Ходя си в родния край два-три пъти годишно. Било да видя роднини и приятели, било да поплувам между „Албена” и Балчик, да опитам виното на брат ми, когато се избистри в края на декември, или да видя дали бялата лястовичка не се навърта наоколо да даде кураж на онези днешни добруджанци, които не можаха да забогатеят в мътните години на прехода, въпреки най-хубавата земя в радиус от 1000 километра наоколо (минимум…).
През последните 25-30 години, докато работех по бежански лагери и дипломатически конференции, по военни конфликти и дълги среднощни заседания в сградата на ООН в Ню Йорк, все се заканвах, че върна ли се един ден в България, непременно ще изкарвам по 2-3 месеца в „небесните пасбища” на Добруджа, както би се изразил Джон Стайнбек. Там, където малкото овчарче от Медвен Захарий Стоянов се научава да чете, за да стане един от националните ни гиганти; там, където в летните вечери звездите бяха по-едри и от тези над Фамагуста; и където черешите и дините, които нощем крадяхме от градини и бостани през летните ваканции, за нас бяха най-сладките в света.
Горе-долу си спазвам графика. Но вместо по 2-3 месеца, стоя най-много до седмица, когато започвам да дотягам на роднини и приятели, или те на мен…. Пак има дини и череши, но най-често те или не са добруджански, или не са толкова сладки както в детството ми. А може и да се лъжа…
Магията я няма
и това е естествено. Няма как приказките, преживени в детството (на миналия век), да останат същите 50-60 години по-късно…. Няма как моите деца и внуци да усетят миризмата на току-що окосено сено рано сутрин, пръхтящите ноздри на конете, опъващи каишите на косачката или жътварката; изплашените писъци на пъдпъдъци и яребици, излитащи с ужас от стъпканите си гнезда под конските копита… Няма как да научат вкуса на току-що набраните пролетни печурки край торищата до гората, където пладнуваха хиляди овце от безброй стада…
Децата и внуците ни, както и на хиляди други българи, са пръснати от Лондон до Лима и от Чикаго до Рио…. За уханието на прясно окосеното сено и вкуса на крадените посред нощ дини могат да научат или ако аз им разкажа, или ако прочетат Йовков и Ивайло Петров.
Бялата лястовица в красивия градски парк на Добрич гледа дали Моканина идва да я потърси. Снимки: авторът
Но по всяка вероятност няма да прочетат, нито единия, нито другия. Добруджа отдавна не е същата, няма го нито Йовков, нито Дора Габе, нито дори присмехулникът Ивайло Петров, който на 19 януари имаше рожден ден…. Няма я магията на Антимовския хан, няма я Сарандовица, няма го Сали Яшар и песента от колелетата на каруците му. Няма ги и старите добруджанскжи благородници, богати и не толкова, красиви и уморени от жътвата, весели и тъжни, поетични като от разказ на майстора от Жеравна. Или на Присмехулника от селцето Бдинци, на двайсетина километра западно от Добрич където се е родил Ивайло Петров. Всички те, поколението на моите родители, и на техните родители, и т.н., бяха създали един красив мит за добрия, човечния, благородния и вълшебен свят, наречен Добруджа, населен с хора широко скроени и с усет към прекрасното… Поне така ме учеха учителите ми в Добрич и по-късно в университета в София. А така го чувствах и аз, роден в митичния край, където полята и морето се сливат в синьо-зелена феерия…
Естествено, няма да плачем за миналото… Било каквото било. Животът продължава, за малцина красив и богат, за мнозина – не толкова…. Миналата седмица се върнах от Добрич. Беше хубаво – роднини, приятели, вкусни добруджански манджи и още по-вкусното вино на брат ми, което мирише на диви ягоди. От сорта грозде, който италианците наричат “Кастел”, а добруджанци – липа. Бяла или черна липа. Дребни зрънца, страховито ароматни, на пазарите в Ню Йорк и Женева бяха най-скъпите сортове, които продаваха за ядене, но вино не правеха от него… Било вредно? Може би… Напук на слуховете, много добруджанци продължават да си го пият…
Добруджанец бере грозде в двор в Смолница, за да направи вино с дъх на диви ягоди. Снимка: авторът
