Трима маскирани нападат инкасо кола на Българския спортен тотализатор пред ТОТО-пункт на улицец”1 в столичния квартал “Лагера”. Нападателите откриват огън по колата и успяват да откраднат около 50 000 лева, разпределени в три чувала. Двама “Богова от тримата служители на ТОТО-то са ранени, след като нападателите им нанасят побой с приклада на огнестрелното си оръжие.

Посолството на Швейцария в пакистанската столица Исламабад затваря визовия си отдел след зачестили обвинения към служителите на дипломатическата мисия за трафик на визи и за грубо отношение към посетителите.

Наказателният съд в Бенгази осъжда на разстрел петте български медицински сестри и палестинския лекар Ашраф ал-Хаджудж. Д-р Здравко Георгиев е осъден на 4 години затвор за валутни престъпления и е освободен в същия ден, като се признава, че до произнасянето на присъдата той е изтърпял наказанието си. Някои от останалите обвиняеми са осъдени да изплатят обезщетения по 200 000 либийски динара на общо 152 деца. Сред тях са Нася Ненова и Кристияна Вълчева, направили самопризнания за умишлено заразяване на децата.
В същото време съдът оневинява либийските лекари, обвинени в небрежност и злоупотреба със служебното си положение и решава, че е некомпетентен по повдигнатите обвинения в изтезание срещу 9 офицери от службите на Либия. Съдът оправдава българите и палестинеца по обвиненията в прелюбодеяние.
Президентът Георги Първанов и ръководството на МВнР се срещат с временно управляващия на посолството Тахер Баншабан с искане либийската страна да осигури пълна прозрачност по хода на процеса и достъп на българските официални представители и защитата до подсъдимите.
Два дена след произнасянето на присъдата Междуведомствената комисия по делото в Либия провежда заседание, на което взема решение да препоръча на защитата незабавно да предприеме действия по обжалване на присъдата на Наказателния съд в Бенгази.

Официално е открит тунелът под Ламанша, свързващ Франция и Великобритания. В присъствието на кралица Елизабет и френския президент Франсоа Митеран са открити 3-те галерии на 50- километровия тунел, който свързва Кале с Фолкстон.
Плановете за построяване на тунел, свързващ Англия и Франция, датират от 1750 г., техен автор е инженерът Никола Десмаре. През 1987 г. частната френско – британска компания “Eurotunnel” получава 50- годишна концесия. Строителството на тунела струва повече от 100 милиарда франка. Официалното му откриване е през 1994 г.
Ламанша е проток между френското крайбрежие и остров Великобритания. Той свързва, заедно с Па дьо Кале, Атлантическия океан и Северно море. Дължината му е 578 км, минимална му широчина 32 км, минималната дълбочина е 23 м.

Умира Марлене Дитрих (Мария Магдалена фон Лош) – американска актриса от немски произход. Тя работи в Холивуд от 1930 г. От 1979 г. живее в Париж в пълно усамотение. Участва в “Мароко” (1930 г.), “Синият ангел” (1930 г.), “Шанхай – експрес” (1932 г.), “Градината на Аллах” (1936 г.), “Ангел” (1937 г.), “Седем грешници” (1940 г.), “Мартин Руманяк” (1946 г.), “Червената Лола” (1950 г.), “Свидетел по обвинението” (1958 г.). Драматичния си талант Дитрих проявява в “Присъдата в Нюрнберг” (1961 г.). Снима с режисьорите- Джозеф фон Щернберг, Рене Клер, Б. Уайдлър, Стенли Крамер, А. Хичкок, Фриц Ланг, О. Уелс. Тя си партнира с Джон Боайе, Дж. Уейн, Ж. Габен, Шарл Боайе, Джеймс Стюарт, Б. Ланкастър, Чарлз Лоутън, С. Трейси. След “Нюрнбергският процес” (1961 г.) се оттегля от киното. За последен път се снима в “Просто жиголо” (1979 г.). Погребана е в Берлин.

В Анкара е подписан договор между България и Турция за мир, добросъседски отношения, сигурност и съвместно сътрудничество.

