване на стратегическото въоръжение.
Завършва съдебният процес срещу бившия лидер на БЗНС “Врабча-1” Димитър Гичев, обвинен в съдействие за “организиране на въоръжени чети” за борба срещу властта, в даване на нареждания за “организиране на саботажи”, в “разпространяване на слухове”. Димитър Гичев не се признава за виновен. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор. Имотите му са конфискувани в полза на държавата.
В сената в Южна Каролина американският политик и финансист Бърнард Барух за първи път употребява израза “Студена война”.
Сирия получава независимостта си.
В хода на Втората световна война започва Берлинската настъпателна операция на съветските войски.
Умира Ханс Дриш – германски биолог и философ, един от основоположниците на съвременния витализъм, ученик на Е. Хекел. От 1921 г. до 1934 г. е професор в Хайделберг, Кьолн и Лайпциг. През 1935 г. лекциите му са забранени. В началото на научната си дейност се занимава с изследвания в духа на Хекеловия механицизъм, но след като се убеждава в необходимостта от обосноваване на самостоятелността на биологията, се отказва от него. Витализмът на Ханс Дриш е популярен през 10-те години, а логическите и онтологичните му идеи – през 20-те години на века. Концепцията му оказва съществено влияние върху философската антропология на Гелен и Плеснер.
В Марктл Ам Ин, Бавария, Германия, е роден папа Бенедикт ХVІ (преди началото на понтификата – кардинал Йозеф Рацингер). Той е префект на Ватикана за Събора за доктрината на вярата, преди да наследи папа Йоан Павел ІІ като папа и лидер на Римокатолическата църква на 19 април 2005 г. Рацингер е отгледан в Бавария и влиза в семинарията през 1939 г. Ученията му са прекъснати през 1943 г. от принудителна служба в армията на Адолф Хитлер, но се завръща в семинарията в края на 1945 г. Рацингер е ръкоположен през 1951 г. и прекарва по-голямата част от кариерата си като професор по теология в немски университети. През 1977 г. е въздигнат в архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг, а няколко месеца по-късно е издигнат в кардинал. Натоварен с “опазването на църковната доктрина” по времето на управлението на папа Йоан Павел ІІ, Рацингер е известен със стриктното спазване на традиционната католическа догма. Суровият подход на Рацингер му спечелва хумористичния прякор “Понзеркардинал” (препратка към бойния танк от Втората световна война). По време на погребението на папа Йоан Павел ІІ Рацингер председателства погребението и е избран за следващия папа на втория ден от традиционния конклав на кардиналите. Рацингер приема папското име Бенедикт ХVІ.
Извършен е атентат в софийската катедрала “Св. Неделя” по нареждане на ръководителите на Военната организация на БКП (т. с.). Той представлява отговор на масовия терор на сговористкото правителство срещу левите сили в страната след държавния преврат на 9 юни 1923 г. до пролетта на 1925 г. Най-напред са смазани Юнското въстание (1923 г.) и Септемврийското въстание (1923 г.), след което се пристъпва към физическото ликвидиране на отделни партийни функционери. В началото на януари 1924 г. е прокаран и Законът за защита на държавата, по силата на който през април същата година са забранени БКП (т. с.) и нейните поделения в лицето на Комсомола и кооперация “Освобождение”. В същото положение фактически се оказва и БЗНС. Убийствата на комунисти и леви земеделци не стихват. Една от големите жертви е П. Д. Петков, убит през юни 1924 г. Сговористите също дават жертви. Сред тях е Н. Милев, проф. по история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, и директорът на проправителствения в. “Слово”, с голямо влияние сред водителите на ВМРО. В отговор на неговото убийство загиват комунистическите депутати Т. Страшимиров и Х. Стоянов. Убит е и народният трибун В. Иванов, както и журналистът Й. Хербст. При такава обстановка ръководителите на Военната организация К. Янков, Ив. Минков и др., без съгласието на Задграничното ръководство на БКП (т. с.), решават да отговорят на белия терор с червен. Замислят най-различни варианти за ликвидирането на сговористкото правителство. Спират се на убийството на о.з. ген. К. Георгиев, който по онова време е председател на градското бюро на Демократическия сговор в столицата като се надяват, че на неговото погребение ще се стече цялото правителство. Месеци преди това незабелязано от властите те внасят взривни материали в столичния храм “Св. Неделя”. На 14 април 1925 г. неочаквано е извършено нападение върху цар Борис III от анархистката чета на Тумангелови в Арабаконашкия проход. Акцията не отменя решението на К. Янков и неговите съратници. На следващия ден привечер в центъра на столицата (при храма “Св. Седмочисленици”) е прострелян о.з. ген. К. Георгиев. По време на опелото му в катедралата “Св. Неделя” на 16 април 1925 г. в присъствието на почти цялото правителство взривните материали са запалени, в резултат на което покривът се срутва. От падащите каменни късове на място загиват над 140 души, а десетки други са ранени. Някои от тях през следващите дни също умират от получените рани, поради което броят на жертвите достига около 200 души. Сред тях са и видни военачалници. Нито един от присъстващите министри не загива. Някои от тях получават само леки наранявания. Атентатът заварва цар Борис III, който също е трябвало да присъства на опелото, на път за катедралата.
