На 3 март Добрич се поклони пред подвига на освободителите – руси, украинци, беларуси, румънци, молдовци, български опълченци. Празничното шествие „Първите“ поведоха ликовете на национални герои и възрожденци, носени тази година от възпитаници на ОУ „Стефан Караджа“. Галерията от възрожденци бе допълнена с портретите на свещеник Павел Атанасов и Райко Цончев. След панихидата в памет на загиналите и празничния водосвет тържественото честване на 142 години от Освобождението на България се пренесе пред паметника на основателя на държавата ни – хан Аспарух. С тържествен ритуал по издигане на знамената на Република България, на Европейския съюз и на Добрич и поднасяне на венци и цветя пред паметниците на героите признателните потомци се поклониха пред паметта на героите.
Поздрав за добруджанци поднесоха на площад „Свобода“ Представителен фолклорен танцов клуб „Хорце“ и Детска танцова школа „Хорце“ при Народно читалище „Йордан Йовков – 1870 г.“ с ръководител и хореограф Севдалина Атанасова.
Художествената галерия в Добрич посрещна на Националния празник – 3 март Сдружение „Хайдути Варна“ с изложба на автентични оръжия от края на XVII до XIX век.
Сред експонатите са кремъчни оръжия, пистолети, пушки, ятагани, ножове, както и накити, които са слагали тогава хайдутите или по-заможните хора по празниците. Автентичните оръжия са произвеждани в цялата Османска империя и по-специално тук на Балканите. Най-старото оръжие е 250-годишна пушка, която е произведена в Сливен и носи името сливенско шишане. Изложбата представя и пистолети със сребро и позлата, както и ятагани със сребърно и златно покритие. Облечени в автентични облекла войводите от патриотичното Сдружение „Хайдути“ потопиха присъстващите в света на хайдутите, които българите трябва да помнят и да почитат като закрилници на народа. Урокът по родолюбие бе съпътстван и от документален филм. Празничната програма завърши с концерт на Мъжкия хор „Добрич“ с диригент Маестро Вангелов. НДТ
СЛОВО НА КМЕТА НА ДОБРИЧ ЙОРДАН ЙОРДАНОВ
„Революционно действие е да казваш истината във времена на универсална измама”, а в дни като днешния, истината е равностойна по сила и значение на свободата. Истината е, че ние, хората, сме склонни да драматизираме, дори да свръхдраматизираме своята епоха, късайки нишката с времето, в което са живели тези преди нас. Каквото и да си мислим за настоящето, за всекидневните трудностите, с които всеки един от нас се сблъсква, свързани с прехраната, с професионалната реализация, със стандарта на живот, истината е, че България е преминавала през много по-драматични периоди. Моменти на исторически избор. Моменти на храбра лудост. Години на войни, в които майки са погребвали децата си, жени съпрузите си и деца бащите си. В онези времена „аз” се е превръщало в „ние”. Защото изправени пред съдбоносни и исторически събития, ние като народ сме се обединявали, ръководени не от егоизма си, а от мисълта за другия.
Истината е, че това „ние” е най-ценното, което може да има един народ. Няма ли го, няма и народ. А кое днес ни пречи да бъдем единен народ? Страхът от истината? Разделението на „аз” и другия? Липсата на национално самосъзнание? Отговорът не е еднозначен. Ежедневната апатия, с която примиренчески живеем, води до липса на национална кауза. А нямаме ли обща цел като народ, сме просто шепа хора случайно живеещи на една географска ширина.
Липсата на национално достойнство ражда вътрешните врагове, с които днес се борим като с вятърни мелници – ниската ни самооценка като народ, нихилизмът, който се шири из държавата, разделението по между ни и изгубеното доверие в другия.
Безкористното себеотдаване в името на общия идеал днес е считано за по-скоро ненормален акт, отколкото за ясно осъзната цел. Но и преди е имало моменти, в които България е била дом на самотните герои. Единици, готови на всичко, за да събудят смирените. Като думите на Бенковски във Вазовата епопея – „Ставайте, робове! АЗ не ща ярем!”, произнесени три години след гибелта на Левски. Тогава значението на „аз” обаче е било друго. Историята разказва и за моменти, в които това борбено и самотно „аз” се е превръщало в „ние” като защитен щит на Съединението, на Балканските войни….
Замислете се, днес ни трябва не по-малко от преди, не по-малко от това, което са имали и за което са мечтали нашите предци. В настоящата историческа реалност е наложително да върнем онова „ние”, което е убивало отчаянието и не веднъж е връщало България на картата на света. Изправени сме пред предизвикателството да съхраним идентичността си и само любовта към нас самите и към ближния, смелостта и националното ни достойнство ще ни помогнат в тази борба на новото време.
3-ти март е ден, в който трябва да се запитаме заслужавахме ли свободата си през 1878 г. и заслужаваме ли я и сега? Отговорът е „да”, но само когато „аз” означава „ние”, защото това е най-ценното, което сме имали и което ще имаме като народ!
Честит празник! На всички НАС!
Снимки и дронснимки: Светослав ПЕТКОВ
