- На 10 декември /в Уикипедия – на 13 декември/ се изпълват 143 години от рождението на голямата българска актриса, родена в град Добрич, Адриана Будевска, която „даде всички свои духовни съкровища за българския театър“.
В ролята на Маргарита Готие от „Дамата с камелиите“Адриана Кънчева Будевска е един от стожерите на зараждащия се професионален театър в България. Родена е на 28 ноември 1878 г. (по стар стил) в гр. Добрич. Завършва Девическата гимназия в гр. Варна и след спечелен конкурс става стипендиант в Московското императорско училище, където изучава в продължение на четири години драматическо изкуство. От 29 ноември 1899 г. до 29 април 1926 г. Будевска пресъздава повече от сто и двадесет женски роли. Освен като артист Адриана Будевска се изявява и като публицист. От 1911 г. в периодичния печат започват да се появяват нейни записки с анализи на много от ролите ѝ, ескизни портрети на колеги и писатели, публикации за ролята и съдбата на актьора. Тази втора дейност на актрисата разкрива не само нейната литературна осведоменост, но преди всичко сценичната култура и гражданската позиция на човека творец.
В една своя статия, поместена в кн. №4 на сп. „Съвременна мисъл“ от 1911 г., Будевска споделя, че творчеството на всеки един художник, в това число и на артиста, е импулсирано от страданието, защото искреният актьор при всеки образ трябва сам изново да ражда себе си, а всяко раждане е мъка и страдание. Подробната аргументация на това душевно откровение намираме в ръкописите ѝ от по-късен период (20 август 1937 г. – 22 юни 1948 г., когато е в Аржентина при сина си Вили Ганчев), онасловени „срички от моя сценичен живот“. В размислите си Будевска не крие, че именно чистото изкуство ѝ донася много страдания, но тя благославя тия страдания, защото точно те ѝ помагат да опознае своя духовен живот: „Аз сама си избрах трънливия мъчен път. И когато бивах изранена до кръв, уморена смъртно, тогава душата ми се задоволяваше. Публиката нищо не знаеше. Тя виждаше само моя успех и всички ми завиждаха колко съм била щастлива! И все пак, аз бях щастлива като никоя, въпреки че скъпо плащах това щастие.“ Тази изповед деликатно открехва завесата към душевната съкровищница на именитата ни артистка, чиято съдба гравира в душата ѝ многоликите преображения на страданието. Измежду най-съкрушителните от тях е принудителното ѝ откъсване от театъра. Със заповед № 1076 от 29.IV.1926 г. след 25-годишна служба на сцената Будевска бива уволнена. Нужно е много време, за да зарасне раната ѝ, да изнамери сили да надмогне нещастието си: „Такава ми е била съдбата – да бъда отделена от всичко мило и скъпо (…), да бъда далеч от театъра.“ Само времето може да бъде едновременно и ценител, и арбитър на думите. При Будевска слова и дела напълно се припокриват. И ако артистката е възпряна да прави изкуство, тя пише за изкуството, защото тя живее във и чрез изкуството. Ето защо проследяването на творческия път на Адриана Будевска е своего рода проследяване на българското театралното изкуство и на родната драматургия въобще.
Още от първите дни на обучението си в Императорското драматическо училище, през месец септември 1895 г., Будевска започва да води кореспонденция със своя вещ наставник в сценичното превъплътяване – артиста Иван Попов, на когото като сродна душа споделя впечатленията и размислите си върху учебния процес, но и от театралния живот в Русия. Прави впечатление колко отговорно е отношението на упоритата девойка към поверената ѝ задача, колко безкрайно е вълнението ѝ щом заговори за сцената, колко чистосърдечни са мечтите ѝ да види българския театър на високо ниво. Само за една година престой в Москва Будевска успява да надникне дори в детайлите на декора. Очарованието ѝ е неописуемо: „Оназ вечер бях на операта „Фауст“. – пише Будевска до Иван Попов през пролетта на 1896 г. – Какви чудни декорации, как хубаво играха! Ще ли има у нас, докато сме живи, такъв театър! Разбира се, не като „большой театър“, а поне като един от малките театри в Москва. (…) Когато отидеш зад кулисите, виждаш друг свят. Разни декорации, машини, отделни стаи за всяка актриса и актери, разни електрически освещения, въжета, железа и всичко в порядък и на мястото си. Има отделни работници, които дигат и снимат декорациите чрез машини. Когато искат да представят как изчезва в земята някой призрак, то тази част, на която седи призракът, е подвижна и чрез машина потъва заедно с призрака. Гръм, светкавици, виелици, сняг, чуваш като вали дъжд, пожар, война – с една реч целият живот на земята се представлява на сцената.“ Ето какво лелее да види Адрианочка един ден в България. За краткото време сред театралния живот в Русия тя осъзнава, че сценичното изкуство е могъщо, когато то се разгърне ансамблово, когато ведно се влеят усилията и на сценариста, и на режисьора, и на актьора, и на техническия оператор. Тук именно се ражда и нейното въжделение – да се види един ден актриса в България, на малката сцена на Славянска беседа, откъдето да съгражда истинско театрално изкуство.
