2002 г.

На 9 и 10 март се състои ХІІІ национална конференция на СДС, на която за председател е избрана Надежда Михайлова. Новият лидер получава подкрепата на 2374 делегата от общо 3571 гласували. 1365 делегата подкрепят кандидатурата на дотогавашния председател Екатерина Михайлова.
За Главен секретар на СДС, по предложение на Надежда Михайлова, е избран Иван Г. Иванов. Бившият министър-председател Иван Костов нарушава мълчанието си и защитава позициите си. Конференцията приема нов устав.

2001 г.

На 8 и 9 март премиерът Иван Костов е на посещение в Македония, а България изпраща военни средства в помощ на Македония.
Сключва се военнотехническо споразумение между България и Македония, по силата на което страната ни изпраща безвъзмездно боеприпаси, инженерно имущество и запасни инструменти и принадлежности на Македония. Документът се подписва и се ратифицира за по-малко от 24 часа, което е прецедент за българските институции. Той веднага е одобрен от Министерския съвет и е подписан от заместник-министъра на отбраната Мустафа Кичуков и от македонския посланик у нас Любиша Георгиевски.

2000 г.

„Генералското“ движение в БСП обявява саморазпускането си.

1993 г.

Умира Любомир Димов Тенев – български театрален критик. Роден е на 25 април 1915 г. в Хасково. Завършва право в СУ (1943 г.). Работи като адвокат в София (1943-1945 г.). Инструктор в културните клубове към Камарата на културата (1947-1948 г.), пръв театрален съветник в Комитета за изкуство и култура (1948 г.). Зам.-ректор (1948 г.) и ректор (1950-1952 г.) на Държавното висше театрално училище. Професор от 1952 г. по история на западноевропейски театър, от 1970 г. завежда Катедрата по театрознание във ВИТИЗ. Зам.-директор на научно обединение по изкуствознание (от 1972 г.). Редактор в сп. “Изкуство” (1947-1949 г.), “Театър” (1950 г.), “Проблеми на изкуството”. От 1968 г. член на бюрото на Съюза на артистите (1965-1973 г.). Член на УС на СБП (1972-1976 г.). Член на СБП. Като ученик сътрудничи с театрални критики на прогресивното сп. “Звън”. През 1942-1944 г. активно сътрудничи на сп. “Изкуство и критика” със статии и рецензии по театрални въпроси. Съчинения: “Драма и сцена” (статии, 1959 г.), “Драматургия и съвременност” (статии, 1965 г.), “Хамлет” (литератуно-критичен анализ, 1965 г.), “Актьори и роли” (творчески портрети”, 1966 г.), “Маска и перо” (статии, 1968 г.), “Театър и действителност” (статии, 1971 г.), “Конфликти и време” (статии, 1972 г.), “Театрални размисли” (статии, 1973 г.), “Те в пространството на сцената” (1977 г.), “Срещи във вечерни часове” (1978 г.), “Избрани произведения” (2 т., 1975 г.), “Срещи във вечерните часове. Статии” (1978 г.), “Пристанища за мигове” (1981 г.), “Театрални сезони” (1984 г.), “Разкъсани мрежи” (1984 г.), “Избрани произведения. В 3 т.” (1985 г.), “Огледала” (1988 г.) и др.

1985 г.

В 21,31 ч бомба, поставена от турски терористи, избухва във вагона за майки с деца на влак № 326 по линията Бургас-София в района на гара Буново. В атентата загиват седем души (сред тях две деца на 12 и 13 години). Девет души са тежко ранени.
Две от жертвите са глухонеми деца, избягали от своя пансион, за да си идат вкъщи. Други две деца са ранени. При това само по случайност взривът избухва на гарата, а не – в тунела. Заради маневра на гара Златица влакът закъснява две минути. По разписание той преминава през Буново в 21.30 часа, а в 21.32 навлиза в тунела.
На мястото на инцидента пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта. Вагонът е откачен. Шест часа жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на строга проверка от страна на органите на реда – кой и кога си е закупил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Едва тогава влакът продължава своя път към София.
По брой на жертвите това е най-големият железопътен атентат в българската история.
Половин час след взрива в Буново избухва взрив във фоайето на хотел „Сливен“ в града, при който са ранени двадесет и трима души.

Извършителите на терористичните актове принадлежат към нелегалната организацията, наречена „Турско националноосвободително движение в България”.

1985 г.

Филмът “Отнесени от вихъра” излиза на пазара и на видеокасета.

1982 г.

Провежда се първото заседание на Инициативния комитет на Международната фондация „Людмила Живкова“.

1977 г.

В САЩ и Канада е забранено използването на захарин в хранителните и медикаментозните продукти.

1976 г.

Умира Боян Иванов Дановски – български писател, режисьор, театровед и преводач. Дановски следва инженерство и музика в Милано. Сближава се с Г. Милев и литературния кръг около списание „Везни“, в което печата произведенията си и преводи от италиански език. След спирането на „Везни“ Дановски сътрудничи на сп. „Хиперион“. От 1928 г. той се посвещава на режисьорска и театрална дейност. Специализира в Германия и през 1932 г. създава работническия театър „Народна сцена“. След закриването на театъра през 1933 г. основава театрална студия, работеща по метода на К. С. Станиславски. След 9 септември 1944 г. Дановски е главен режисьор на Радиотеатъра, на Народната опера и Народния театър „Ив. Вазов“. От 1957 г. до 1965 г. той е директор и режисьор на Сатиричния театър. От 1951 г. е професор по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (днешен НАТФИЗ). Режисьор е на филма „Точка първа“ (1956 г.).

