Най-добрият му приятел Алексей Леонов споделя пред дубльора на Александър Александров, че в разследването са подправени секундите – той вписва 3, които впоследствие стават 30
Красимир Стоянов е обучаван лично от Леонов – първия, дръзнал да излезе в открития Космос и направил невъзможното връщане обратно в кораба
Има един жесток парадокс в занаята на космонавта. Мъжете тренират заедно година и половина, въртят ги на едни и същи центрофуги, справят се с еднакви трудности, наизустяват всяко копче на кораба, наясно са какво ще правят почти всяка минута от старта до кацането. В навечерието на полета прочитат само едно име. Но никой не е огорчен – това са правилата на играта.
Красимир Стоянов изминава целия път до орбита рамо до рамо с Александър Александров. През юни 1988 г. на стартовата площадка застава Александров. Днес, когато вторият ни космонавт вече е ярка звезда в небето, помолихме неговия колега да разкаже за епичните им срещи с легендарни имена в Космоса.
Красимир Стоянов е роден на 24 януари 1961 г. във Варна, няколко месеца преди Юрий Гагарин да отвори пред човечеството вратите към необятната шир. Между 1979 и 1984 г. младежът изучава корабостроене, но погледът му е насочен не към вълните, а към небето. Затова завършва Висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия и от 1984 г. лети на изтребител. Той е млад, физически издръжлив, с безупречна летателна школа – тъкмо профилът, необходим за Космоса. Всичко тръгва почти на шега. През 1986 г., докато служи в Балчик заедно с брата на бъдещия космонавт – Пламен Александров, решават да опитат късмета си.
Зад тази лекота обаче се крие любопитна подробност. Мнозина опитни авиатори, които имат право да подадат документи, се отказват – боят се, че при прегледите ще открият у тях някакъв дребен недъг и това ще ги лиши завинаги от летателна дейност. За тях Космосът е примамка, но небето е по-сигурно и малцина дръзват да заложат едното срещу другото. Затова, когато командващия ВВС обявява, че желаещите могат да подадат рапорт, Стоянов внася своя и машината на подбора се завърта.
Изпитанията са безмилостни и започват в разгара на лятото. От края на юли до септември кандидатите тренират и минават през редица изпити. Пристига комисия от Централната научноизследователска болница в Соколники, следват психологически изследвания. От целия този филтър остават десетима. Специалистите от „Главкосмос“, днешния „Роскосмос“, свеждат кръга до четирима. В края на декември тази четворка заминава за Централната научноизследователска болница в СССР – върховния арбитър по въпроса кой може да бъде авиатор, парашутист или космонавт. Именно там е решено, че Пламен Александров отпада. Остават трима – Николай Райков, инструктор от ескадрилата на Долна Митрополия, Александър Александров и Красимир Стоянов. Нова заповед стеснява кръга само до двама, които ще продължат към Звездното градче.
На 10 януари 1987 г. Александров и Стоянов излитат за Москва за Центъра за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“. В Звездното градче никой не говори за основен и дублиращ екипаж.
„Водеха се първи и втори – обяснява пред „24 часа – 168 истории“ Красимир Стоянов. – Това не означава, че ако си във втори, няма да полетиш.“ Тренировките са сурови. Екипажите преминават през всяка ситуация – от запалването на двигателите до приземяването и завръщането на Земята. Нищо не се пропуска, защото в орбита грешките и недоглежданията не се прощават.
„Трудно е, но трябва да преминеш през всичко“, казва Стоянов.
За обучението им отговаря една истинска легенда – Алексей Леонов, първият човек, дръзнал да излезе в открития Космос. Той е почти непрекъснато със Стоянов и Александров, за да ги съветва, да им помага и да дава идеи.
„Бях млад и не очаквах такова съдействие от фигура от такъв ранг – признава с усмивка Стоянов. – Беше фантастично и красиво.
Съдбата ми даде благословията да работя с първия отряд съветски покорители на Космоса.“
Биографията на Леонов е вдъхновила не едно и две поколения космонавти, но Стоянов е в състояние да разкаже паметни моменти от нея, тъй като ги е чул от първоизточника.
На 18 март 1965 г., по време на мисията „Възход 2“, съветският пилот е първият в историята, осмелил се да излезе извън кораба. Никой не знае, че там вакуумът му е подготвил смъртоносен капан. Скафандърът започва да се надува като балон и става все по-твърд. В един момент космонавтът вече не може да движи ръцете и краката си. По инструкция трябва да се прибере в шлюза с краката напред, но стига до средата и засяда. С раздутия костюм няма как да премине по-нататък. Тогава изобретателният Леонов предприема нещо, което е абсолютно забранено по инструкция. Отваря леко клапана и бавно изпуска част от кислорода. Целта е да намали обема на костюма, макар това да го излага на неимоверен риск от задушаване и декомпресия.