Завръщайки се в родината си през юли 1899 г., Адриана Будевска подава молба до Министерството на народното просвещение да бъде назначена за артистка в субсидираната от държавата театрална трупа „Сълза и смях“, чийто ръководител тогава е г-н Илия Миларов. На въпроса му какво е подготвила за дебют, Будевска е откровена: „Нищо.“ Веднага ѝ възлагат заглавната роля от „ВасилисаМелентиева“, на което новопостъпилата артистка възразява. Думите ѝ обаче остават посечени от решението на ръководството и това въздига в душата на 21-годишното момиче объркани чувства: „Изведнъж от облаците и мечтите, слязох долу на земята в реалния мир, дето няма нищо друго, освен сметките на суровата действителност. Задачата ми бе нелека и неизгодна за мене. Трябваше да се приспособявам, трябваше да разбера, че никаква перспектива за по-добро няма, че никой няма да разбере вашата душа, не че не би искал, но не би могъл; че условията са такива, дето не може да се иска друго по-добро и аз бях обхваната от тъга. Тъга за нещо безвъзвратно изгубено, за нещо недостижимо, тъга поради неудовлетвореността.“
Разочарованието е обуздано от артистическото любопитство и на 29 ноември 1899 г. на сцената на „Славянска беседа“ излиза ВасилисаБудевска, която озарява мрачния салон с яркия си талант. Отзивите в пресата очертават бляскавата игра на младата артистка. За този най-скъп в живота си момент тя с умиление си спомня: „Там ми е щастието и нещастието. Щастието, че се затвърдих като артистка, и нещастието, че се затвърдих като артистка.“
По това време в България все още няма професионален театър, в който и архитектурното решение, и назначените актьори да са в услуга на изкуството. В достигналото до нас подробно описание на сцената на „Славянска беседа“ от Георги Каназирски разбираме при какви условия репетират актьорите от трупата „Сълза и смях“. „Сцената беше истински яхър, с две малки стаички долу, в които се гримираха по-видните артисти и артистки, и една по-голяма над сцената, в която се обличаха второстепенните артисти. Една грамадна печка затопляше с адска горещина сцената, но щом се отвореше вратата към двора, за да се изнесат декорите и сменят с други, които чакаха вън на студа, студеният зимен вятър нахлуваше на сцената и смразяваше потните от играта актьори. (…) С идването на Миларов като интендант на „Сълза и Смях“ работите на театъра тръгват малко по-добре. Режисурата на театъра минава последователно в опитните ръце на големите славянски артисти Мандрович, писателя Туцич и пак артиста Йосиф Шмаха. У нас дойдоха на гастрола артистите Фиян, Щроци и София Звонарова. Трупата „Сълза и Смях“ стана държавен Народен театър. Заговори се вече за постройка на специална сграда за театър.“ Неудобството идва и от това, че целият театрален процес е разпръснат, разпокъсан – управлението на една страна, гардеробът – на друга, декорите – на трета, а репетициите се правят, където има място. Ето при какви обстоятелства и в каква творческа обстановка започва професионалния си път Адриана Будевска, която в продължение на четири години се подготвя за този миг, като овладява тайните на сценичното изкуство. Архивната памет би илюстрирала факта и от гледна точка на усърдието, което още като стипендиантка Будевска проявява, съхранено в изявленията за годишния ѝ успех по години. Любопитно за нас е сведението, което откриваме във Ведомост за успеха на третокурсниците в практиката на драматичното изкуство – единствено Генадий Киров и тя, българката, завършват с отличие. Тези малко отдалечени факти откриват съвестното отношение на Будевска към изкуството изобщо. И само благодарение на своята неутолима жажда за игра тя надмогва терзанията и влива цялата си душа в изграждането на българския национален театър: „Всецяло бях погълната от моята работа, която безусловно изискваше безгранично отдавание, безкористно служение, намиране на специфичните гънки на творчеството, които се долавят и прозират чрез прониквание всеотдайност, чрез пълно вглъбявание, търпение, задиряне, налучкване нишката на най-финото въплътявание, където ви завладяваше интуицията, която трябваше артистът да „осъзнае“, „материализира“ със своите средства, със своето „аз“, всецяло създадено, за да се „уеднакви“ и неговото „аз“ с образа.“