Умира Константин Христов Попов – български виолончелист. Роден е в гр. Русе на 4 август 1904 г. Той започва да учи виолончело на 18-годишна възраст при Ал. Йорганджиев. През 1925 г. за кратко време взема уроци при В. Йерал във Виена. През 1933 г. завършва виолончело в консерваторията в Лайпциг като ученик на Ю. Кленгел. Обучава се и при Х. Бекер и Х. Мюнх Холанд. За периода 1928-1933 г. Попов следва музикални науки и философия в Лайпцигския университет. От 1930 г. е член на трио “Амати”, което в продължение на 5 сезона концертира с успех в много европейски страни. Ученици на Попов са Здр. Йорданов, Б. Караконов, Св. Манолов и др.

В София се откриват Дни на новата българска поезия.

Приключва тридневното посещение в България на министър-председателя на Турция Бюлент Еджевит.

Направена е първата копка на Националния радиотелевизионен център.

Подписана е спогодба за икономическо, индустриално и техническо сътрудничество с Австрия.

В Сливен са открити първите “Чинтулови литературни дни”.

В Бон е подписана дългосрочна спогодба между ФРГ и България за стокообмен и плащания и за откриване на търговски представителства. Поради липсата на дипломатически отношения между двете страни тези представителства поемат и някои функции по културния обмен.

От американската подводница “Поларис” за първи път в света с учебна цел е изстреляна ракета с ядрена бойна глава.

Роден е Джордж Клуни – американски киноактьор.
На 16 години намира място в състава на “Cincinnati Reds”, но не успява да се утвърди. След това постъпва в колеж, който не успява да завърши, заради увлеченията си по жени и пиянски компании. Решава да стане актьор. Заминава за Лос Анджелис, където дълго се снима във второстепенни телевизионни сериали. Придобива популярност от сериала “Спешно отделение” (1994—1997 г.). През 2000 година Джордж Клуни е награден с “Златен глобус” за най- добра мъжка роля във филма “О, братко, къде си?”

Родена е Ан Парийо – френска киноактриса.
Преди да се снима в киното се занимава с балет, а мечтата й винаги е била да учи право. Дебютира случайно във филмовото изкуство на седемнадесет годишна възраст с второстепенна роля през 1977 г. във филма Un amour de sable на режисьора Кристиан Лара. Следват два филма също с второстепенни роли. В четвъртия си филм изиграва първата си главна роля (на Патрисия) в едноименния филм “Патрисия” (1980 г.) на немския режисьор от чешки произход Хуберт Франк. След този филм Ан вече е придобила популярност. Снима се в още два филма с главни роли през същата 1980 г., и на следващата 1981 г. е поканена за участие в главната женска роля (на Шарлот) от голямата звезда на френското кино по това време Ален Делон за режисьорския му дебют във филма “За кожата на едно ченге”, на който Делон също е сценарист и изпълнител на главната мъжка роля. През 1983 г. играят отново заедно главните роли с Делон за втори и последен път във филма “Победителят” (известен и със заглавието “Ледът”). Най-популярните филми на Ан Парийо са “Никита” (1990) на френския режисьор Люк Бесон, “Човекът с желязната маска” (1998), където партнира на Леонардо ди Каприо и “Гангстери” (2002).

Роден е Николай Аврамов Свинаров – български политик.
През 1982 г. завършва СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Право”, а през 1985 г. – школата за запасни офицери в Враца. През 1984 г. работи като адвокат в гр. Търговище, а от 1985 г. – в София. От 1992 г. до 1996 г. е член на Съвета на Софийска адвокатска колегия. За периода от 1998 г. до 2001 г. е избиран последователно за член и главен секретар на Висшия адвокатски съвет. Започва адвокатската си практика в областта на наказателното право, а след 1990 г. специализира в областта на гражданското и търговско право.
През 2001 г. влиза в състава на XXXIX НС като 4-и в листата на НДСВ в 25-и столичен район.
От 2001 г. е министър на отбраната и зам.-председател на НДСВ. В момента Николай Свинаров е депутат в XL Народно събрание.

Завършва делото по случая “Опенхаймер”, в което създателят на американската атомна бомба Робърт Джулиъс Опенхаймер отхвърля обвиненията за връзки с руски агенти и саботиране на разработката на водородната бомба. Опенхаймер е американски физик. Следва в Харвард, Кеймбридж и Гьотинген. Той е научен ръководител на Манхатънския проект във връзка със създаването на американската атомна бомба. По-късно Опенхаймер се обявява против използването на бомбата и против създаването на водородна бомба. През 1963 г. получава наградата “Ферми” за физика.