Умира Калин Георгиев Найденов – български офицер, генерал-лейтенант (1917 г.). През 1885 г. завършва Военното училище в София и през 1891 г. Артилерийска военна академия в Торино. През Балканската война (1912-1913 г.) е помощник-началник на артилерията в щаба на действащата армия. Има изключителен принос за широкото използване на артилерията във войната. Инспектор е на артилерията (1913-1915 г.), ген.-майор (1914 г.). От 21 септември 1915 г. до 21 юни 1918 г. е министър на войната.След войната е професор във Военното училище. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.
Умира Иван Великов Стойков – български офицер, генерал-майор (1918 г.). През 1887 г. завършва Военното училище в София и Военна академия в Торино, Италия. Служи в конницата. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на 9-та пехотна дивизия. През Първата световна война (1915-1918 г.) е командир на 1-ва конна бригада и воюва при Трън и Прищина. От ноември 1915 г. е командир на конната дивизия, която освобождава Охрид. От май 1916 г. командва новосформираната конна дивизия. Началник на 9-та дивизионна област (1917 г.). Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.
Роден е Питър Устинов – английски режисьор, актьор, драматург и писател от руски произход. Завършва Уестминстърския колеж и Лондонската театрална студия. От 1937 г. е театрален актьор, а в киното дебютира през 1940 г. Автор е на около 20 пиеси (“Десетата на Бетовен” и др.), ползващи се с голям успех, повечето от тях са екранизирани. Работи над сценария за филма на Каръл Рийд “Пълен напред” (1944 г.). През 1946 г. поставя “Школа за тайна служба”. Филмите, режисирани от Устинов, се открояват със своето внушение и убедителна постановъчна работа – “И обратно” (1948 г.), “Редникът Анжело” (1949 г.), “Романов и Джулиета” (1960 г.), “Били Бъд” (1962 г.), “Лейди Л.” (1965 г.), “Хамърсмит е вън” (1972 г.). Питър Устинов е майстор на епизодичния образ. Икономичните, нелишени от язвителен британски хумор изразни средства му дават възможност да създаде ярки и запомнящи се роли в “Quo vadis?” (1951 г.), “Хубавият Брамел” (1954 г.), “Лола Монтес” (1955 г.), “Изпращачи на слънцето” (1959 г.), “Спартак” (1960 г., “Оскар”), “Топкап” (1964 г., “Оскар”), “Комедиантите” (1967 г.), “Вива, Макс!” (1970 г.), “Бягството на Логан” (1976 г.), “Последната версия на Бо Жест” (1977 г.), “Иисус от Назарет” (тв, 1977 г.), “Лилавото такси” (1977 г.), “Ашанти” (1979 г.). Изпълнява блестящи роли в екранизациите по Агата Кристи и Жул Верн – “Смърт край Нил” (1978 г.), “Злодеяние под слънцето” (1982 г.), “Среща със смъртта” (1988 г.), “80 дни около света” (тв, 1989). Снима се още във филмите “Драма в три действия” (1990 г.), “Лоренцо” (1992 г.), “Алиса в страната на чудесата” (тв, 1999 г.), “Салемските вещици” (2001 г.), “Лутер” (2003 г.).
Владимир Ленин се завръща в Петроград (дн. Санкт Петербург) от изгнанието си във Финландия.
Роден е Евгений Валерианович Самойлов – руски артист. През 1930 г. завършва Художествен политехнически институт в Ленинград . Играе в театъра на В. Майерхолд (1934-1938 г.), в Московския театър “Вл. Маяковски” (1940-1968 г.) и в Малий театър (след 1968 г.). Снима се в киното от 1936 г. Играе въвъ филмите “Светлият път” (1940 г., Лебедев), “Сърцата на четиримата” (1945 г., Колчин), “Шест часа вечерта след войната” (1944 г., Кудряшов), “Героите на Шипка” (1955 г., ген. Скобелев), “Те се сражаваха за Родината” (1975 г., Марченко), “Борис Годунов” (1986 г.), “Обсадата на Венеция” (1991 г.), “В началото бе словото” (1992 г.). Самойлов умира на 17 февруари 2006 г.