1975 г.

Роден е Хуан Себастиан Верон – аржентински футболист, атакуващ халф. Висок е 186 см, тежи 79 кг. Започва кариерата си в „Бока Хуниорс“ и след 2 сезона (1996 г.) е продаден на италианския „Сампдория“ (63 мача и 8 гола). През 1998 г. преминава в „Парма“ (печели Купата на Италия и Купата на УЕФА). Продаден е на „Лацио“ за 20 млн. евро (шампион на Италия, носител на Купата на УЕФА и Суперкупата на Европа). През лятото на 2001 преминава в „Манчестър Юнайтед“ (66 мача и 11 гола). Национален състезател е на Аржентина.

1967 г.

Светлана Алилуева – дъщеря на Сталин иска политическо убежище и емигрира в САЩ.

1964 г.

От заводите на “Форд” излиза първият автомобил модел “Мустанг”.
Моделът се базира на Форд “Фалкон”, като първият произведен автомобил излиза от завода в Диърборн, Мичиган, САЩ. Официално е представен на 17 април 1964 г. Този модел е един от най-успешните в автомобилната история. За първите 18 месеца са продадени над един милион автомобила. Форд “Мустанг” продължава да се произвежда и до днес.

1960 г.

Умира Ценко Цветанов (Ц. Ц. Тодоров) – български писател и библиограф. През 1929 г. той завършва педагогика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. След това работи като учител в с. Орешец и с. Върбовец, Видинско (1922-1926 г.), в София (1929-1939 г.). Директор е на Държавният библиотекарски институт (1953-1960 г.). Цветанов е член на Съюза на българските писатели. Сътрудничи на детския периодичен печат с приказки, разкази, стихове и научнопопулярни четива. Участва в редактирането на списание “Училищен преглед”, редактор е на “Български книгопис”. Разработва редица проблеми в областта на библиотекознанието и библиографията. Пише стихове, разкази, сценки, басни, приказки. Автор е на: “Жертва” (1923 г.), “Поеми, песни, легенди” (1926 г.), “Детски библиотеки. Устройство, методи и значение” (1929 г.), “Чудните прозорци. Детето и книгата” (1932 г.), “Най-силното” (1960 г.), “Атанас Узунов. Заместникът на Левски. Животопис” (1938 г.), “Истински предател” (1939 г.), “Детска душа” (1940 г.), “Свобода или смърт. От хайдутите до Шипка” (1940 г.), “Към незнайни страни в Острова на свободата” (1945 г.), “Единни правила за описание на печатните произведения в масовите библиотеки” (в съавторство с Д. Ганчева и Л. Албанска, 1951 г.), “Таблица на десетичната класификация за масови библиотеки” (1951), “Българската книга след Девети септември. Статистически анализ” (1952 г.), “Българска библиография. Исторически преглед и днешното състояние” (1957 г.), “Материали по история на българската библиография до Освобождението” (1955 г.), “Общо библиотекознание” (1956 г.) и др.

1959 г.

В Ню Йорк на панаир на играчки е показана куклата Барби.

1953 г.

По време на погребението на Й. В. Сталин в Москва в резултат на инцидент загиват стотици души.

1950 г.

Александър Жендов – един от най-изтъкнатите художници-комунисти, изпраща писмо до Вълко Червенков (на снимката). В него Жендов изразява тревога от промяната на отношението на творците към Българската комунистическа партия и се опитва „да отвори очите“ на Червенков за грубото администриране, задушаването на критиката и разочарованието на интелигенцията. Писмото обаче е използвано от Вълко Червенков и Тодор Живков за нападки срещу Жендов, за да се внуши, че който е против ръководната роля на партията, е „прикрит класов враг“, повлиян от Запада. Ударът срещу видния творец трябва да покаже на интелигенцията, че БКП няма да се спре пред нищо, за да наложи пълен контрол върху културната сфера.
Александър Стефанов Жендов е български художник илюстратор и карикатурист, автор на разкази и фейлетони. Роден е на 26 август 1901 г. в София. Следва в Художествената академия в София (1923-1925 г.), учи графика и декоративно изкуство в Германия (1925-1927 г.), завършва Висшия художествено-технически институт в Москва (1930 г.). В България е един от създателите и ръководителите на Съюза на трудово-борческите писатели. Сътрудничи на всички леви издания, редактира вестниците „Жупел“, „Поглед“ и „Фронт“. Председател е на дружеството на новите художници. Пише хумористични и сатирични разкази и фейлетони, репортажи и статии, илюстрира „Зимни вечери“ на Христо Смирненски, докато поетът е още жив. Александър Жендов умира на 29 октомври 1953 г. в София. Съчинения: „Албум от репродукции“ (1959 г.), „Антихрист. Илюстрации от автора“ (1962 г.), „Разкази и фейлетони“.

1948 г.