Роден е Тони Блеър (Антъни Чарлс Линтън Блеър) – британски политик, лидер на Лейбъристката партия от 1994 г. и министър-председател на Великобритания от 1997 г.
Член на парламента от избирателен район Седжфийлд, най-младият министър-председател след 1812 г., най-дълго задържалият се представител на партията на този пост и единственият неин лидер, спечелил три последователни изборни победи.
С Гордън Браун и Питър Манделсън прокарва по-центристка ориентация на партията, известна като „нови лейбъристи“.
След атентатите на 11 септември 2001 г. политическите му изяви са свързани най-вече с т.нар. „Война с тероризма“.

Родена е Гена Мачева Димитрова – българска оперна певица – сопран. През 1966 г. тя завършва пеене в БДК , като ученичка на проф. Хр. Бръмбаров. Пее в “Ла Скала” и във всички големи оперни театри в Европа и Америка. От 1967 г. е солистка в Софийската народна опера. Гена Димитрова изпълнява Елизабет Валоа в “Дон Карлос” от Дж. Верди, Леонора в “Трубадур” от Дж. Верди, Дездемона в “Отело” от Дж. Пучини, Турандот в “Турандот” от Дж. Пучини, Флория Тоска в “Тоска” от Дж. Пучини, Сантуца в “Селска чест” от П. Маскани, Ярославна в “Княз Игор” от А. П. Бородин, Гергана в “Гергана” от Георги Атанасов и др. Получава I награда на IV международен конкурс за млади оперни певци в София през 1970 г . През 1996 г. Гена Димитрова е удостоена с орден “Стара планина” I степен.

При приземяване в Ню Джърси (САЩ) се взривява и изгаря немският дирижабъл “Хинденбург” с 90 пътници на борда. След инцидента се слага край на полетите с този вид превозни средства.

Денят на храбростта – 6 май, започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване. На 1 януари 1880 г. с Указ № 1 княз Александър I учредява първото българско отличие ­ ордена “За храброст”. Той е предназначен само за отличили се по време на война българи, проявили мъжество, героизъм и подвизи на бойното поле. А с указ от 9 януари същата година се постановява честването на празника. До подписването на Ньойския договор Денят на бойната прослава се чества отделно на 27 ноември (победата на Българската армия в боевете при Сливница в Сръбско-българската война от 1885 г.).
През 1926 година 6 май започва да се чества като двоен празник ­ Ден на храбростта и на Българската армия. Това отговаря и на вярването, че Свети Георги е закрилник на българската войска. С указ на военния министър пет години по-късно ­ през 1931 година това става официално.
До 1933 година, празникът е честван в столицата на “Площадът на победите”. След това център на тържествата става площадът пред храм-паметника “Св. Александър Невски”, където е отслужван водосвет за благославяне на бойните знамена, традиция, която се спазва и досега на Гергьовден. След водосвета празникът достига своята кулминация ­ започва т.нар. гергьовски парад. До 9 септември той е една от най-големите атракции в София.
Парадът тръгвал от Военното училище (днес Военната академия), преминавал през Орлов мост, Народното събрание и Двореца и стигал до Лъвов мост. В колоните на маршируващите имало строга субординация ­ парадът водел лично министърът на отбраната, следван от генералитета, кавалерите на ордена “За Храброст” и запасното офицерство. След тях марширували ескадроните на лейбгвардейския на Негово Величество конен полк, юнкерите и кадетите. Техните блокове били най-впечатляващи ­ те преминавали в карета от 12 редици по 12 души и привличали погледите на младите столичанки. На стълбите на Народното събрание парадът приемал лично цар Борис III в качеството си на държавен глава и върховен главнокомандващ. Сред официалните лица място имали : царицата, министрите от кабинета, генералитетът, представители на дипломатическия корпус. Почетно място сред тези гости се отреждало на останалите живи опълченци и ветераните от трите войни ­ Балканска, Междусъюзническа и Първа световна.
За първи път при честването на Гергьовския празник през 1937 г. тържеството започва от предната вечер със заря, която до тази дата е нетрадиционна. След 1946 г. традицията в честването на празника на Българската армия е прекъсната.
От януари 1993 г. с правителствен указ 6 май отново е възстановен като Ден на храбростта и празник на Българската армия. На този Гергьовден е проведен и първият военен парад в историята на демократична България. В него участват само армейски блокове. През 2001 г. в гергьовския парад е включена и бойна техника на Сухопътните войски и авиацията.