Американката Хариет Куимби става първата жена, извършила самолетен полет над Ла Манша.
Роден е Константин Василев Кисимов – български актьор. Следва право и философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1921-1922 г.). До 1924 г. играе в “Театър – студио” на И. Даниел. Завършва Драматичната школа при Народния театър “Иван Вазов”. Най-характерните му роли в киното са във филмите “След пожара над Русия” (1929 г.), “Безкръстни гробове” (1931 г.), “Грамада” (1936 г.), “Калин Орелът” (1950 г.), “Под игото” (1952 г.), “Героите на Шипка” (1955 г.), “Хайдушка клетва” (1958 г.), “Хитър Петър” (1960 г.), “Стубленските липи” (1960 г.), “Вятърната мелница” (1961 г.), “Българи от старо време” (тв, 1963 г.), “Грамофон и маслини за моите приятели” (тв, 1965 г.).
Родена е Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) – българска поетеса. Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Известно време е гимназиална учителка. От 1921 г. активно участва в литературния живот на България. През 1927 г. издава стихосбирката си “Вечната и святата”. Елисавета Багряна е авторка на “Звезда на моряка” (1932 г.), “Сърце човешко” (1936 г.), “От бряг до бряг” (1962 г.) и др. Поезията й е превеждана на повече от 25 езика. Умира на 23 март 1991 г. в София.
Роден е Чарлз Спенсър Чаплин – английски актьор, сценарист, режисьор, продуцент и композитор от английски произход. Баща е на Дж. Чаплин. От 1898 г. пее и танцува на сцената. От 1907 г. е в трупата на Фред Карно, където усъвършенства майсторството на акробатиката, пантомимата и клоунската техника. При гостуването на Карно в САЩ (1913 г.) подписва договор с “Кийстоун” и започва да се снима под ръководството на Макс Сенет, дебютирайки в “Да си изкараш хляба” (1914 г.). През 1914 г. се снима в 34 филма, (от които около половината поставя по свой сценарий), придобива голяма популярност и получава творческа независимост. През 1915-1916 г. работи за “Есеней”, а през 1916-1917 г. – за фирмата “Мючуъл”, създавайки свои пълноценни авторски филми. Той играе във филмите “Завербуваният” (1915 г.), “Полиция” (1916 г.), “Спокойната улица” (1917 г.), “Имигрантът” (1917 г.). Работейки за фирмата “Фърст Нешънъл” (1918-1923 г.) – при все, че е сред основателите и на “Юнайтед артист” (1919 г.) – той обогатява артистичния си талант, режисьорското си майсторство. Участва в “Кучешки живот” (1918 г.), “С пушки на рамо!” (1918 г.), “Слънчева страна” (1919 г.), “Удоволствието на деня” (1920 г.), “Класа на безделници” (1921 г.), “Денят на получаване на заплатата” (1921 г.), “Хлапето” (1921 г.), “Пилигримът” (1923 г.) . През 1923 г. създава своя фирма “Чарлс Чаплин филм корпорейшън”. От 1923 г. започва да снима авторски пълнометражни филми, които се появяват с по-голяма дистанция, поради дългата подготвителна работа и осигуряване на екип от съмишленици. Пълнометражните му филми са образцово реализирани. По времето на маккартизма напуска САЩ (1953 г.), преселва се в Швейцария и се връща триумфално за кратко в Америка през 1972 г., за да получи специалния “Оскар” за цялостен принос в развитието на киноизкуството. Между 1923 г. и 1967 г. създава “Парижанката” (1923 г.), “Треска за злато” (1925 г.), “Циркът” (1928 г., “Оскар”), “Светлините на града” (1931 г.), “Модерни времена” (1936 г.), “Диктаторът” (1940 г.), “Господин Верду” (1947 г.), “Светлините на рампата” (1952 г., “Оскар” ‘72 за музика), “Един крал в Ню Йорк” (1957 г.), “Графинята от Хонгконг” (1967 г.). През 1972 г. получава “Златен лъв” във Венеция за цялостен творчески принос. През 1964 г. издава “Моята автобиография”. За живота и творчеството му са заснети редица филми, сред които по-значими са “Джентълменът-скитник” (1977 г.), “Неизвестният Чаплин” (тв, 1983 г.) и “Чаплин” (1992, реж. Ричард Атънбъроу).