Роден е Симо Леонов Лазаров – български музикант, композитор и изпълнител на електронна и компютърна музика. Завършва Технически университет в София (1973 г.). През с. г. създава първото в България „Студио за електронна музика“ в БНР, което работи до 1999 г. От 1974 до 1978 г. учи в Музикалната академия в Прага, където се занимава с електронна и компютърна музика. До 1982 г. специализира в тази област в Братислава и Париж. През 1991 г. защитава докторска дисертация в Техническия университет в София на тема “ Композиране и изпълнение на компютърна музика с помощта на микрокомпютри“. Следват специализации в „Lancing University“, Мичигън, САЩ (1992 г.) и „International Electroacoustic Institute“ в Бурж, Франция (1999 г.). Преподавател в Музикалната акад. (1977-1988 г.), Технически университет (1983-1999 г.), СУ и НБУ (1996-1999 г.), води летни курсове в САЩ и Израел. Автор е на 5 книги, на десетки публикации в български и чужди издания; името му се свързва и с поредица от радио- и тв предавания. Лазаров е носител на много награди: на Асоциация на математиците в България (1994 г.), на СБП, от фестивала „Musica Nova“, Прага (1997 г.). С. Лазаров има повече от 1500 концерта в България и в чужбина; композира електронна и компютърна музика, музика за документални, игрални филми, за тв и театрални постановки. Дискография: 9 дългосвирещи грамофонни плочи, 7 компактдиска и повече от 20 касетъчни албума.

1946 г.

Умира д-р Стефан Ветьов Ватев – български лекар педиатър и антрополог, професор и общественик; редовен член на БАН (1898 г.). Роден е на 6 февруари 1866 г. в Ловеч. Учи медицина в Хайделберг, Тюбинген и Лайпциг, където завършва с докторат (1893 г.) и специализира детски болести в Берлин (1895-1897 г.). Директор на Народното здраве (1908-1912 г.), председател на Върховния медицински съвет (1918-1918 г.). Професор в СУ по детски болести. Един от основателите на Български лекарски съюз през 1901 г. Основател и завеждащ (1920-1936 г.) катедрата по детски болести. Трудове по съдебна медицина, хигиена, балнеология, антропология и др.

1945 г.

В хода на американски бомбардировки над Токио е разрушена една четвърт от града. Загиват повече от 80 хиляди души.

1943 г.

Роден е Робърт (Боби) Фишер (Fischer) – американски шахматист, международен гросмайстор (1958 г.), световен шампион след победа на Б. В. Спаски (1972-1975 г.). Губи званието, след като се отказва от мача с руския гросмайстор А. Е. Карпов. Многократен шампион е на САЩ (1957-1970 г.), победител е в много междузонални турнири. След спечелването на световна титла престава да участва в официални шахматни турнири.

1943 г.

Роден е Енчо Пенев Мутафов – български литературен и художествен критик, теоретик на литературата. През 1968 г. завършва славянска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор във вестник “Литературен фронт”, референт е в СБП, литературен специалист в Агенцията за защита на авторското право, редактор в списание “Обзор”. В периода 1992-1993 г. е главен редактор на вестник “Демокрация”. През 1976 г. Мутафов защитава кандидатска дисертация на тема “Време и художествено единство”. През 1987-1988 г. преподава историческа поетика на българската литература във Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”, а от 1989 г. – теория на литературата в Благоевградския университет. Печата за първи път през 1966 г. в сп. “Пламък”. Изследователските му интереси са насочени главно към литературния процес след 1944 г. Пише рецензии, статии и портрети по въпроси на българското словесно и изобразително изкуство и върху теорията на художествения превод, статии за политическите промени на испански, френски и немски език. Автор е на: “Време и художествено единство” (1978 г.), “Подвижният човек. Съвременната българска проза – духовно завещание и настояще” (1978 г.), “Съпоставки в изкуството” (1980 г.), “Промяна в сетивата” (1983 г.), “Йордан Радичков. Литературнокритически очерк” (1986 г., в съавторство с Д. Стайков), “Художници. Очерци” (1988 г.), “Цвете върху иконостаса. Втори буквар за изкуство и история” (1990 г.), “Милост за нас. Статии върху културата” (1991 г.), “Когато се разпадаха основите. Политическа публицистика” (1992 г.), “Пиянството на половин народ” (1993 г.), “Светът, който обитаваме” (1994 г.), “Двуизмерният човек. Бунтът в европейската култура” (1995 г.), “Захари Стоянов и българската култура” (2001 г.).

1941 г.

Шестстотин и осемдесет хилядна немска армия (влязла преди тази дата в България през северната й граница) покрива българо-гръцката и българо-сръбската граница, след като на 1 март същата година страната ни се присъединява към Тристранния пакт от 1940 г.
Тристранният пакт – 1940 г. (Берлински пакт) е съюзен договор между Германия, Италия и Япония. Подписва се на 27 септември в Берлин от министрите на външните работи на Германия – Й. Рибентроп, на Италия – Г. Чано, и на Япония – С. Курусу. Чрез пакта се осигурява взаимодействието между тези държави при завладяването и преразпределението на света. В специален секретен протокол е набелязано създаването на обединени комисии за разрешаването на военни, военноморски и икономически въпроси. На 20, 23 и 24 ноември 1940 г. към Тристранния пакт се присъединяват последователно Унгария, Румъния и Словакия. България се включва в него на 1 март 1941 г. Слага се край на политиката на неутралитет и страната ни става сателит на Германия. Със сключването на спогодбата Клодиус–Попов (1941 г.) и спогодбата Нойбахер (1941 г.) България се обвързва и икономически с Германия. Страната ни скъсва или свежда до минимум дипломатическите си отношения с другите страни извън Германия. Тристранният пакт престава да съществува след разгрома на Германия и Япония в края на Втората световна война (1939–1945 г.).