Роден е Христо Цонков Ковачев – български оператор и режисьор. Започва творчеството си като оператор в документалното кино – “Празник на надеждата” (1963 г.). Като режисьор избира винаги драматичен и конфликтен материал от живота, който се изследва в дълбочина. Филмография: “Нишки от дъгата” (1968 г.), “От едно до осем” (1968 г.), “Мъртви души” (1970 г.), “Пролет моя” (1971 г.), “Здравейте, мили деца” (1973 г.), “Строители” (1974 г.), “Даскал Марин” (1975 г.), “За него, човека” (1976 г.), “Агрономи” (1977 г.), “Човек от народа” (1981 г.), “Мислете за мен като за огън” (1983 г.), “Дамян” (1983 г.), “Преценка” (1997 г.).

Членовете на ЦК на ВМРО Петър Чаулев и Александър Протогеров подписват Майския манифест за сближаване с комунистическото движение. Той е подписан и от името на Тодор Александров без последният да има представа за съдържанието му. Седмица по-рано е подписана сходна декларация и обединителен протокол с федералистите на Т. Паница, които приемат ръководството на ЦК на ВМРО. Подписването на Манифеста е тактически ход спрямо левицата.
Преди това са проведени продължителни преговори между ВМРО и Македонската федеративна организация, от една страна, и представители на БКП и Коминтерна, от друга. Майски манифест е съчинен в отсъствието на Тодор Александров под диктовката на представителя на Коминтерна. Съгласно него македонското революционно движение се поставя в зависимост от Коминтерна и се задължава да съгласува действията си с международното комунистическо движение.
По това време БКП, активно подпомагана от Москва, подготвя въоръжено въстание в България. Осъзната е политическата необходимост за овладяване на ВМРО и възможността организацията да се използва за целите на комунистическото движение. В помощ на комунистите влизат санданисти и федералисти. Постепенно в лагера на БКП и Коминтерна, без оглед на средствата, са привлечени Димитър Влахов и Петър Чаулев.
Тодор Александров се опитва да осуети публикуването на манифеста и предупреждава, че нито левицата, нито комунистите са изпълнили нещо от поетите ангажименти. Въпреки това Никола Харлаков, Димитър Влахов и Петър Чаулев публикуват манифеста в брой първи на в. “Балканска федерация”.
С манифеста, като официален документ на ВМРО, БКП и Коминтернът имат намерение да дискредитират ЦК. Чрез обнародването на документа се цели Тодор Александров да бъде компрометиран. С публикуването на Майския манифест замисълът отчасти е изпълнен, тъй като в Европа и в балканските столици се отправят упреци към ВМРО и в частност към неговия ръководител заради направената крачка към болшевиките. Междувременно и отношенията с правителството на проф. Ал. Цанков се изострят. Предприетата крачка е отклонение и от политиката за разрешаване на Македонския въпрос чрез ОН. Това предизвиква прекратяване на водените в Лондон преговори за облекчаване на режима в окупираната от сърбите Македония.
На 1 август Т. Александров и Ал. Протогеров официално се отричат от Манифеста с декларация № 772 на ЦК. Водачът на ВМРО се опитва да разсее опасенията на Англия. В интервю за в. Таймс официално обявява, че организацията продължава работа с ОН и следващия месец предстои да бъде представен меморандум за положението във Вардарска и Егейска Македония. Поставени са и искания, след изпълнението на които ВМРО се задължава да прекрати въоръжената борба.
На практика Майският манифестът не се реализира. По-късно, въз основа на залегнали в него идеи, се формира ВМРО (обединена). Новата организация се свързва с БКП, Балканската комунистическа федерация и с Коминтерна и до края на съществуването си служи на техните интереси.
От своя страна ВМРО представя меморандума пред Петата асамблея на ОН. Единственият резултата от това обаче е изпращане в Атина и Белград на мисия от секцията за малцинствата при ОН. От Гърция и Сърбия се иска прилагане на Женевския протокол за защита малцинствата. Това не е изпълнено.