„Прави нещо невероятно, решава вместо с краката да се промъкне с главата напред, като за целта се завърта на сто и осемдесет градуса вътре в тесния цилиндър“, обяснява с възхищение Стоянов. Леонов действа, сякаш е акробат, заклещен в казан или бъчва.
„Истинска фантазия е как е успял – добавя Стоянов. – Никой не е измервал колко килограма е свалил този герой в онези минути.“
Така разговорът се пренася към темата дали Леонов някога все пак научава как загива на 27 март 1968 г. най-близкият му приятел – първият човек, излязъл в Космоса, Юрий Гагарин.
Той и Леонов се обръщали един към друг с „брат ми“.
Били суперзвезди, навсякъде в СССР и в чужбина ходели заедно – всички искали да видят двамата първи – най-смелите от смелите. Вероятно визитите им щяха да продължат още дълго, ако на 27 март 1968 г. Гагарин не загива заедно с инструктора Владимир Серьогин при полет с учебен изтребител МиГ-15. В онези времена официалната версия е една. Разказът на Леонов, който в онзи ден е бил на съседна площадка и e чул оглушителния трясък от катастрофата, е съвсем друг. Самият Красимир Стоянов имал рядката възможност да разговаря с част от хората, работили по случая.
„Фактите за Гагарин са събрани до 95% – разказва Стоянов. – Такова нещо трудно се случва в живота.“ Споменава и една подробност, която като червена нишка води до нелепото стечение на обстоятелствата.
„Сутринта преди полета се оказва, че Гагарин си е забравил документите. Макар че всички го уверяват, че никой няма да го спре, че всички го познават, той иска да е стриктен: „Не, трябва да спазвам правилата“, отвръща той и се връща до дома си, за да си вземе документите.“
Както в книгата си „Двете страни на Луната“, така и пред Красимир Стоянов Леонов разкрива, че след като се е запознал с разсекретените записки по делото, научава, че неоторизиран самолет, вероятно Су-15, е минал твърде близо до машината на Гагарин в облаците.
„Еднозначна причина за смъртта (на Гагарин) стана пилотът, който се е спуснал на 400 метра под облак, включил е камерата за последващо изгаряне и е продължил напред, незабелязвайки Гагарин – отбелязва в книгата си Леонов. – Това е бил самолет Су-15, той е минал на разстояние 10-15 метра със скоростта на звука, а струята е преобърнала самолета на Гагарин.“
Според Красимир Стоянов ситуацията се е развила в една тясна ивица. При излитането долната граница на облаците била измерена на около 900 метра, но реално се оказала по-ниска.
„Свръхзвуковите изтребители оставят подире си невидимо въртене на въздуха, чиято диря е способна да преобърне по-малък самолет след нея – обяснява Красимир Стоянов. – Точно в такъв капан попадат Гагарин и Серьогин.“ Според него, когато самолет се окаже в подобна въртележка, на екипажа му трябва определена височина, за да се ориентира къде е земята и да се измъкне от въздушната струя. За огромно съжаление, на Гагарин и Серьогин не са им достигнали 100 – най-много 120 метра. Толкова близо е бил животът.“ Според Стоянов инструкторът, който е летял с Първия, е бил герой на СССР.
„Един от най-опитните и калени във всякакви ситуации летци, изпитател, първи клас – изтъква българският пилот. – Твърде често опитните авиатори губят решаващи секунди, защото първо се борят да спасят машината, а чак след това себе си. Допускам, че нещо подобно се е случило и в онзи мартенски ден.“
Самият Леонов посочва в книгата си, че е бил близо до диспечерския пункт.
„Чухме двоен взрив и свръхзвук – обяснява той. – Интервалът между взрива и свръхзвука беше между 1,5 и 2 секунди.“ Той светкавично преценява, че идват от два различни обекта. Тук изниква и най-фрапиращият детайл.
Красимир Стоянов научава от самия Леонов, че в разследването една цифра е подправена.
„Самият Леонов е писал рапорта и помни колко секунди е продължило прекъсването на връзката със самолета на Гагарин – обяснява летецът. – Той отбелязва 3 секунди и впоследствие научава, че някак са станали 30. Когато десетилетия по-късно разсекретяват архивите, броените мигове са подправени – превърнати са в десетки.“ Разликата обаче не е някаква дреболия. Вероятно по този начин е направен опит да се неглижира фактът, че изобщо е допуснато изтребител да лети едновременно в района, където е и самолетът на Гагарин и Серьогин. Да, те са излетели със закъснение, но все пак е логично да има някаква координация и да не се допускат подобни засичания в един и същи район. Логиката е, че с увеличаването на секундите е дадена възможност другият самолет да се окаже на десетки километри и така да се заличи единствената причина за катастрофата на Гагарин и Серьогин. Така и не става ясно дали става дума за въздушно хулиганство, ако пилотът на изтребителя е предприел отклонение от курса.