Роден е Ернст Телман – германски политик, деец на международното работническо движение. От 1903 г. е член на ГСДП. През 1915 г. е мобилизиран и изпратен на Западния фронт, откъдето през есента на 1918 г. дезертира, връща се в родния си град и участва в Ноемврийска революция. След разцеплението на Социалдемократическата партия преминава в НГСДП, а от 1920 г. е член на ГКП. От декември 1920 г. оглавява хамбургската комунистическа организация, член е на Коминтерна.От 1924 г.до 1933 г. е депутат в Германския райхстаг. От 1925 г. е председател на Германската компартия и се кандидатира за райхспрезидент. През 1932 г. след завземането на властта от Хитлер. Ернст Телман минава в нелегалност. Няколко дни след подпалването на Райхстага е арестуван и останалата част от живота си прекарва в различни германски затвори и концлагери. По указание на фюрера е екзекутиран в Бухенвалд.
Приета е Търновската конституция. В нея е прокаран принципът на разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Тя определя структурата и компетенциите на висшите държавни органи – монархически институт, парламент, правителство, както и основните права, свободи и задължения на българските граждани. Първата българска конституция е една от най-демократичните за времето си в Европа. Отменяна е през 1881 г. и през 1883 г., изменяна е през 1893 г., 1911 г. и 1946 г. и е в сила до 1947 г. По време на конституционните дебати (след 21 март) се оформят първите български партии – Консервативна и Либерална.
Завършва Оборищенското събрание. В него вземат участие 65 представители на революционните комитети на около 58 селища от IV-Панагюрски революционен окръг в историческата местност Оборище, намираща се на 11 км северозападно от Панагюрище. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет трябва да се проведат предварителни събрания за уточняване на някои въпроси по хода на подготовката на Априлското въстание. Ръководните дейци на IV революционен окръг определят Оборище за място на срещата. С цел да не се допуснат шпиони и случайни лица делегатите са снабдени с пълномощни писма от съответните революционни комитети. Делегатите полагат клетва, след което пристъпват към своята работа. Те преглеждат сметките на всяко село, представени от революционните им комитети, и правят равносметка за цялостната подготовка на въстанието. Определят и датата на въстанието (1 май). Избрана е комисия, която да изработи устав и програма, подробен план за въстаническите действия, военни инструкции, прокламации и т. н. След бурни разисквания делегатите приемат предложението на Г. Бенковски (на снимката) и гласуват пълномощия на апостолите да ръководят въстанието, като с това утвърждават принципа на демократическия централизъм. Оборищенско събрание е най-ярката проява на организираност на българското националнореволюционно движение. Взетите от него решения са направени достояние и на останалите революционни окръзи чрез специално изпратени до тях куриери.
В Шумен завършва учителски събор. Той е организиран по инициатива на варненско-преславския митрополит Симеон Варненско-Преславски. На събора присъстват 20 делегати – учители от цялата епархия.
Делегация от трима български представители – Гаврил Кръстевич (на снимката), Иванчо Пенчович и Георги Чалъкоглу, посещава вселенския патриарх. От името на Антим І те го молят да даде позволението си на българския екзарх да го посети и “да му целуне ръка” в знак на помирение между българи и гърци. Патриархът обещава да предаде молбата на Антим І за разглеждане от Светия синод.
Берлин е провъзгласен за столица на Германия.
Роден е Анатол Франс (псевдоним на Анатол Франсоа Тибо) – френски писател. През 1896 г. става член на Френската академия на науките. Литературната си дейност започва като журналист и поет. Сближава се с групата “Парнас”, публикува книгите “Алфред дьо Вини” (1868 г.), сборника “Златни поеми” (1873 г.) и драматичната поема “Коринтска сватба” (1876 г.). През 1879 г. пише повестта “Йокаста”, която отразява увлечението му към позитивизма. Известността му идва след публикуването на романа “Престъплението на Силвестър Бонар” (1881 г.). През 70-те и 80-те години на ХІХ век пише статии, предговори към издания на френски класици (сб. “Латинският гений”, 1913 г.). Философските му възгледи намират най-пълна изява в сборника с афоризми “Градината на Епикур” (1894 г.). В края на 90-те год., по времето на делото Драйфус, пише тетралогията “Съвременна история”. Социалната тема е характерна и за разказите му от сборника “Кренкебил, Тютоа, Рике и много други полезни разкази” (1904 г.). В началото на ХХ в. се сближава със социалистите, занимава се усилено с публицистика (във вестник “Юманите” през 1904 г. публикува социално философския роман “На белия камък”).Частично неговата публицистика е издадена в сб. “Социални убеждения” (1902 г.). След 1905 г. издава романите: “Островът на пингвините” (1908 г.), “Седемте жени на Синята брада” (1909 г.), “Боговете са жадни” (1912 г.), “Въстанието на ангелите” (1914 г.). В последните години от живота си завършва цикъл спомени – “Малкият Пиер” (1919 г.) и “Живот в цветя” (1922 г.); работи над философските “Диалози под розите” (1917-1924 г., публ. 1925 г.). През 1921 г. получава Нобелова награда за литература за 1921 г.