Умира Петър Петров Ораховац – лекар и общественик роден в Черна гора. Той учи юридически науки в Русия, но прекъсва следването си, за да вземе участие в Босненско-херцеговинското въстание (1875-1878 г.) и Сръбско-турската война (1876 г.). През 1883 г. завършва медицина в Москва и се завръща в Черна гора, но заради преследванията от страна на княз Никола идва в България. Работи като лекар в Кула, Ловеч, Видин и др. През 1898-1901 г. Ораховац е директор на Софийската общинска санитарна служба, а през 1901-1902 г. на Държавната санитарна инспекция. Той е един от основателите на Български лекарски съюз и член и председател на Върховния медицински съвет. През 1901 г. Ораховац изготвя и предлага законопроект за народното здраве, а през 1903 г. изготвя проект за изменение на Закона за опазване на общественото здраве. Негова е заслугата за увеличение на санитарния бюджет и кредити за строеж на 35 нови болници. Ораховац е създател на прогресивната програма на Българския лекарски съюз, приета на събора в Русе през 1912 г. Изработва и правилник за болничните колегиуми. Редактор е на списанията “Медицина” заедно със Ст. Ватев и “Български лекар” заедно с Д. Моллов и Ст. Сарафов. Освен това е един от редакторите на сп. “Медицински напредък”. През 1908-1913 г. Ораховац е депутат в НС, а през 1910-1911 г. е председател на НС.

Земеделската синдикална централа е приета за член на Международната конфедерация на земеделските синдикати.

Започва международна конференция за мир в Хага. За първи път българските делегати Димитър Станчов и майор Христофор Хесапчиев участват в заседанията и подписват решенията извън състава на османската делегация. Конференцията завършва на 17 юли.

Роден е Владимир Полянов (псевдоним на Георги Иванов Тодоров) – български драматург, режисьор и белетрист. През 1919-1921 г. той следва медицина в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а през следващите 3 години в университетите в Грац, Австрия и Мюнхен. През 1922 г. учи и философия във Виенския университет. През 1928 г. Полянов завършва Свободния университет в София, а десет години по- късно и режисьорския отдел на Държавния институт за театрално изкуство във Варшава. За периода 1924-1934 г. той работи като секретар на Главната дирекция на железниците, а от 1937 до 1941 г. е в Министерството на народната просвета. За периода 1942-1944 г. Полянов е директор на Народния театър в София и на Държавната театрална школа. От 1946-1959 г. той е режисьор на драматичните театри в Русе, Бургас, Народния театър за младежта в София, Кукления театър в Пловдив, театрите в Перник, Сливен, Разград, Смолян. Той поставя над 60 пиеси и е един от основателите и секретар на българския ПЕН клуб. Полянов печата за първи път в сп. “Сила”. Творчеството му е повлияно от диаболизма, а темите в него са от градския живот: “Смърт” (1922 г.), “Детето” (1926 г.), “Момичето и тримата” (1926 г.), “Крадецът” (1927 г.), “Звезда в прозореца” (1935 г.), “Ръцете на приятеля” (1974 г.), “Случаят Иван Андреев” (1978 г.), “Хроника на узряването” (1979 г.), “Срещи по дългия път” (1988 г.). Автор е на пиесите “Човекът в огледалото” (1931 г.), “Двете страни на медала” (1934 г.), “Слънчеви петна” (1961 г.) и др. Превежда от английски и немски език.

В Кастеланета, Италия е роден Рудолф Валентино (Рудолфо Алфонсо Рафаело Пиере Филиберт Гулиелми ди Валентина д’Антонгуола) – Американски киноактьор, от италиански произход от периода на нямото кино. Ролята му в “Четиримата конници на Апокалипсиса” (1921 г.) го прави звезда. Сред филмите, в които участва са: “Шейхът”, “Кръв и пясък”, “Младият раджа”. Умира през 1926 г. от перфорирана язва.

В Париж е завършено строителството на Айфеловата кула. Изграждането на кулата започва на 23 януари 1887 г. и е ръководено от инженер Густав Ейфъл. Събирането на метални части завършва през март 1889 г. година и символизира Световно изложение, което се състои в Марсовото поле. Въпреки неодобрението, с което се сблъсква Густав Ейфъл, той успява да издигне кулата. Тя е най-високата сграда до 1930 г. Височината й е над 300 м, а тегло – 9 000 тона. Има 3 площадки, разположени на различни височини. Върху Айфеловата кула са монтирани ТВ предавателни антени. Заедно с антените общата £ височина е 320,755 м.

