Днес тържествено се чества 300 годишнината на Санкт Петербургския университет.
Този първи руски университет е създаден от Петър I едновременно и като научен, и като образователен център.
Имах житейското щастие и привилегията да уча в тази Алма матер на руските висши учебни заведения и успешно да го завърша в много далечната вече 1977 година. Попаднах там след първи курс на нашия Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Почти веднага след пристигането си реших, че непременно трябва да видя Университета – макар, че в Питер /така го наричаха тогава почти всички коренни жители на този прекрасен град/, има стотици, не – хиляди неща, които непременно трябва да се видят. Естествено бях впечатлен и респектиран – и от мащабите на университетския корпус; и от архитектурата му – в създаването му са участвали много видни по онова време италиански и руски архитекти; и от многобройните академични здания, съставляващи единен ансамбъл.
Естествено първо попитах къде е Философския факултет. Той бе разположен в едно не много голямо , поовехтяло и малко невзрачно здание в този внушителен комплекс от сгради. Затова го приех някак по – спокойно, по – свойски, без емоциите, които предизвикваха у мен разкошните съседни сгради. Сега това здание е напълно обновено.
Но истинско потрес изпитах, когато попаднах в централния корпус с безкрайните коридори – твърди се, че те са почти 400 метра – с безброй остъклени шкафове, в които бяха подредени десетки хиляди книги… Да не говоря за разположените тук 28 скулптурни фигури и бюстове и петдесетината портрета на най – забележителните личности, учили и преподавали в университета. Второто ми потресение дойде, когато влязох в библиотеката – беше нещо толкова внушително, че направо се обърках.
Като видя смущението ми една лелка – библиотекар любезно ме попита – „За пръв път ли влизате тук?“ Промърморих нещо на „побългарен“ руски, на който говорех в началото. Тя разбра, че съм чужденец , засмя се като й казах, че това е втория ден от пристигането ми и ми обясни, че за да стана читател трябва първо да получа студентска книжка и едва тогава да дойда отново за да се запиша. Не пропусна да ме уведоми с гордост, че библиотеката разполага с почти седем милиона тома – книги, учебници и всякакви други печатни издания. Тази цифра ми дойде в повече и аз набързо се опитах да й благодаря и да изчезна. Но тя не ме остави току така и започна да разказва за легендарните личности и учени – за някои от тях – Ломоносов, Тургенев, Гогол, Менделеев бях чел или чувал, за други – като поета Йосиф Бродски, художника Врубел и много други – не.
Напълно подтиснат смутолевих някаква благодарност и направо избягах.
Разбира се – в последствие свикнах с обстановката и атмосферата в университета, но тези първи впечатления са останали в паметта ми живи и до днес. А респекта си към университета пазя и досега – все пак тук са учили и работили – помислете – девет Нобелови лауреати…
Ще ми се Всевишният да ми даде шанс още веднъж да се върна там и да видя отново своя Университет!