Но Добрич вече не е същият град от моето детство… Единственото, което е същото, е леденият вятър, който зиме духа откъм Букурещ или Констанца, връхлита върху Добрич, обледенява улици, шосета, стълбове и жици, кърши клони на дървета и тласка автомобилите в канавки и хендеци, от които излизане няма, докато не дойде фадромата… И чак тогава се уморява този проклет вятър и спира нейде в предградията на Варна, докато Добрич си ближе раните…
Вечер градът опустява рано. Улиците са тъжни. Рядко се виждат млади хора. Безработицата ги е прогонила или във Валенсия, или в Манчестър, или в Дрезден. Малцината, които са останали тук, се радват, ако намерят работа за 500-600 лева на месец. От 120-130 хил. жители преди 30 години, днес градът се е свил наполовина, както казват местните хора. Не мисля, че има гладуващи, но бедни със сигурност има, както ми казва един приятел, шеф на местна хуманитарна организация. От двайсетината заводи, фабрики, предприятия и т. н. преди „вечния” ни преход, сега не е останало почти нищо. Рядко се виждат усмихнати хора. Повечето добруджанци са надянали същите маски на лицата си като хората от всички краища на България: угрижени, самотни, замислени, потънали в собствените си бездни…
А иначе градчето си е ОК, както би казал един мой съученик, сега пенсиониран инженер с много скромна пенсия… Виждат се както нови сгради с прилична архитектура, така и стари турски или цигански къщици, които още не са бутнати… Повечето турци се преселиха на юг – като моя съученик Себайдин, сега в Истанбул… Исмет, с прякор Офето (баща му го кръстил на майтап на Отечествения Фронт през далечната 1950…) – също е в Истанбул. Самито, приятел на баща ми – отдавна е в Бурса. И Турхан, бръснаря, също …. Идват си често в родния край, не могат да прежалят Добруджа и младостта си. Идват си и плачат от радост и от скръб… Нещо ги тегли насам и говорят за Добруджа като за Рая там, горе… За някогашната Добруджа, от детството им.
Бялата лястовица и черните овце
Тя може да се види в новия градски парк на Добрич, кацнала край езерото, в което някога карахме лодки и ухажвахме момичетата от гимназията… Тя не лети, направена е от някакъв траен материал от скулптора си, но гледа внимателно дали към нея не се задава Моканинът, в търсене на надежда за болното си дете… Няма го обаче Моканинът, запилял се е и той вероятно някъде между Валенсия и Барселона, да гледа лозята на испанците или да им поддържа дворовете. Дори когато си дойде за кратка ваканция, Моканинът не може да се види на новите голф игрища между Балчик и Калиакра… Аз като пишман голфър, ходя от време на време с моя приятел Румен, бивш журналист от „24 часа”, сега преподавател по голф-науки-и-практики – да удрям бялото топче над зелената трева в „Трейшън клифс” или на другите две игрища наоколо. Но освен заможни руснаци или румънци не видях от местните хора да се радват на шотландската игра… Изглежда Моканинът не играе голф: или няма време, или не му се харчат пари за тази странна за местните хора игра, чийто дядовци са играли на челик или на „чаракман”, далечни добруджански братовчеди на голфа…
Добруджански двор на съвременна къща в Балчик, с изглед към морето. Дизайнерите на този оазис са млади добруджанци, лекари, решили да останат в родния край… Снимка: авторът
Една вечер, докато вървях към магазина на моя приятел Жоро Лазаров, видях една елегантна бяла кола, паркирана до хотел „Добруджа”. Загледах се в големия борден дисплей вдясно от волана и сложните навигационни уреди на тази красавица. После видях, че е един от последните модели „Тесла”, с „толбухински” номер… Предполагам, че беше собственост на „Жеко Бонвивана”, известен от творчеството на Ивайло Петров като „Жеко Бована” – за по-кратко…. Когато споделих това с Жоро Лазаров, той каза:”А-а-а, имаме ги три!” Три „Тесли” в малкия Добрич, чийто театър едва диша и май само името „Йордан Йовков” е останало от него и от някогашните му звезди? Една от тях беше Мариана Аламанчева, която също отлетя от нас тия дни като бяла лястовица.