Родена е Теодорина Стойчева – българска драматична актриса. В Народния театър – София тя играе ролите: Сара в “Към пропаст” от Вазов, Рита в “Малкият Ейолф” от Ибсен, Маргарита Готие в “Дамата с камелиите” от Дюма-син и др. Най-успешната £ роля е Медея в “Медея” от Еврипид.

Роден е Хосе Ортега-и-Гасет – испански философ, естет и изкуствовед. Завършва философия в Мадрид с докторат през 1904 г. До 1907 г. специализира в Лайпциг, където сътрудничи с Херман Коен. Между 1910-1936 г. е ръководител на Катедрата по философия в Мадридския университет. Редица от идеите му изпреварват с повече от десетилетие М. Хайдегер. Рациовитализмът на Ортега-и-Гасет присъства както във философските и социологическите, така и в естетическите и изкуствоведските търсения. Философът е представител на концепцията за “масовото общество”, “масовата култура” и “елитарната теория”. Явява се теоретик на модернизма с “Дехуманизация на изкуството”, 1925 г. Други негови съчинения са: “Бунтът на масите”, “Разсъждения за Дон Кихот”, “Изтощена Испания”, “Темата на нашето време”, “Дехуманизация на изкуството”, “Към една философия на историята”, “Същност на историческите кризи”, “Историята като система”.

В Пловдив е роден родоначалникът на българското оперно творчество Георги Атанасов- Маестрото. Първите си уроци по пиано той взема при композитора Панайот Пипков. На 15 години с помощта на свой роднина постъпва в Букурещкото музикално училище. Не го завършва, защото заминава за гр. Пезаро, Италия, където учи в музикалния лицей “Росини”. След като се завръща в родината Маестрото работи като военен капелмайстор. Първата си опера “Борислав” пише през 1911 г. по едноименната драма на Иван Вазов. Следват “Гергана” , “Запустялата воденица” и “Цвета” – всички с битов сюжет. Историческите му опери са “Косара” и “Алцек”. Автор е също на детските оперети “Болният учител” , “За птички” , “Самодивското изворче” , “Златното момиче” и “Малкият герой” . Значителни са заслугите на Маестрото като творец на песни и маршове, като оперен и симфоничен диригент. Умира в Италия на 17 ноември 1931 г.

Самарското знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение. В околностите на румънския град Плоещ от 14,00 ч. започва церемонията по приковаването, освещаването и връчването на знамето, изработено в руския град Самара. Първия гвоздей забива великият княз Николай Николаевич.
След приковаването знамето е връчено на командира на българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. То е тържествено осветено и отново върнато на главнокомандващия. От своя страна княз Николай Николаевич лично го връчва на знаменосеца, който го отнася на десния фланг на Трета дружина. На 7 май Българското опълчение полага клетва пред знамето.
Самарското знаме участва във всички походи и боеве на Трета дружина. В боевете край Стара Загора на 19 юли 1877 г. загиват четирима знаменосци и командирът на Трета дружина подполковник Павел Петрович Калитин, но въпреки това знамето остава в български ръце.
То е изработено по случай Априлското въстание по инициатива на населението в Самара. Ушито е от монахините на Самарския девически манастир, но докато се съберат пари и докато бъде готово въстанието е потушено. След като император Александър II обявява война на Турция на 12 април 1877 г. градската Дума на Самара се събира на заседание и решава да поднесе поздравления на главнокомандващия и да връчи знамето. На 23 април 1877 г. делегацията, която градската Дума избира, пристига в Москва. Там със Самарското знаме са покрити мощите на св. Алексий, покровител на Самара.
Опълчението е сформирано след заповед на Главнокомандващия руската Действаща армия от 17 април 1877 г. Самостоятелната военна единица е част от състава на Дунавската армия. Първоначално Опълчението е в състав от шест дружини, разпределени в три бригади.
След Освобождението до 29 август 1881 г. Самарското знамето е в ръцете на Самоковска № 3 пеша дружина, която на 30 август получава формено знаме с герба на Княжество България и вензела на Александър I Батенберг. От 1881 г. до 1946 г. знамето се пази в двореца. В този период е изнасяно за тържествени случаи, но специални грижи за него не се полагат. След 1946 г. Самарското знаме е предадено на Главния военен музей. Музеят го дава за съхранение в домакинството на Военно училище “В. Левски”.
Днес Самарското знаме се намира в специален климатичен шкаф във Фонда на Националния военно исторически музей.
Самарското знаме е изработено от тънък копринен плат с почти квадратна форма, то е еднослойно, трицветно и двулицево. Състои се от червена, бяла и синя- хоризонтално разположени ивици, като бялата е най- широка. И от двете страни на бялата ивица е разположен кръст, в средата на който е вписан шестоъгълник. На пришит върху шестоъгълника плат са нарисувани от едната страна светите братя Кирил и Методий, а от другата — Иверската Богородица с младенеца.

