Френска любов
Френското изкушение Леа Сейду ще бъде една от перлите на започващия другата седмица фестивал в Кан. Там тя ще представи новия скандален хорър филм на Дейвид Кроненбърг „Престъпления от бъдещето“, който се очертава да стане едно от събитията на сезона. Преди години Сейду отново беше сензация на Лазурния бряг с участието си в сочната лесбийска драма „Синият е най-топлият цвят“, спечелила някои от най-важните фестивални награди. Миналата година Сейду блестя и в 25-ия филм за Джеймс Бонд „Смъртта може да почака”.
Привлекателната парижанка притежава изящно тяло и аристократично европейско излъчване. Тя започва своята кариера в средата на миналото десетилетие с роли във филми като „Последната любовница” и „Войната”. Прави първо силно впечатление с „Красивият човек”, за който получава и номинация за „Сезар”. Сейду продължава възхода си и пробива в Холивуд с роли в „Гадни копелета” на Трантино, „Робин Худ” на сър Ридли Скот, “„олунощ в Париж” на Уди Алън и „Невъзможна мисия 4” с Том Круз.
Най-силната роля на красивата французойка е в тричасовата лесбийска драма “Синият е най-топлият цвят”, за който получава редица престижни награди и номинации. Този триумф е последван от звездни участия в „Гранд Хотел Будапеща” на Уес Андерсън и „Омарът” на Йоргос Лантимос.
– Леа, отново ви предстои премиера в Кан. Какви са ви спомените от предишното преживяване със „Синият е най-топлия цвят“?
– Беше невероятно. Този филм отне година, в която аз вложих всичко от себе си. „Синият е най-топлия цвят“ промени живота ми по много начини и на много нива. И до днес хората говорят основно за онези лесбийски секс сцени. Най-дългата беше седем минути в един непрекъснат кадър. Снимахме я 10 дена и направихме над 100 дубъла. Днес тези еротични сцени се наблюдават и направляват от така наречените интимни координатори, но тогава снимачният процес беше напълно извън контрол. Не само секс сцените, целият филм – режисьорът беше чисто луд.
– Какво да очакват зрителите от „Престъпления от бъдещето“, който вече е описван като един от най-скандалните филми на годината?
– Легендарният режисьор Дейвид Кроненбърг, с когото е удоволствие да се работи, ни показва един свят от близкото бъдеще, в който човечеството се опитва да се адаптира към синтетичните промени около тях. Тази еволюция кара хората да се променят, да изпадат в метаморфози, променяйки изцяло своя биологичен външен вид. Както с всяко ново нещо, някои хора прегръщат промените, а други се опитват да ги ограничат и дори забранят. Независимо от действията на недоброжелателите, така наречения „ускорен синдром на еволюцията” се разпространява бързо.
Филмът разказва за Сол Тенсър – популярен театрален изпълнител, който е приел своята еволюция и печели като изгражда нови органи в тялото си и след това ги изважда в реално време пред своята публика. С времето обаче едновременно правителството и странна нова субкултура са привлечени от действията му. Сол ще трябва много бързо да реши какво би било най-шокиращото изпълнение в неговата кариера.
– С какво бе по-различен 25-ият филм за Джеймс Бонд, в който играете главна женска роля?
– Всички филми за 007 с Даниъл Крейг предложиха нова перспектива към героя. Жените вече не са просто някакви обекти, които чакат да бъдат спасени или свалени. Самият Бонд е различен. Даниъл изгради образ с дълбочина, който не е перфектен. Много различен и променен 007 от предишните версии.
Новият филм също е по-дълбок и емоционален. Крейг направи Бонд човек. Той вече не е перфектен. Преди време се пошегувах в интервю, че Том Круз може да бие Даниъл Крейг. Още си мисля така, де. Работила съм и с двамата. Крейг наистина придаде човечност и крехкост на персонажа си. „Смъртта може да почака изненада много зрители. Те видяха Бонд отново влюбен след трагичната афера с Веспър в „Казино Роял”. Тогава тя го предаде, но той наистина беше влюбен в нея. Сега връзката му с моята героиня е в основата на новия филм. Бих го нарекла филм за любов. Една истинска любовна история. Този аспект носи модерност на филм, но и доза необичайност. Понякога промяната е за добро.
– Защо решихте да станете актриса?
– Бях доста срамежливо и не особено щастливо дете. После развих страст към оперното пеене и исках да преследвам музикална кариера. Но на 18 всичко се промени. Влюбих се в един актьор. Той беше арогантен и претенциозен. Не ми обръщаше внимание. Тогава реших да му покажа, че съществувам. И да го накарам да се влюби в мен. Записах се в актьорска школа и вече не бях прозрачна за него. Наивни и носталгични времена, но резултатът е налице.
Освен това трябваше да намеря начин да се изразявам. Винаги ми е било трудно да се изразявам в този широк, богат и противоречив свят. Имах много фантазии, изпъстрени с насилие, не съм истеричка, която троши хотелски стаи и вази, но все още имам гневни моменти. Понякога гледам на обществото като на нещо опасно. Нещо, от което трябва да се спася, да избягам от правилата. Актьорската игра е начин за мен да избягам. Играя, за да избягам. Станах актриса заради свободата, която тази професия ми дава. Имах познати актьори и бях силно привлечена от този начин на живот – пътуваш, имаш свободно време, правиш каквото си искаш, можеш сам да си си шеф.
– Вие критикувахте движението #MeToo. Какво ви подразни тогава?
– Има много фалш и лицемерие. Някои жени го използваха, за да станат герои, да бъдат под светлината на прожекторите. Да се правят на жертви. Ние жените не сме жертви. А и къде е прошката. Герой, за мен, е този, който прощава. Нуждаем се от прошка, нали. Движението накара все повече мъже да се плашат, когато работят във филми с жени. А и аз мразя политкоректността и осъждането, с което редовно се сблъскват различни хора за допускане на грешки.
Не обичам да бъда класифицирана… Светът стана толкова лустросан, намирам го за много страшно. Не ни е позволено да допускаме грешки. Да, истина е, че светът може да бъде много несправедлив с жените. От актрисите се изисква и очаква да бъдат чувствителни, емоционални, лесно раними, но физически атрактивни. От мъжете – да бъдат силни, потентни и жизнени. Мъжете режисьори винаги проектират своите фантазии и желания върху женските образи. Обличат ги по свой вкус, правят прическите им, както си ги представят.
При жените режисьори е друго – те не проектират собствените си фантазии и сексуални желания върху женските образи, а по-скоро своята идентичност. Разликата винаги се усеща. Но не трябва да се прекалява.
– Кое е най-трудното в живота на една актриса?
– Нашата работа изисква пълна отдаденост. Дори между отделните дубли ти трябва да си напълно потънал в персонажа си. За шест месеца от годината ти не живееш собствения си живот, а животите на твоите образи.
https://trud.bg/