1941 г.

Проваля се голямата пролетна офанзива (9 – 26 март) на италианската армия в Гърция .

1935 г.

Умира Ангел Димитров Пюскюлиев – български възрожденски лекар и общественик. Роден е на 16 август 1845 г. в Шумен. Завършва медицина в Цариград (1871 г.). От 1871 до 1877 г. е военен лекар в турската армия. През Руско-турската война (1877-1878 г.) избягва от турската войска и се завръща в България. Работи като окръжен лекар в Габрово (1879-1880 г.), градски лекар във Варна (1881-1884 г.), управител на Варненската държавна болница (1884-1892 г.). От 1892 до 1894 г. е директор на Гражданска санитарна дирекция при Министерството на вътрешните дела и председател на VI медицински съвет. Внася в НС проект за изменение на санитарния закон от 1888 г., утвърден през 1893 г., а чрез Върховния медицински съвет издава няколко правилника за народното здраве. Противопоставя се на проекта на Ст. Стамболов за откриването на Медицински факултет в София. От 1895 г. до смъртта си упражнява частна практика във Варна. Един от основателите (1883 г.) и председател (до 1888 г.) на Варненското медицинско дружество, един от основателите (1903 г.) и председател (от 1921 г. почетен председател) на Варненския клон на Българския лекарски съюз. Избиран е 2 пъти за кмет на Варна. Като студент сътрудничи на в-к „Гайда“ (1863-1967 г.) и „Македония“ (1866-1872 г.). Автор на „Лекуването на охтиката в санаториумите“ (1894 г.).

1934 г.

Роден е Юрий Алексеевич Гагарин – руски космонавт. Той е първия човек, полетял в Космоса с кораба “Восток-1” на 12 април 1961 г. Завършва Военновъздушната академия „Н. Е. Жуковски“ (1968 г.). Гагарин участва в обучението и тренировката на екипажи от космонавти. Загива по време на изпитателен полет на нов самолет на 27 март 1968 г.

1933 г.

Роден е Жан-Пол Белмондо – френски актьор. Играе във филмите „До последен дъх“ (1960 г.), „Лудият Пиеро“ (1965 г.), при Дере – „Борсалино“ (1970 г.), при Рене – „Стависки“ (1974 г.), Жорж Лотнер – „Професионалистът“ (1981 г.), „Хищниците“ (1983 г.) и Льолуш – „Пътят на едно разглезено дете“ (1988 г.). Други филми: „Непознат в къщи“ (1992 г.), „Клетниците на XX век“ (1995 г.), „Дезире“ (1996 г.), „Бащи-трепачи“ (1997 г.).

1933 г.

Арестувани са обвинените за подпалването на Райхстага български комунисти Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев.
Сградата на Райхстага е подпалена на 27 февруари 1933 г. Тримата българи са изправени като обвиняеми в Лайпцигския процес (1933 г.), процес, организиран от хитлеристкия режим в Германия по повод подпалването на Райхстага. Заседанията започват на 21 септември и приключват на 23 декември същата година. И четиримата обвиняеми са оправдани от германския съд. Поради отказа на българското правителство да разреши на Георги Димитров и другите двама българи да се завърнат в България СССР им предоставя свое гражданство и ги приема в своята държава. Процесът е първия голям удар срещу настъплението на хитлерофашизма в Европа и света.

1926 г.

20-25 делегати на извънредния конгрес на БРСДП протестират против изключването на Асен Цанков и Димо Казасов и, водени от група от 10 депутати социалисти, поставят началото на Социалистическа федерация.

1925 г.

Успоредно с Върховната сметна палата са учредени осем нови окръжни сметни палати.
Върховната сметна палата е контролно учреждение на бюджета по всички отрасли на управлението. Създадена е с указ № 147 от 17 декември 1880 г. Задачата й е да проверява ежегодно приходните и разходните сметки на държавата, свързани с гласувания от Народното събрание бюджет. Контролира държавните сметки на всички централни, местни и самоуправляващи се учреждения, като следи дали не превишават разходите по предварително определените им бюджети. Палатата се състои от председател, шестима съветници, шестима първокласни, шестима второкласни и шестима третокласни докладчици, секретар, подсекретар и друг технически персонал. Председателят и съветниците се назначават с указ по доклад на председателя на МС и се уволняват след изказано недоверие към тях от правителството или от Народното събрание. През 1917 г. броят на съветниците е увеличен на седем души. При констатирани нередности от страна на съответните централни и местни учреждения Върховната сметна палата може да предава на съд провинилите се ръководни лица. Споровете между палатата и различните учреждения се уреждат от МС. Палатата просъществува от 1880 г. до 1948 г. През 90-те години на ХХ в. отново е възобновена.

1923 г.

Заради влошено здравословно състояние Владимир Ленин окончателно напуска всички официални постове, които заема. Той получава удар за трети път, след което е прикован на легло и е неспособен да говори.

1919 г.

Дейци от Западна Македония и от Сярско издават „Апел към македонското население и към македонската емиграция в България“ за автономия и Балканска федерация. Започва формирането на Временно представителство на обединената бивша ВМОРО (Гьорче Петров, Димо Хаджидимов, Тодор Спасов (Серски), Михаил Герджиков, Петър Ацев и Петър Христов).

