Има болка, за която няма диагноза. Не са те пребили, не са те предали, не са те опозорили.
Просто – няма те. Изтрит си. Като стара бележка, хвърлена в коша.
Като живо напомняне за времето, когато някой е бил в калта, а ти си бил ръката, която го е измъкнала.
И тук не говорим за дреболии.
Говорим за истински битки, в които си влязъл с цялото си сърце.
– Когато си теглил кредити на свое име, за да измъкнеш близък от дългове. Ти плащаш, той се оправя – и после те няма дори в телефона му.
– Когато си карал приятел до Спешното посред нощ, гасил си цигарите му, пазил си го да не посегне отново на живота си, и после – когато се „събира“ – той сменя номера и не ти пише повече.
– Когато жена е стояла на твоя диван, защото нейният мъж я е изритал. Ти си ѝ купувала храна, дрехи, водил си я на терапевт, пазил си децата ѝ, докато тя се разпада – и после, когато си вдигне главата, първо отрязва теб.
– Когато си държал мъж, докато е бил без работа. Ти си носил семейството, плащал си сметките, правил си се, че „всичко е наред“. А после, когато намери работа, порасна и започна да „живее по-голям живот“, изведнъж си станала „ненужна“.
И знаеш ли какво е най-абсурдното?
Те наистина се оправят. Изправят се. Намират нова работа, нови приятели, нова любов.
А ти оставаш като досаден архив. Огледало на слабостите им.
Защото ти знаеш всичко – и онова, което те самите искат да забравят.
Не е лично. Това е механизъм.
✓ Юнг нарича това „сянката“ – онази част, която всеки иска да скрие. Ти си човекът, който ги е видял в мрака. И затова трябва да бъдеш изтрит.
✓ Ерик Берн обяснява цикъла: спасител-жертва-агресор. Жертвата, след като бъде спасена, вече няма нужда от спасителя. И най-често от благодарност – идва отхвърляне.
✓ Бетелхайм отбелязва: след тежка трансформация човек често реже всичко от миналото, дори тези, които са му били най-близо – защото ги свързва с болката.
✓ Джудит Херман вижда същото: травмата често води до бягство от свидетелите ѝ. Те не бягат от теб – бягат от себе си, такива каквито са били.
✓ А Габор Мате казва в прав текст:
„Не бягаме от злото. Бягаме от добротата, която ни е държала живи в най-лошия момент. Защото тя ни напомня колко слаби сме били.“
И най-болезненият пример – семейството.
– Съпругата, която е гладувала, крила е от децата, че няма пари за обувки, и е давала последния си лев за общото. По-късно става „незначителна“. Защото мъжът вече е „успял“ и се срамува, че някога е нямал дори нормални чорапи. А тя е живото му напомняне за тези дупки.
– Съпругът, който е бил до жена си в депресията, водил я е на лекар, готвил е и е дърпал домакинството. След години получава дистанция. Защото тя – излекувана и нова – вижда в него старата си версия, която иска да изтрие.
Това е един и същи механизъм. Не е липса на любов. Това е непоносимост към огледалото.
И тук трябва да кажем истината:
Проблемът не е в този, който е помагал. Проблемът е в онези, които не издържат да носят собствения си спомен за слабост.
Не е „животът продължава“. Не е „интересите се разминаха“. Това е неблагодарност.
Да, струва си да помагаш. Но не чакай благодарност.
Благодарността е тест за характера на другия – не за твоето добро сърце.
И ако са те отхвърлили, забравили, изтрили – не се вини.
Ти направи повече, отколкото можеше. Те просто не издържаха да гледат в очите свидетеля на собственото си падение.
Ако са ви изтрили – запомнете това: не е защото сте били „незначителни“.
Изтрили са ви, защото сте били твърде истински свидетели на тяхната слабост.
А истината винаги е неудобна.