А да се изгради професионален театър е мъчна задача. Контекстуално е въплетена с много болка и жертвоготовност, ако към тях се добави и душевната мъка на човека. Липсата на подходяща сцена, недостигът на „актери“, нуждата от сценично облекло са истинско изпитание за таланта, който благовее да сътвори хармонията и вътрешния ритъм на душевните движения на героя, който играе. Много често, за да пресъздаде образа на своята героиня, Будевска сама е изработвала аксесоарите на епохата (жълтата чалмичка, яката на Елизавета и др.), подарявала ги е след това на театъра, за да могат и другите артистки да ги ползват. Каква безкористност, какво чистосърдечие излъчва подобна постъпка. Да не говорим, че повечето от сценичните си одежди Будевска е шиела на свои разноски. Свидетелство за това намираме не само в личния ѝ дневник. Райна Кабакчиева – нейна родственица, е записала, че „първата полица, която семейство Ганчеви бяха принудени да направят, бе за да попълнят тоалета си на сцената. Христо Ганчев трябваше да си направи костюм … Адриана (…) – рокля. Колкото артистката не беше претенциозна към тоалета си на улицата, толкова повече беше взискателна към облеклото си на сцената. Тя се стараеше роклите да бъдат подходящи на ролята и да допълват със своя стил сценичния образ, който тя предава.“
Че Будевска обича повече от всичко театъра, говори нейната педантичност по отношение на работата ѝ: „За мене не беше достатъчно да се задоволя само с това да си науча ролята наизуст. Аз обичах да разчепкам цялата пиеса и целия автор. (…) Обичах да се ровя и за това, че всяка последующа вечер, въпреки че ролята беше готова, изработена, образът – ясен, всеки път, когато играех наново изпъкваха други детайли, нови мисли, нови настроения, ново вглъбяване, което даваше нови открития, от които бивах смаяна и това ме приковаваше още повече към сцената и работата, за да видя кое още съм изпуснала, но уви, само на сцената идваха тия „откровения“ и това нещо ме заробваше още повече към работата.“
Явно е, че актьорското майсторство е мъчен и дълъг процес, който изисква смиреност, изповедност и пречистване на духа. Нещо, което Будевска безспорно притежава. Според нея артистът получава титлата „свободен художник“ не защото е „слободен“ да прави каквото му скимне, а преди всичко, защото облагородява душата си с качества, които му помагат да обуздае най-напред себе си, да се издигне над собствените си страсти и едва тогава да започне свободно да твори, осъзнавайки се в творчеството. Не е ли това равнозначно на жертвеност в името на изкуството? Да, равнозначно е и е свързано с духовното сродяване на артиста с образа. Но зад това свещенодейство – преливане на глас, жест, поглед и интонация в ритуалните ниши на възкресения образ, стои страданието. Много по-силно обаче е то, когато е подклаждано от житейския жребий на артиста. В личен план Адриана Будевска многократно е понасяла капризите на съдбата. Загубва три от децата си , войната отнема съпруга ѝ – артиста Христо Ганчев. Но не стига това, откъсват я от театъра. Последното тя не може да надмогне, защото там е животът ѝ, защото е голяма жертвата, която прави за театъра. В ръкописите на Будевска откриваме множество примери за професионалните терзания, които я спохождат. Ще се огранича само до едно от тях – случката „Мария Стюарт“ от 10 март 1905 г.