1916 г.

В Бургас избухва един от първите Женски бунтове. Причина за бунтът е това, че общината не изплаща помощите на бедните войнишки семейства
Женските бунтове са масови демонстрации и бунтове, в които вземат участие преди всичко майки, съпруги и деца на фронтоваци. Избухват в края на Първата световна война (1914–1918 г.) и са резултат от дълбоката политическа и икономическа криза в страната. Цените растат, липсват стоки от първа необходимост, ширят се спекулата и черната борса. Най-масови са бунтовете в селата, защото те са засегнати по-тежко от реквизициите на селскостопанските храни и от мобилизацията на хора и работен добитък. По време на демонстрациите се издигат искания за спиране на войната, прекратяване на реквизициите, против глада и скъпотията. Към протестите на жените се присъединяват войниците отпускари и възрастните мъже. Един от първите Женски бунтове избухва на 9 март 1916 г. в гр. Бургас. На следващата година се провеждат демонстрации против скъпотията и глада в Дупница. Най-масови и многобройни са бунтовете през 1918 г. През май, когато правителството намалява хлебните дажби, те обхващат всички краища на страната. На протест се вдигат хиляди жени от Стара Загора, Ямбол, Сливен, Бургас, София, Пазарджик, Пловдив, Плевен, Видин, Ловеч и десетки други градове и села. Избухват стихийно, като в някои градове продължават по 2–3 дни. На редица места по време на вълненията се разграбват складовете с реквизираните храни, мазетата и скривалищата на спекулантите. Правителството се справя с Женските бунтове с помощта на войскови части. Много от участничките и инициаторките са арестувани.

1909 г.

Приет е Закон за референдум по общинските въпроси по швейцарски образец.

1902 г.

В Карлово е основано дружество „Български розопроизводител“.

1895 г.

Умира Леополд Захер-Мазох (Sacher-Masoch) – австрийски писател от еврейски произход. Роден е на 27 януари 1836 г. В най-добрите си произведения – романтични новели, рисува бита и нравите на различните народности в Австро-Унгарската империя: сборници „Галицийски разкази“ (т. І и ІІ, 1871 г.), „Руски придворни истории“ (т. І-ІV, 1873-1874 г.), „Виенски придворни истории“ (т. І-ІІ, 1873-1877 г.), „Еврейски разкази“ (1878 г.), „Нови еврейски разкази“ (1881 г.), „Полски истории“ (1887 г.), „Жестоките жени“ (т. І-VІ, 1907 г.). В творчеството му, както и в творчеството на други австрийски писатели от втората половина на ХIХ в. (Ф. фон Заара, П. Розегер, Мария фон Ебнер-Ешенбах и др.) противоборстват натуралистични и реалистични тенденции.

1888 г.

Спрян е от печат вестник „Деветий август“, издание на българските емигранти след държавния преврат на 9 август 1886 г. Вестникът излиза веднъж седмично в Браила от 29 януари 1887 г. Притежател и редактор е Г. Д. Великов.

1882 г.

Роден е Коста Андреев Лулчев – български политик. Секретар на ЦК на БРСДП (о) (1924-1933 г.). Народен представител (1913-1931 г.). Главен секретар на БРСДП (1944-1945 г.). През 1946 г. заедно с Д. Петков възглавява опозицията в VI ВНС. Умира 31 януари 1965 г. в Оряхово.

1873 г.

В Хасково е роден Тане Николов – Таню войвода, легендарният войвода от Македония и Тракия, поборник за обединението на България. Самостоятелен войвода от 1903 г., с четата си участва в Преображенското въстание в Тракия. Участват в редица сражения. От 1906 г. е войвода на ВМОРО в Леринско, Македония. От април 1907 г. е районен войвода в Прилепско и Велешко. През юли 1907 г. е ръководител на обединените чети на организацията, които участват в най-голямото сражение след Илинденско-Преображенското въстание, на връх Ножот. През Балканската война действа с чета в Македония. През Първата световна война е на разположение на действащата армия. Зверски убит от комунистическата полиция в Асеновград на 17 януари 1947 г.

1872 г.

Във Видин пристигат трима представители на екзархийската комисия по избора на духовен водач на българската църква, които връчват на Антим протокол за избирането му за екзарх.
Антим I (светско име: Атанас Михайлов Чалъков) е духовник, първия български екзарх, обществен и политически деец. Роден е през 1816 г. в Лозенград (днес в Турция). Учи последователно в Коручешменското училище в Цариград, в Богословското училище на остров Халки и в Духовната академия в Москва. Завръщайки се от Русия, става преподавател, а по-късно и ректор на Духовната семинария на остров Халки. През 1861 г. е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 г. – за видински митрополит. Антим I провежда борба за независима българска църква, отхвърля каноническото подчинение на Цариградската патриаршия, обявява се и срещу унията. През 1871 г. е избран за член на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февруари 1872 г. за български екзарх. По време на Априлското въстание (1876 г.) защитава българския народ, поради което турското правителство го заточва в Мала Азия. Освободен през 1878 г., той отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за председател на Учредителното събрание и на I Велико Народно събрание (1879 г.) в Търново. Умира на 1 декември 1888 г.

1870 г.