В творчеството на Йовков няма цигани. Има турци. Благородни и добри. И те повечето такива си бяха, аз израснах сред тях. Сега са останали малко. За сметка на това циганите са мнозинство в повечето добруджански села. Много от тях бяха заселени тук по времето на Тодор Живков, някъде през 60-те години на миналия век. Докараха ги тук, защото имаше много свободна земя. Оземлиха ги, построиха си хората къщички, децата им тръгнаха на училище, всички работеха – кой механизатор, кой занаятчия, изкарваха си хляба, никой от тях не крадеше, като закъсваха в края на месеца идваха при баща ми за някой лев назаем или за „стъкло вино”, както се казваше в Добруджа. Следващия месец си връщаха заема. Виното – не. Но бяха кротки, само тук-там по някой цигански барон или бабаит правеше золуми, но или милиционерите го ступваха набързо, след което Манго, осъден по бързата процедура, правеше от 3 до 6 месеца тухли без да му плащат, за да му дойде акълът в главата.
Или лудият Танас от Голяма Смолница ги биеше превантивно с дървен кол край казана за ракия, просто така, за историческо назидание и с възпитателна цел. И циганите кротуваха. А Танас с буйния си нрав никак не се вписваше сред благите герои на Йовков. Тип като него по-можеше да се срещне при Ивайло Петров… Един-два свирепи персонажа от „Хайка за вълци”, натоварени да проведат колективизацията в Добруджа , понякога ми напомнят за Танас Топалов, чийто брат Иван беше най-кроткият човек от Владивосток до Пунта Аренас…
Тухларната
Едно лято, през ваканцията, баща ми ме прати да работя в тухларницата на Смолница, за да си изкарам парите за морето. Тогава беше така: от три месеца лятна ваканция, децата работеха на полето през юни и юли, а август прекарваха на вълшебните варненски плажове. „Албена” още не беше построена. Там правех тухли от 3 часа сутринта до към обяд, когато свършвахме обръщането на калъпите по хармана и ги оставяхме да изсъхнат, преди да отидат в пещта за изпичане. Работех с Васко Кинаджията от Козлодуйци, който – когато не беше пиян – прожектираше предимно съветски и индийски филми в читалищата на десетина села наоколо; с пет-шест циганина, едни току-що излезли от затвора, а други на път да влязат в него – повечето за убийства… Другият тухларин беше Райно, директорът на училището в Смолница, и Танас Топалов, митичния Робин Худ на тази част от Добруджа…. Танас крадеше изискано, със стил, предимно скъпи вещи от незаключените добруджански къщи; после лежеше по 5-6 месеца в затвора, докато баща му бай Васил, кротък и добър пчелар, не го освободеше с връзките си в ОК на БКП… Като излезеше от затвора, и преди пак да влезе в него, Танас правеше тухли за някой лев – добре платена работа тогава, понеже беше каторжна. Тухларната беше до казана, където 5-6 села около Смолница варяха ракия, и всеки ден, някъде към 10 сутринта майката на Танас му донасяше закуската. Тя се състоеше от 12 пресни яйца на очи, един самун топъл хляб и 5-6 прясно откъснати домата от градината. Преди да седне да закусва на тревата, Танас внимателно си измиваше ръцете във варел с вода, после си наливаше 300 грама ракия при казанджията в едно тенекиено канче и започваше ритуала. Омиташе всичко за 5-6 минути, после си доливаше още 100 грама ракия, и вдъхновен от гледката, както и от ракията, грабваше един дървен кол от някоя каруца наблизо и подмяташе циганите. Биеше ги сравнително внимателно, с превантивна и възпитателна цел, така да се каже, да не помислят и да крадат, а да работят като стахановци на тухларната… Тогава в Добруджа нямаше Хелзинкски комитет, нито роми, имаше цигани, милиция, Танас с неговото разбиране за правосъдие и прилична етническа толерантност с временни наказателни операции. Нямаше и цигански гета, хората си имаха прилични къщици и живееха заедно с българи и турци.