„Допускам, че ръководството е взело това тежко решение, за да не бъде съсипан още един живот – разказва пред „24 часа – 168 истории“ Никола Калев, който е бивш военен пилот и командир. – Представете си, ако пилотът в изтребителя бе научил, че е причинил смъртта на героя, на обичания от всички Гагарин, вероятно е щяло да последва още една трагедия.
Кому е нужно това?“
Колкото по-навътре навлиза човек в занаята, толкова по-ясно вижда тънката границата между живота и смъртта. Стоянов я познава още по-добре от разказите на хора, минали през ада и върнали се обратно.
Той никога няма да забрави историческия полет на Георги Иванов и Николай Рукавишников. Двамата не могат да скачат кораба „Съюз“ с орбиталната станция, тъй като 3 км преди нея двигателят отказва.
Пред автора на тези редове Георги Иванов разказа, че са направили пет опита да го включат, но машината не отработва необходимия импулс. Главният инструктор Юрий Павлович Семьонов е изправен между много лош вариант и още по-лош и за първи път нарушава инструкцията. Тя е да се включи резервният двигател и да се изключи, но новите указания са да не се прави пробно включване. Според Иванов нареждането е в определеното време да го включат, за да отработи необходимия импулс за намаляване на скоростта на кораба, за да се върнат към Земята. Опасността има две лица, еднакво страховити.
„Ако останеш заклещен в орбита, разполагаш със запас от кислород за около два дни, горе-долу такъв е и запасът да пречистваш въглеродния двуокис – обяснява Стоянов. – След което оставаш завинаги в Космоса. Ако тръгнеш надолу по погрешен начин, можеш да издъхнеш от претоварването още по пътя.“
Така трябва да се избира между една опасност и още по-голяма опасност. При завръщането корабът на Иванов и Рукавишников изпада в балистично неуправляемо спускане. Претоварването скача до десет и единайсет единици.
„Представете си какво е теглото ви да се увеличи десетократно – посочва Красимир Стоянов. – Под такъв натиск човек може да изгуби съзнание, но двамата овладяват положението и запазват реакциите си докрай.“
Мисията на Иванов и Рукавишников е инфарктна.
Когато най-накрая връзката е възстановена и ги питат как са, Иванов отговаря: „Нормално“, фраза, която завинаги ще остане в историята.
Неслучайно главният конструктор Семьонов след това получава инсулт и според Иванов едва са го спасили.
Вероятно затова Красимир Стоянов никога няма да забрави как двама космонавти герои описват трудния им занаят.
„Според Герман Титов това е „стръмна стълба“, а Алексей Леонов допълва, че е „стръмна, но и с много стъпала“ – замислен отбелязва Красимир Стоянов. – И всяко от тях трябва да бъде изкачено, без да прескачаш нито едно.“
И той, както и Георги Иванов, признава, че хладнокръвието в подобни ситуации не е някаква даденост по рождение, която отличава астронавтите от обикновените хора. Че те не са супермени.
„Всичко е плод на многократно трениране на различни ситуации – обяснява Стоянов. – Целта е в Космоса човек да е подготвен за всеки възможен сценарий.“
Точно така се готви той и Александров. Деня преди старта обявяват, че ще лети Александър Александров.
„Поздравих го и му казах: „Успешен полет и успешно завръщане на Земята!“ – спомня си Красимир Стоянов. – Какво друго да пожелаеш на човек, който рискува живота си? Тръгва и горе нищо не се знае.“ След което добавя общата им шега: „По-нависоко и по-леко!“.
Полетът между 7 и 17 юни 1988 г. е повече от успешен и Александров провежда десетки научни експерименти.
На 10 юли 2026 г. Александър Александров си отиде.
„Царство му небесно – казва Стоянов. – Александър ще е една от звездите на небето.“ След което замислен отбелязва
колко добре би било
политическите лидери
преди да заемат високите
си постове да им се осигури
пътуване до Космоса
„Мечтая да видят Земята отгоре, да осъзнаят какъв прекрасен и крехък свят е и колко много трябва да го пазим. Горе никога не е имало разделение между нациите, само мир“, завършва Стоянов.
За съжаление, единствената точка на разбирателство в света днес е космосът. Тези дни за първи път от години главният администратор на НАСА Джаред Айзъкман посети Байконур. Това съвпадна с връщането на руско-американски екипаж от Международната космическа станция. Тоест, надежда за мир има и тя отново, както и през 70-те, когато е първото скачване на „Съюз“ и „Аполо“, пак е в космоса.