Роден е Христо Петров Чаракчиев – български офицер, ген.-майор (15.08.1917), началник на Тиловото управление на съединените армии (1918 г.). Завършва Военното училище в София (1891 г.), топографска школа и Николаевската академия на Ген. щаб в С. Петербург (1901 г.). Като офицер служи в пехотата, командир на 37-ми пехотен Пирински полк и началник-щаб на шеста пехотна Бдинска дивизия. През Балкански войни (1912-1913 г.) е началник щаб на десета пехотна дивизия, с която участва в сраженията в Люлебургас и Чаталджа. По време на Първата световна война командва 2. бригада от Втора пехотна Тракийска дивизия, след което е началник-щаб на III армия (1917 г.).

1869 г.

Иван Касабов публикува на страниците на в. „Народност“ програмната статия на Любен Каравелов „Мои братя“.
Любен Стойчев Каравелов е български възрожденски писател, журналист, деец на революционно-освободителното движение. Любен Каравелов написва програмната статия “Мои братя” в затвора в Будапеща, където е затворен през 1868 г. по обвинение в съучастие в организираното от дейци на Омладината покушение срещу сръбския княз Михаил Обренович. Остава в затвора до 4 януари 1869 г. “Мои братя” е обръщение към българските патриоти с програмен характер.

1854 г.

Създадената в Букурещ (бъдещата Добродетелна дружина) се преобразува в седем-членен комитет под името „Средоточно попечителство“, което е официално признато от правителството на Русия като българска емигрантска политическа организация.
Средоточното българско попечителство е обществено-политическа организация, създадена от представители на заможните слоеве на българската емиграция във Влашко на основата на съществуващия временен комитет „Епитропия“, учреден през 1853 г. Поставя си за цел да възглави освободителното движение на българския народ, както и дейността на българската емиграция в условията на започналата Кримска война (1853-1856 г.). В действителност обаче дейността му се ограничава до набирането на български доброволци в помощ на руската армия. След като е признато официално от руското правителство, създава свои поделения в редица други градове – Браила, Галац, Плоещ и др. След преустановяване на войната дейността му почти замира. През 1862 г. се преустройва в дружеството Добродетелна дружина, което е обществено-политическа организация на българската емиграция в Букурещ, изразяваща интересите на по-заможните кръгове в нея.

1851 г.

С откриването на златния венец от село Рахманлий (дн. Розовец) е поставено началото на тракийската археология. Според фолклора, докато орял нивата си в съседство с една от трите тракийски могили в землището на селото, един от жителите на Рахманлий закачил с ралото четвъртит камък, под който е намерен златен венец. Находката била разделена на три между синовете на собственика на нивата чорбаджи Деню, след което всеки от наследниците прибрал своята част. Историята е описвана и в тогавашната преса, като достига и до властите във Филибе (дн. Пловдив), които месеци по-късно нареждат да се проучат могилите край Рахманлий. Историята на находките от Розовец е предмет на проучване и на братя Шкорпил, и на проф. Богдан Филов. В следващите 20 години местната преса периодично съобщава за разкопките на могилите в землището на селото, както и за някои от находките. Една от тях е ритонът с глава на сърна (на снимката). Находките от землището на Розовец привличат вниманието на дипломати и учени в тогавашната Османска империя, като няоки от тях поемат за Русия, други – за Франция, а ритонът остава в София.

1842 г.

В Милано е създадена операта на Джузепе Верди “Набуко”.
Верди е италиански оперен композитор. Музикалните му способности се проявяват, когато е на 7 години. Подпомогнат от Баредзи, Верди прави несполучлив опит да постъпи в Миланската консерватория. Учи при Винченцо Лавиня – композитор и диригент в Миланския оперен театър „Ла Скала“. На 24 години пише първата си опера „Оберто граф Бонифачо“ (1839 г.) и неуспешната опера „Мнимият Станислав“ или „Крал за един ден“. Следват: „Навуходоносор“ (1842 г.) и 12 нови опери, между които „Ломбардци“ (1843 г.), „Ернани“ (1844 г.), „Двамата Фоскари“ (1844 г.), „Жана д’Арк“ (1845 г.), „Алзира“ (1845 г.), „Атила“ (1846 г.), „Макбет“ (1847 г.), „Разбойници“ (1847 г.), „Корсарят“ (1848 г.), „Аролдо“ (1850 г.) и др. Новият период в творчеството му започва след 1851 г., когато създава оперите „Риголето“, „Трубадур“, „Травиата“, „Симоне Боканегра“, „Сицилианска вечерня“, „Бал с маски“, „Силата на съдбата“, „Дон Карлос“. Последният период от творчеството на Верди обхваща оперите „Аида“, „Отело“ и „Фалстаф“ – връх в реалистичното оперно изкуство.

1831 г.

В Алжир е сформиран Френският Чуждестранен легион. Той е установен от Луи Филип. Този първи легион е бил съставен изключително от доброволци. Той изисква хората му да бъдат изключително предани на Франция. Първите големи успехи легиона бележи по време на битките в Алжир, това са най – славните моменти на легиона.

1818 г.

Роден е Никола Бацаров – български възрожденец, учител, борец за църковна независимост, журналист и обществен деец. Завършва училището в Куручешме (Цариград) и продължава заниманията си при Неофит Рилски. Учителства в Мачин (Северна Добруджа), Русе и Шумен и др. Сътрудничи на Г. С. Раковски и на радикалната „партия“ при решаването на църковния въпрос. След Освобождението е кмет на Нови Пазар и мирови съдия. Бацаров е автор на мемоарите „Животоописанието ми“, издадени едва през 1986 г., които представляват ценен извор за българското национално Възраждане.