Това свое преживяване Будевска описва доста колоритно, а по почерка разбираме, че е писано, така да се каже, на един дъх. Става дума за инцидентно заместване на артистката Златина Недева, която играе Кралица Елизабет от пиесата „Мария Стюарт“. На пръв поглед нищо особено, но обстоятелствата, при които се случва, уравняват епизода с драма. За същия този ден, 10 март 1905 г., в летописа на Народния театър е уточнено, че в ролята на Мария Стюарт гастролира актрисата от Хърватското народно казилище (Загреб) Мария Щроци. По обед, буквално часове преди представлението, ръководството научава, че артистката, която играе Елисавета, е болна и е наложително да ѝ се намери заместница. Лично главният режисьор Туцич отива с файтон до къщата на Адриана Будевска в кв. „Горна баня“, за да я умолява да изиграе тя ролята на Кралица Елизабет. След поредица от увещания Будевска скланя и приема да направи жертва в името на театъра и да подкрепи Щроци при гастрола ѝ. „О, Боже, колко беше страшно това, което искаха от мене! – споделя Будевска в дневника си. – Как ще се разбирам с нея? Как ще зная наближаването края на нейната реч – репликата, за да почна да говоря аз? Как ще разбирам какво тя говори, за да реагирам? Как ще се справи и суфльорът с тази работа?“ Притесненията произлизат от факта, че за последен път Будевска играе ролята на Елисавета през 1900 г. по приятелското настояване на руския пълномощен министър Юрий Петрович Бахметев и съпругата му – Мария, и не намира удовлетворение от играта си, а сега дори няма в себе си репликите. Туцич ѝ ги донася в последния момент и тя си ги припомня, докато стесняват роклята ѝ в гримьорната. Напрежението е подсилено допълнително и от обстоятелството по издирването на сценичните аксесоари – оказва се, че накитите и яката на Кралицата липсват, не са в театъра, а като финал идва и новината, че въпреки болестта си, Недева все пак е в салона. Емоционалният удар е като мълния за Будевска. Състоянието си тя сравнява с отронено листо, което, духано от вятъра, не знае къде да падне. Някак си в просъница тя чува, че я викат на сцената. И се случва нещо непознато дотогава и за самата нея: „Тръгнах с изправена глава, без да погледна някого. Насреща ми беше излязла Щроци. Щом ме видя, дръпна се и неволно извика: „Елизабет!“ Не я погледнах. Нямах време за това. Никой не ме интересуваше вече в тази минута. Аз бях заета със себе си. (…) Предстоеше ми тежка задача като кралица. Аз вече забравих себе си – бях Кралица Елизавета. (…) Монологът, който ме плашеше и който пропадаше у мене по-рано получи осветление и изведнъж изпъкна, оживя. Не зная как намерих у себе си толкова сила. Гласът ми звучеше като никога и не знаех, че съм имала такъв глас. Аз самата се смаях.“ Когато всичко свършва, Будевска е удовлетворена от това, че цялото предишно ровене из пиесата и текста сега ѝ се отплаща. Но удовлетвореността ѝ по-скоро идва от признателното отношение на самата публика и от това, че пиесата е спасена. „Тъй аз намерих своя път чрез страданието, за да стигна чистото изкуство. Към истината се отива през Голгота и аз нищо не обичах тъй много, както истината в изкуството, като се мъчех да слея душата си с изобразяваното лице.“
Ръкописите, тетрадките с любопитни записки и писмата днес са единствените говорители, които анотират фотографиите от многобройните роли на Адриана Будевска – от ВасилисаМелентиева до фруИнгер от Естрот. Съхранявани във фондовете на Регионален исторически музей – Добрич, те разкриват брънка по брънка огромния и непрекъснат труд артистката, възпламенила своя творчески огън в търсене на най-правдивия образ на героините си, посвещавайки ум, душа, сърце, сценична мъдрост и опит на младия български театър. Сценичният път на Адриана Будевска впечатлява с богатата и пъстра гама от сложни и противоречиви по съдържание превъплъщения, които разкриват професионализма и любовта на творческата личност към високото изкуство.
Магдалена ТРИФОНОВА
Уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“
