Аз съм дълбоко убеден, че киното има и морален характер. Особено документалното кино. Човек сверява себе си, харесва или не харесва. Има полза от киното. Особено документалното кино е летопис на времето. Това каза пред БТА режисьорът Атанас Киряков, който преди дни навърши 85 години. Автор е на над сто документални филма, повечето от които, по негови думи, „критични“. Филмите, които съм правил, повечето са свързани с насилие, хора, върху които е използвано насилие, лицемерие, разказва той.
НОВИЯТ ФИЛМ
В момента работи върху филма „Особен поглед“. В него разказва историята на един българин, който е бил дипломат преди девети септември 1944 г. „И е имал лудостта и почтеността да се върне с надежда, че може да продължи да работи като дипломат. Опитва се две години, но явно не става и отива в Белене на два пъти. Написва няколко книги след десети ноември, между които една уникална книга от 1570 страници за преживяването в Белене, за своята гледна точка за Белене. Той смята, че това е най-щастливият му момент в живота, защото той там се среща с истински хора. За разлика от след излизането, където вижда, че цялата държава е една ченгеджийница“, разказва Киряков. Очаква се филмът да бъде готов през есента. Това е част от поредица за лагерите, за горяните, за други хора, пострадали от системата. Въобще за хора, които са били по някакъв начин потискани, унижавани и които имат право на една справедливост, поне след смъртта им, отбелязва режисьорът.
ЗА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО
„Това минало е, да не дава Господ на никого да го преживява“, казва Атанас Киряков. “Това беше време, когато човек или трябваше да прави големи компромиси, или трябваше да стискаш зъби и да чакаш времето да мине. Някои хора имат носталгия по онова време, но те пропускат факта, че са били млади и младостта понася повече неща. Но когато човек се вгледа в детайла, особено хора, които са врели и кипели в онова време, се разбира колко жесток е онзи период”, разказва режисьорът.
По думите му последиците днес от този период са много тежки. „Защото днес държавата ни се е превърнала в една шмекеро-тарикатска република. Държава, в която единственото, от което се интересуват, е келепирът“, обяснява той. Спомня си, че навремето живеел на осмия етаж в квартал Младост. „Когато някой звъннеше на вратата или чувах асансьора да спира на етажа, нещо ми ставаше тук (показва сърцето – бел. авт.). – И си викам: Господи, нещо съм сбъркал, какво съм направил?! У хората имаше някакво чувство за вина. Сега не се срахувам. Даже с всичката тази престъпност, която има“, разказва режисьорът. „Трудно се живее днес. Аз се чувствам свободен човек с всичките кусури, които има държавата. А свободата е много важна“, казва той.
КРИТИЧНИТЕ ФИЛМИ
Аз съм правил много филми. Още през 1977 година направих за екологията, за замърсяване на въздуха. Беше станал страхотен скандал. Защо съм го казал? Че съм издавал държавни тайни, викаха комисия от ЦК. Имаше десетминутни документални филми, които пускаха преди игралния филм. За едно изречение от филмите сваляха копия от цялата страна. И да се чудиш за какво, разказва документалистът.
„Направих един филм за дупките в София, които бяха кошмарни. И от някаква комисия са дали филма за наградите на София. Тогава хората от общината казали: Не може да награждаваме филм, който е отрицателен. Обадили се и питали: Киряков има ли и други филми за София? И те са казали: Има още пет-шест филма, но всичките са критични. И тогава се съгласили – добре, ще му дадем наградата, но няма да го упоменаваме, ще е за приноса му в отразяване на София. Пак цялото това лицемерие“, спомня си Киряков.
Разказва и за случай, в който заради споменаването на Бог в песен към негов филм си навлякъл проблеми. „Тогава да споменеш думата Бог в един филм – забрави! А филмът ми за екологията завършваше с една песен на едно момче, което ходеше и пееше бунтарски песни по къщите, не по улиците. Те го убиха накрая. И песента беше: „Слава Богу, още дишаме, макар че въдухът е мръсен…. И ако някой ден в парка тичаме. Големи знаци ще ни спрат: Внимавайте! Не дишайте, не дишайте!“. Това беше. Пристигнаха едни хора от художествения съвет и казаха: „Това е филм, който е направен да помага на западните централи срещу нас. Ние ще внесем оплакване в Политбюро. Внесоха оплакване. Идваха комисии – страшна работа“, разказва Атанас Киряков. И допълва, че преди това показал филма на Николай Хайтов. „Той само стана, прегърна ме и каза: „Ти си им разгонил фамилията!“ – което за мен беше голям комплимент!“, обяснява той.
