На този свят има един главен донор! И той е Господ!
След него обаче са наредени още много донори и донорчета. И ангели. И дяволи.
Когато започнахме да се усещаме като мъже, задълбочено коментирахме, седнали по бордюрите на тогава павираната улица „Св.Св. Кирил и Методий“, защо момичетата нямат по три или четири гърди. И защо на всички тях циците не са еднакво големи.
Момичетата преди нас се усещаха като жени. И те си говореха. Но бяха по-умни от нас и ние само се догаждахме за коментарите им от хихикането… Тогава нямаше интернет. Нямаше „Плейбой“. Нямаше 8 порноканала по кабелната телевизия.
Имахме свободата да фантазираме.
А главният донор Господ си знаеше работата. На всеки мъж даваше по две ръце и по още едно нещо, на всяка жена даваше по две гърди и по още едно нещо.
Големият донор бе дал на българите прекрасна земя – реки, гори, планини, равнини, море, птици и животни… Бе дал на българите рай. Но на този свят няма нищо съвършено. Господ даде на българите и донори-управници. Уж донори, път те грабят. Уж имат по две ръце, пък грабят с по 10, 20, някои и с по 100. Дал им Бог!
Уж донори, пък даряват други държави и други народи.
Дарихме лекарите си!
Дарихме медицинските си сестри!
Дарихме летците си!
Дарихме инженерите си!
Дарихме майсторите си!
Дарихме строителите си!
Дарихме мъжете си!
Дарихме жените си!
Дарихме децата си!
Дарихме настоящето и бъдещето си!
Дарихме на кого ли и къде ли не близо три милиона българи!
Българите и България – най-големите донори на света!
Такъв е животът!
Попадна ми седмичен вестник, в който български професор /как и защо е още в България – един Господ знае/ твърди, че само образованието на всеки един завършил средното школо струва около 150 000 лева. Хайде да умножим поне 2 милиона избягали от България по 150 000 лева. И какво се получава – станали сме донори със 30 000 000 000 лева. А и още даряваме. А и то пари да струва само образованието…
Такъв е животът!
Най-здравият човек да е, започне ли да дарява един след друг органите си, идва и неговият край. Мъчителен и безвъзвратен!
Дариш кръв. После бъбрек. После костен мозък. После част от черния си дроб. После част от белия си дроб. Идва ред и на сърцето. Може да го дариш. А може и да ти го вземат. Било след катастрофа. Било жертвичка на организирана група мафиоти за продаване на органи. И край. Оставаш известно време по страниците на вестниците. Примигваш в новините по телевизорите. Тук-там възбуждаш коментари във фейсбук. И угасваш. Завинаги!
Така се угасва и като народ. И като държава.
На кого му пука?!
Такъв е животът!
Имало е народи, имало е държавици и държави, имало е и империи, за които днес четем само в летописите по интернет и енциклопедиите. И те са били донори. Днес са мъртви. Като някои езици, които също са дарявали реч, писмо и култура. И българският език има такива думи. Няколко са и са преминали през вековете. Но и техният ред идва. Децата на избягалите от България тук-там говорят по български, иначе всеки ден учат и си бъбрят по английски, испански, немски, турски, арабски, руски, иврит, дори по китайски, виетнамски…
Понякога ми хрумва дали България няма един ден да бъде преименувана на Мангалия. И тогава ще започнат ли едни безкрайни спорове със съседната ни румънска община Мангалия. И дали мангал ще е гербът на знамето ни…
Ама то и знамето дали ще бъде наше? Знаме без народ може ли да има? Може, в музея!
Колко ли българи днес са напуснали завинаги България?
Само Големият донор може да каже. Другите крият.
Такъв е животът!