Роден е Хенрих Антонович Леер – руски офицер, генерал от инфантерията (пехотата) (1896 г.). Професор е в Николаевската академия на Генералния щаб, военен теоретик и историк, от 1887 г. е член -кореспондент на Петербургската Академия на науките. През 1854 г. завършва Военна академия . В периода 1857 – 1864 г. участва в Кавказката война . От 1865 г. е професор в Академията на Генералния щаб и в Инженерната академия. От 1889 г. до 1898 г. е началник на Академията на Генералния щаб, от 1896 г. – член на Военния съвет. Леер е главен редактор на “Енциклопедия на военните и морските науки” (8 т., 1883-1897 г.) и “Обзор на войните в Русия от Петър Велики до наши дни” (4 т., 1885-1896 г.). Автор е на трудове по стратегия, тактика и военна история, оказали влияние върху реформите и развитието на военното изкуство през втората половина на ХIХ в. и началото на ХХ в.
Умира Франсиско Хосе де Гойя и Лусиентес- испански художник и гравьор. Учи живопис в Сарагоса при художника Х. Лусана и Мартинес. Около 1769 г. отива в Италия. През 1771 г. получава Втора премия от Пармската художествена академия за картина с античен сюжет. После се връща в Испания, където рисува икони и фрески в духа на късния италиански барок. Около 1773 г. се преселва се в Мадрид и отначало създава повече от 60 пана, които служат като модели за килими в кралската килимарска работилница (1776-1780 г., 1786-1791 г.). От 1780 г. е избран за член на Мадридската художествената академия. През 1785 г. става зам.-директор, от 1795 г. – директор на живописното отделение. През 1786 г. е назначен за придворен живописец. През 1799 г. става първи живописец на краля. През 1790-1800 г. портретното творчество на Гойя достига изключителен разцвет. Негови произведения са “Голата Маха”, “Облечената Маха” (ок. 1802 г.). Особено интересна е първата голяма серия офорти “Капричос” (1793-1797 г.). Създава картини с историческа тематика “Въстанието на 2 май 1908 год. в Мадрид” и “Разстрел на въстаници през нощта на 3 май” (1814 г.). Негови творби са “Кралското семейство”, “Мадридски панаир”, “Ложа в цирка за бикове” и др. Неговите офорти “Борба с бикове”, “Капричос”, “Ужасите от войната” и др. му спечелват световна известност.
Умира Дмитрий Григориевич Левицк – руски художник. Придворен портретист на императрица Екатерина II и на бележитите си съвременници. Член е на Петербургската художествена академия. Автор е на портрети на Екатерина II, Павел I, Новиков, Дидро и др.
Английската кралица Ана удостоява Исак Нютон с рицарско звание.
В писмо до бургундския херцог Филип Добри крал Сигизмунд съобщава за съвместни антиосмански действия на влашкия воевода Мирчо Стари и Константин, който в писмото е наречен “император на България”.
През 1178 г. пр. Хр. слънчево затъмнение може би бележи завръщането на Одисей, митичния владетел на Итака, у дома след края на Троянската война. Той открива редица ухажори, които се съревновават, за да се оженят за съпругата му Пенелопа, която считат за вдовица. Целта им е да наследят трона на Одисей. Той организира посичането им и се възкачва обратно на престола си.
Роден е Пелагий І (VI в.) – римски папа. Като апокрисиарий в Константинопол на папа Вигилий (537-555 г.) Пелагий І се сближава с император Юстиниан I (527-565 г.). Като викарий на отсъстващия папа през 546 г. преговаря с готите на Тотила, за да спаси града от опустошаване. През 447 г. води неуспешна мисия от името на Тотила, който го изпраща да договори мир с императора. Отначало се обявява против решенията на V вселенски събор, но след това приема решението за осъждането на “трите глави”, причина Юстиниан да подкрепи неговата кандидатура за наследник на Вигилий. Наложен е за папа въпреки съпротивата на аристокрацията и духовенството. Работи енергично за укрепване на папската власт, като използва светските прерогативи за управлението на Италия, дарени с Прагматическата санкция (554 г.) от имп. Юстиниан. Въпреки опитите си Пелагий І не успява да прекрати схизмата с Медиолан и Аквилея по въпроса за “трите глави”.