1814 г.

Роден е Тарас Григориевич Шевченко – украински поет, художник, мислител, революционен демократ. Роден е в семейство на крепостен селянин. От 1829 г. живее във Вилнюс, в началото на 1831 г. пристига в Петербург, където учи при различни живописци. Първите стигнали до нас негови произведения са от около 1837-1838 г. (“Тече вода в синьото море”, “Вечна памет на Котляревски” и др.). През 1840 г. издава поетичния сборник “Кобзар”. Ранното му творчество е в духа на романтизма. Към 40-те години в творчеството му се забелязва движение към реализъм, стремеж да се обхване темата за националноосвободителната борба – историческата поема “Хайдамаки” (1841 г.). През май 1843 г. заминава за Украйна; връща се в Петербург (1844 г.); отново се отправя за Украйна с намерение да се засели в Киев (пролетта на 1845 г.). Художник на Киевската археологическа комисия; пътува из Киевска, Полтавска, Черниговска и Волинска губернии; издава албума “Три години”. През 1846 г. влиза в тайното Кирило-Методиево общество. През 1847 г. е арестуван и затворен в Орската крепост, през 1850 г. е в Новопетровското укрепление на п-в Мангишлак (дн. Форт Шевченко). Автор е на поемите “Сън” (1844 г.), “Кавказ” (1845 г.), които отбелязват нов етап в развитието на украинската лирика и сатира. На заточение (юни 1847 – август 1857 г.), освободен след смъртта на Николай I. По време на заточението създава циклите стихове “В килията” (1847 г.), “Царе” (1848 г.) и др.; реалистичните повести “Княгиня” (1853 г.), “Музикант” (1854-1855 г.), “Нещастният”, “Капитанша”, “Близнаци” (1855 г.), “Художник” (1856 г.) и др. Създаденото от Шевченко през 1857-1861 г. бележи връх в неговата поезия – триптиха “Долина”, “Муза” и “Слава” (1858 г.) и др. Поетиката му е близка до народната традиция, но в течение с времето еволюира в нови ритмико-интонационни структури. По много от произведенията му е създадена музика от Н. В. Лисенко (към “Кобзар”), К. Г. Стеценко, Я. С. Степовий, С. Ф. Людкевич, М. П. Мусоргски, П. И. Чайковски, С. В. Рахманинов и др. Известен е и като художник. От 1838 до 1845 г. учи в Петербургската художествена академия при К. П. Брюлов. Картините му се отличават с реализъм: “Катерина” (1842 г.), серията офорти “Живописна Украйна” (1844 г.), “Автопортрет” (1840-1841 г.), “Притча за блудния син” (1856-1857 г.) и др. Шевченко е основоположник на критическия реализъм и революционно-демократично направление в украинската литература и живопис. Неговото име носят Институтът за литература при Украинската АН и Киевският университет. Умира на 10 март 1861 г. в Петербург.

1773 г.

Нарушено е примирието между Русия и Турция.
Войната между Русия и Турция е водена през 1768-1774 г. за руски излаз на Черно море и спиране на турската експанзия в Русия и Украйна. На страната на Турция участва Кримското татарско ханство. Русия започва военните действия през октомври 1768 г. През 1769 г. руските войски превземат Азов и гр. Таганрог на брега на Азовско море, заемат Яш, окупират Молдова и част от Влашко. Руски експедиционен корпус в Грузия освобождава Кутаиси и обсажда крепостта Поти. През 1770 г. турски флот е разгромен в Чесменския залив край бреговете на Мала Азия. През 1717 г. руски войски превземат Крим, който окончателно влиза в състава на Руската империя. През 1774 г. руски части преминават Дунав, настъпват в България, обсаждат Русе, Силистра и Шумен и преминават на юг от Стара планина. В кампаниите от 1773-1774 г. се отличава А. В. Суворов. Войната завършва с Кючюккайнарджанския мирен договор през 1774 г. Договорът изменя съотношението на силите в района на Черно море в полза на Русия, която получава правото да защитава християнското население в Османската империя.

1753 г.

Роден е Жан Батист Клебер – френски генерал. Служи в австрийската армия като войник и сержант. През 1789 г. постъпва във Френската национална гвардия, отличава се при отбраната на Майнц и е произведен в бригаден генерал. Клебер е един от ръководителите на потушаването на метежа във Вандея (1793 г.). По време на Египетската експедиция (1798-1801 г. ) е командир на дивизия, а след заминаването на Наполеон I става командващ на всички френски войски в Египет. Клебер разгромява турската армия при Хелиопол (1800 г.) и я изгонва от Египет. Убит е от турски националист.

1749 г.

Роден е Маркиз дьо Мирабо (Оноре Габриел Рикети) – френски аристократ. Той е един от организаторите и ръководителите на Великата френска революция. Избягва зад граница (1776 г.) с жената на маркиз Дьо Моне, за което е осъден задочно на смърт “за оскърбяване на личността”, но по-късно е амнистиран. Публикува много памфлети и други произведения срещу деспотизма и монархията. Завръща се в Париж през 1785 г. и е изпратен със секретна дипломатическа задача в Прусия. Избран е в Генералните щати като представител на “третото” съсловие от Марсилия и Екс. Благодарение на ораторските си способности става един от лидерите на Парламента. Речите му, изобличаващи абсолютисткия режим, получават голям обществен резонанс. Политическият идеал на Мирабо е парламентарната монархия. По време на революцията заема консервативни позиции и става лидер на едрата буржоазия. Обявява се против крайния и безогледен радикализъм на якобинците. След 1790 г. е в тайна връзка с кралския двор. След внезапната му смърт е погребан като национален герой. След свалянето на монархията на 10 август 1792 г. са открити документи, потвърждаващи неговата измяна. Останките му са изнесени от Пантеона, където е погребан, и са пренесени в гробището за престъпници в предградието Сен Марсо.