Васил Левски се отбива в Никопол, за да вземе оттам предварително прехвърлените пакети с Прокламацията от името на “Привременното правителство в Балкана”.

Васил Левски става учител в с. Войнягово, Карловско.

Роден е Рабиндранат Тагор – индийски писател хуманист и обществен деятел, известен с прозвището “каби гуру” – свят учител. Той пише на бенгалски език. Многостранното му творчество включва: стихове – “Гитанджали”, 1912 г., романите “Гора” (1907-1910) г., “Дом и свят” (1915-1916 г.), повести, разкази и пиеси. Тагор остава и публицистично наследство против феодализма и религиозните догми, против безправието на жените, расовата дискриминация и кастовата система (“Кризата на съвременната цивилизация”, 1941 г.). Той издава книги по езикови и литературоведски въпроси, философия и религия. Тагор съставя текста на индийския химн. През 1913 г. е лауреат на Нобелова награда за литература за стихосбирката “Гитанджали”. Тагор посещава София през 1927 г. и изнася беседа и рецитал по свои произведения в Свободния театър.

Умира Александър фон Хумболт – германски естествоизпитател, географ и пътешественик. Роден е в Берлин на 14 септември 1769 г. От 1787 до 1792 г. учи икономика и право в университетите във Франкфурт на Одер и Гьотинген, в Хамбургската търговска и Фрайбургската академия. През 1790 г. заедно с Г. Форстер пътешества из Франция, Нидерландия и Англия. Първият му научен труд, написан от позициите на господстващия тогава нептунизъм, е посветен на базалтите. От 1792 до 1795 г. Хумболт служи в Пруското минно ведомство. Публикува ботанико-физиологическото изследване “Подземната флора на Фрайберг” (1793 г.), а опитите си над дразнимостта на нервните и мускулните влакна описва в монография. От 1800 г. той е член на Берлинската АН . От 1799 до 1804 г. заедно с френския ботаник Е. Бонплан пътешества из Централна и Южна Америка. Завръща се в Европа с богата колекция, която обработва повече от 20 години в Париж заедно с други видни учени. От 1807 до 1834 г. Хумболт публикува 30-томовото си изследване “Пътешествие в равноденстващите области на Новия свят – 1799-1804 г.”.Шестнадесет тома от него представляват описания на растения, пет тома – астрономо-геодезични и картографични материали, а останалата част – зоология, сравнителна анатомия, описания на пътешествията и др. По материали от експедициите Хумболт публикува редица други изследвания, между които “Картини от природата” (1808 г.). През 1827 г. той отива в Берлин, където изпълнява длъжността камерхер и съветник на пруския крал. През 1829 г. пътешества из Русия – Урал, Алтай и Каспийско море. Природата на Азия разглежда във “Фрагменти по геология и климатология на Азия” (т. 1-2, 1831 г.) и “Централна Азия” (т. 1-3, 1843 г.). Изхождайки от общите принципи и прилагайки сравнителния метод, Хумболт създава физическата география. Кръгът на научните му интереси е широк и съвременниците му го наричат “Аристотел на ХIХ век”. Неговото име носят редица географски обекти, между които хребети в Централна Азия и Северна Америка, планина на о-в Нова Каледония, ледник в северозападна Гренландия, река и няколко населени пункта в Северна Америка, минерал и кратер на Луната. Берлинският университет носи името на братя Хумболт.

Роден е Зигмунд Фройд – австрийски невролог и психолог, основател на най-популярното течение в психологията – психоанализата. На 4 г. семейството му се премества от Фрайбург във Виена, където Фройд живее и работи до 1938. Отплава за Англия след присъединяването на Австрия към Германия. През 1881 получава дипломата си по медицина в университета във Виена, а през 1885 спечелва стипендия за да замине да учи в Париж при прочутия Жан Мартен Шарко. След завръщането си във Виена през 1886, Фройд става практикуващ лекар. През 1933г., по времето на националсоциалистите в Германия, са изгорени някои от работите на му. Когато през 1938 г. немските трупи навлизат в Австрия и след като Гестапо разпитва дъщеря му, емигрира в Лондон. Заболял още през 1922 г. от рак на небцето, Загмунд Фройд умира от желана свръх-доза морфин в Лондон през 1939 г.