ЦЕНЗУРАТА
Филмът му „Великденски яйца“ е преименуван на „Писани яйца за радост“. „Исках да направя „Великденски яйца“. И тогава зам-генералната директорка ми каза: Това не може да влезе в плана. Промени заглавието, ще правиш същото. И аз си измислих „Писани яйца за радост“. Аз си снимах всичките методи на различни майсторки в това. Филмът беше колоритен и интересен. Намерих една баба на сто години, която изпя песен за червените яйца. И филмът така и мина. Но това са компромисите, които трябваше да направим, за да видят хора филма“, разказва документалистът.
ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ
„Аз имам кадри от един филм, който се казваше „За служебно ползване“. Имам запис на това, че има Паркинсон у деца от производството на Кремиковци. Това е държавна тайна. Всички тези неща се казваше, че са за служебно ползване и не можеше да бъдат показвани“, разказва документалистът. С възмущение разказва, че във филма една журналистка казва, че в Народното събрание преди 1989 година внасят документи за това колко е замърсен въздухът. „И тогава ген. Карамфилов накарва квесторите да изземат от всички народни представители информацията за въздуха, тъй като тя е за служебно ползване“, коментира разпалено той.
Отбелязва, че и сега също има много скрити неща. И изразява съжаление, че вече са напреднали годините му. „Трудно е човек да направи всичко. Всичко е свързано с пари, с участване по конкурси за получаване на субсидия. Има някои неща, които мен ме вълнуват, но много хора не ги вълнуват“, казва още Киряков.
ПОМОЩ ОТ СЪДБАТА
Режисьорът разказва, че е получавал и помощ от съдбата, когато е работил през годините. „Когато има такива интересни неща, някак съдбата ти помага“, казва с усмивка Атанас Киряков. Така станало с един от филмите, които много обича – за Стефан Груев. По думите му един изключителен българин, автор на книгите „Проектът „Манхатън“ и „Корона от тръни“.
„Трябваха ми архиви, не можехме да си позволим да ги купим. И тогава се срещнах в Париж с един бивш директор на френския културен институт, който беше станал на голям пост на министерството към кабинета на министър-председателя. Разказах му това и той съдейства да получа за хиляди евро архиви безплатно. Това някак си стана чудо“, спомня си режисьорът. След това тръгнал да снима някъде из Добруджа.
„Не знаех къде точно са изселени неговите родители. Беше сняг, зима. В първото село виждам една кръчма, където имаше двама души. И викам: Тука има ли кмет? – Единият казва: „Имаме, за какво ти е?“ – И като им разказах, единият се оказа, че е работил с брата на Стефан на нивата, майка му и сестра му били на квартира там. Когато брат му се връща от Америка, защото беше дал дума да се върне, намерих и човека, с когото е чукал камъни. Някак нещата се стиковаха от само себе си“, спомня си режисьорът.
Разказва, че само месец по-късно Стефан Груев починал. Не успял да види филма. След излизането на лентата обаче сестрата на Груев го потърсила. „Сестра му се обади и вика: „Наско, да знаеш, че ние се отказахме да правим паметник на Стефан, ти си го направил с филма“. – Това са хубавите неща“, казва с усмивка той.
ТЕМИТЕ ДНЕС
Според него темите, по които трябва да се правят документални филми днес, са всякакви. „За радост, има едно младо поколение – виждам непрекъснато млади хора, които правят филми, които са ми интересни, които са ми любопитни, които бъркат в раната. И които навремето беше невъзможно да бъдат направени“, казва Киряков. Сега ще бъде председател на журито, което ще награждава документалните филми с наградите на Съюза на филмовите дейци. И по думите му с нетърпение очаква да види кои са селекционирани, за да избере най-достойния.
„Много приятни неща има. Няколко души има, които правят нещата, които не се сещахме или не можехме да направим преди. И това е чудесно. Те се занимават и с морала – имаше един филм за един човек, който намира пари на жп линията и отива и ги връща. Това са човешки неща, които те стоплят, които те карат да си помислиш – аз бих ли направил така? А защо да не направя? – Това са хубави работи. Това е все пак част от свободата. Част от това да можеш това, което мислиш, да можеш да го покажеш на зрителя“, казва Атанас Киряков.
Роден е на 22 март 1939 г. в град Варна. През 1963 година завършва кинорежисура в ИДЕК в Париж. Автор на повече от сто документални филма. Голяма част от тях са за хора, жертви на политически натиск, били в лагери или репресирани от властта преди 1989 година. Носител е на престижни отличия за работата си.