1661 г.

Умира Джулио (Жюл) Мазарини- френски държавник, син на сицилиански аристократ. От 1630 г. той е на дипломатическа служба при римския папа. По време на сключването на мира в Кераско (1631 г.) като папски нунций в Париж (1634-1636 г. ) Мазарини привлича вниманието на кардинал Ришельо с изключителните си дипломатически способности и става негово доверено лице. По настояване на Луи ХIII е издигнат в сан кардинал през 1641 г. След смъртта на краля на 14 май 1643 г., регентката Ана Австрийска назначава Мазарини за първи министър. Той продължава политиката на укрепване на френския абсолютизъм. Завършва 30-годишната война с Вестфалския мир 1648 г. Потушава Фрондата, заради което е обявен от парижкия парламент за враг и е принуден (1651 и 1652 г.) да напусне Франция. Отново се завръща през 1653 г.. Мазарини организира Рейнската лига. По времето на управлението му Франция налага своята хегемония на Европа.

1500 г.

В открито море потегля португалската експедиция на Бартоломео Диаш и Педро Кабрала, която довежда до откриването на Бразилия.

1497 г.

Николай Коперник извършва първите астрономически наблюдения.
Николай Коперник е полски астроном, създател на хелиоцентризма. От 1491 г. той учи астрономия в Краковския университет, продължава обучението си в Болоня, Италия. Работи като преподавател по математика в Рим. Коперник следва медицина в Падуа, завръща се в родината си и постъпва в монашески орден. Същевременно продължава със заниманията си по астрономия. Своята астрономическа система създава още през 1512 г., но едва през 1543 г. (на 70-годишна възраст) успява да публикува съчиненията си “За въртенето на небесните сфери” (“De revolutionibus orbium coelestium libri VI”), от което успява да види само един екземпляр в предсмъртния си час. Съчинението е забранено от Католическата църква от 1616 г. до 1828 г. Извършвайки преврат в естествознанието, Коперник се отказва от приетото в течение на векове схващане за Земята като център на Вселената. Обяснява видимите движения на небесните тела – около оста си и около Слънцето, в това число и на Земята.

1454 г.

Роден е Америго Веспучи – флорентински мореплавател, в чест на който е наречен континента Америка. Америго Веспучи е роден във Флоренция. Баща му Настасио Веспучи е нотариус.
Америго Веспучи е участник в Първата испанска (1499-1500 г.) и Първата португалска (1501-02 г.) експедиция край бреговете на Южна Америка. Пръв изказва предположение, че тези земи са нов континент, а не част от Азия. През 1507 г. германският картограф Мартин Валдземюлер в „Увод в космографията“ нарича на негово име новооткрития континент.

1230 г.

Българският цар Иван Асен ІІ с армията си побеждава епирския владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница (край днешния град Хасково).
Теодор Комнин нарушава мирния договор с България от 1218 г. и нахлува в нейните предели с войските си. Като възможна причина за този поход се посочва подготвяният съюз на българите с Латинската империя, застрашаващ намеренията на Теодор Комнин да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на възкресена Византия. Надявайки се на изненадата и без какъвто и да е повод, Теодор Комнин навлиза по р. Марица в българските територии, “търсейки да завърже сражение с българите”. Уведомен своевременно за неговите намерения, цар Иван Асен II (1218-1241 г.) го пресреща недалеч от границите на своята държава. Разкази във византийските извори съобщават, че цар Иван Асен ІІ “се понесъл смело към сражението”. На царското му знаме е закачен договорът с писмената клетва за мир с подписа на епирския владетел. Най-напред разгромява тежката му конница, а след това и останалата част от войската му, като пленява и деспот Теодор Комнин със семейството му. Обикновените войници са освободени и се завръщат по родните си места. В резултат на сражението Епирското деспотство на практика престава да съществува, а България за много кратко време получава нови териториални придобивки – Беломорската област на Галиполския полуостров, Македония и Албания (целият Балкански юг “от Одрин до Драч”), и се превръща в най-силната държава на Балканския полуостров.
За увековечаване на своята победа българският владетел нарежда да се постави мемориален надпис в търновската черква „Св. Четиридесет мъченици“. Текстът на този надпис е най-точния документ за битката и за нейните резултати: “В лето 6738-то (1230 г.), индикт ІІІ, аз Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с помощта на които в дванадесетата година на царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин та до Драч, гръцка и още арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия Цариград владееха фрънзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар и благодарение на мен прекарваха дните си, тъй като Бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин.”
Станимашкият надпис на цар Иван Асен ІІ съобщава, че след битката при Клокотница по негово нареждане започва изграждане на крепостта при Станимака (днес Асеновград) – Асеновата крепост и в нея е изпратен български гарнизон начело с Алекси Севаст.