Излиза първият брой на американския вестник “Ню Йорк Хералд”.

Роден е Андре Масена – френски маршал (1804 г.). Започва военната си служба през 1775 г. като обикновен войник и през 1789 г. напуска армията като фелдфебел. През 1791 г. постъпва доброволец в революционната армия и е избран за командир на батальон. След превземането на Тулон през 1793 г. става бригаден генерал. По време на Италианския поход на Наполеон командва авангарда. Особено се проявява в битката при Риволи през 1796 г. и в сражението при Ваграм през 1809 г. През май 1811 г. след редица военни поражения Наполеон го уволнява. От 1815 г. преминава на страната на Бурбоните и е назначен за пер на Франция. Умира на 4 април 1817 г.

Роден е Максимилиан Мари Изидор де Робеспиер – един от ръководителите на Великата Френска революция. Той учи в колежа “Луи Велики” в Париж, след което завършва Юридическия факултет на Сорбоната. Робеспиер се смята за ученик и последовател на Жан-Жак Русо. След 1781 г. е адвокат в Арас и защитава подсъдими на политически процеси. От 1783 г. е член на Араската академия за наука и изкуство. Избран е за депутат в Генералните щати от третото съсловие на Арас. Привърженик е на радикалните идеи и действия по аграрния въпрос. Робеспиер се налага като лидер на якобинците. Той ръководи борбата срещу жирондистите, изразяващи интересите на едрата буржоазия и склонни към съглашателство с аристокрацията. Теоретически обосновава революционно-демократичната диктатура и терора като главно оръжие на революцията. Робеспиер става жертва на заговор на своите политически противници, които организират преврата на 27 срещу 28 юли 1794 г. Осъден е на смърт и на 28 юли 1794 г. е гилотиниран.

Луи XIV премества резиденцията на френските крале в новопостроения дворец Версай. Той е крал на Франция от 1643 до 1715 г. Син е на Луи ХIII и Ана Австрийска. Наследява баща си петгодишен, под регентството на майка си и при първия министър кардинал Мазарини, който продължава политиката на Ришельо. През 1661 г. Луи XIV поема властта и в продължение на 54 години управлява, като възстановява реда в държавните финанси, покровителства земеделието, насърчава индустрията, търговията, обществените предприятия и флота. Преустройва армията и укрепва границите на държавата. Кралят съумява да подчини на волята си благородниците, парламента, буржоазията, дори духовенството. Води няколко войни, които допринасят за славата на Франция, но и я изтощават. Управлението му е период на развитие на литературата и изкуствата. Във “века на Луи ХIV” творят Корней, Расин, Молиер, Лафонтен и Боало, Ла Брюер и Ларошфуко, Паскал, Пусен, Льо Лорен, Льо Брьон и др.

В Рим е отпечатан молитвеникът “Абагар”. Той е във формата на свитък, удобен за носене. Това е първата печатна книга на новобългарски език. Нейният автор, никополският католически епископ Филип Станиславов, произхожда от българските павликяни, приели католическата вяра през ХVІІ в. Той има високо образование, получено в гимназията в Чипровци и Илирийския колеж в Лорето, Италия. Познавайки духовния свят на своите енориаши той пише своя сборник “Абагар” – смес от канонични и апокрифни молитви. Молитвеника може да се носи като амулет. В послесловието авторът дарява творбата си на “своя български народ”, свидетелство за силните му патриотични чувства, изказани публично от всички дейци на католическата пропаганда в българските земи през ХVІІ в.

Армията на Свещената Римска империя превзема и разграбва Рим. Свещената римска империя е създадена от германския крал Отон I, който завладява Северна и Средна Италия. В нея влизат и Чехия, Бургундия, Холандия, Швейцария и др. Воюва с племената в Южна Италия и славяните от поречието на р. Елба. Постепенно властта на императора става номинална, а Вестфалския мир (1648 г.) утвърждава превръщането на империята в конгломерат от независими държави. Свещената Римска империя престава да съществува през декември 1805 г. с т. нар. Пресбургски договор, завършил поредната война между Франция и Австрия.