Кът от градски парк на Добрич. Снимка: авторът
Танас беше едър, кокалест, отличен побойник, юмруците му бяха колкото магарешка глава, а и нравът му беше такъв. В дните между затвора и тухларницата Танас четеше Жул Верн, Балзак, „Пармският Манастир”, и „Червено и Черно”, денем ни разказваше за подвизите на Фанфан Лалето, а вечер слушаше по Би Би Си или Свободна Европа първите песни на „Бийтълс” и „Ролингстоунс”. Легенда беше Танас. И първият дисидент в Голяма Смолница. Той възпитаваше циганите, а милицията го превъзпитаваше него. Постоянно, докато един ден Танас умря.
Сега циганите в Добруджа водят жалък живот. Много от тях отдавна са без работа и се прехранват както могат. Едни забягнаха в Западна Европа и заради една част от тях белгийци, французи, швейцарци и германци си скубят косите и проклинат насаме неолибералите, старолибералите, глобализма, Юнкер и теорията за „приобщаването”. Други, които останаха в селата около Добрич, са или механизатори, или безработни, или професионални крадци. Старата къща на дядо ми в Смолница няколко пъти беше обирана и брат ми все се чуди кога ли ще я навестят пак…. Като беше жив баща ми, казваше: „При немотията, която ги мъчи, даже се учудвам, че не крадат повече и по-често…” Той ги съжаляваше искрено. Няма работа за тях, няма я някогашната милиция и тухлената фабрика за превъзпитание, няма го и Танас с превантивните си мерки… Глобализация и циганизация вървят ръка за ръка там, където някога е звучала песента на колелетата.
Не е никак случайно тогава, че оня нехранимайко от Берлин, който ритна позорно едно момиче в подлеза на метрото (и цяла Германия се вцепени от ужас), се оказа „наш циганин”, от Добруджа… Пак наши бяха и „братовчедите му”, които се изпикаха на паметника на Васил Левски в София… А един друг, пак много наш циганин, при един запой с много ракия, се скарал преди месец с моя кумец Марин, бивш счетоводител и пенсиониран фермер, отишъл си в къщи, взел пушката и най-хладнокръвно го застрелял. Ето, това вече не се вписва в характерологията на Йовковите персонажи. Пак ми прилича на “Хайка за вълци”. Затова много хора вече питат къде е Танас със сопата, макар да знам, че това не звучи изискано и от Хелзинкския комитет ще се намусят, ако го прочетат.
Но истината настоява да кажа на висок глас, че има и много кротки и талантливи хора между циганите, които лично познавам. Мехмед, наричан още „Меметчето”, беше по-добър съсед на баща ми, когато беше в дядовата къща в Смолница, отколкото някои от нашите българи… И какво ли би казал Йовков днес, ако научеше, че чистокръвен добруджански българин, бивш депутат, се беше забъркал в някаква каша с 4 тона суджуци уж за уважаемия премиер? Или как би реагирал почтеният Петър Габе, бащата на Дора Габе, също депутат в Народното събрание преди десетки години, един от най-добрите фермери в Добруджа за времето си? Ами какво да кажам за (само)убития изверг от клането в Нови Искър неотдавна, който някои вече наричат „добруджанския талибан”? Тези черни овце в стадото взеха да изместват белите лястовици на Добруджа.
И все си спомням в такива случаи за колегата Иван Делчев, с когото работехме в стария „Поглед”. Иван казваше: „Всеки народ прилича на циганите си. И обратното.” Тогава, през 1977, Иван се беше върнал от 2-3 години живот в Хелзинки и разказваше на нас, хлапаците-репортери, че във Финландия местните цигани толкова добре били превъзпитани, приобщени и променени, че децата им вече се раждали със сини очи и руси косици…
http://e-vestnik.bg
