Намирам професор Андрей Пантев навръх Нова година в Банско. „Тук е като на „Слънчев бряг“, казва той. Истинско удоволствие да се разговаря с него, той е един от най-ерудираните ни историци със световна известност. Разговаряме за това каква е била отишлата си 2023 година за България и за света. Професорът смята, че мястото на паметника на съветската армия не е там, където предизвиква гибелни страсти. Но според него този паметник е издигнат от нашето раболепие и в момента е нарязан поради още по-голямо раболепие.
– Да започнем с обичайния въпрос в края на декември, професор Пантев – каква бе 2023 година за България?
– Банална, с илюзии, с маниакални преувеличавания за някакви постижения, с продължаване на хоризонталната битова омраза между хората. Разбира се, за някои беше успешна като реализация, за други по-тъжна, като загуба на близък човек или някакъв провал. Въобще годините могат да бъдат разпределени като единици, но календарното летоброене не винаги отразява действителните промени в съдбата на хората и на човечеството.
– Според вас стана ли нещо историческо през годината, защото някои хора твърдят, че са се случили поне три такива неща – промените в конституцията, демонтирането на паметника на съветската армия и пробивът за членството ни в Шенген?
– Това не са исторически събития, това са хронологическа тъкан на обикновен държавен живот. Вярно е, че един паметник не може да стои там, където ражда толкова гибелни взаимни страсти. Но този паметник е издигнат от нашето раболепие и в момента е нарязан поради още по-голямо раболепие.
– Като историк можете ли да сравните 2023 година с някоя от новата ни история?
– Веднага след Първата световна война, когато всички надежди завършиха с гибелен и срамен край, почва да се търсят виновниците. Но нито един от истинските виновници не каза „Аз съгреших, аз постъпих неправилно“. В това отношение може да кажем, че идеята да търсим винаги в другите причина за невинаги добрата ни съдба е национална особеност в нашия характер. Защото българите не сме само благородници, ние сме носители и на минуси, и на отрицание, и на разрушение и най-вече докарвачество.
– С промените в конституцията чужди граждани с български паспорт могат да станат депутати и министри у нас. Как ще коментирате това?
– Мога да кажа нещо в по-общ план. Не да се промени конституцията, не да се промени избирателната система, не да се промени начина на избиране на народни представители. Българите трябва да се променим! Много страни с много по-строги закони от нас са по-демократични. Цялата работа е, че ние винаги се подчиняваме на идеята за добрия народ и лошите управници. Тази идея е комична. Всички сме виновни, ако управлява някой, който се разполага безконтролно и безсъвестно с нашата съдба. Дали е икономическа, дали е териториална, няма значение. За това, което правят нашите бездарници, сме виновни и ние. За да се спаси, реформира и спаси България, то не бяха местни авторитети, то не бяха момченца, току- що взели дипломи, то не бяха разни дървени философи, които нищо не могат да направят. Има един такъв закон – че преди да кажеш какво трябва да се направи, трябва да покажеш какво си направил ти самият. Ние не можем вечно да бъдем поле за експерименти на разни момчешки или старчески амбиции.
– Влизането в Шенген по въздух и вода успех ли е за нашата дипломация?
– Това е рутинна процедура, която се очакваше. Но аз питам какво дават на обикновения човек всичките тези промени? В моята библейска младост имаше един израз „чичо от село“. Какво му дава на него Шенген? Това, че няма да няма да стои на опашка при паспортна проверка? Да, ама някои хора не стигат до паспортна проверка. Тези измислени гигантизма в нашето развитие са комични, но все пак е позитивно да бъдем барабар Петко с мъжете.
– Войната в Украйна върви към втората си година. Какви според вас ще бъдат последствията от нея?
– Последствията ще бъдат, че тези хора вече никога няма да могат да живеят заедно. В бивша Югославия вече толкова време раните не са зараснали. Не се правя на Касандра, но вероятно ще се случи нещо подобно на севернокорейския и виетнамския вариант. Има един диалог между съветския поет Евгений Евтушенко и американския писател Джон Стайнбек по време на виетнамската война. Стайнбек казва – хайде да заклеймим и двете страни на тази война, а не само едната. Има убити невинни и украинци, и руснаци. Но у нас съобщават военни комюникета и веднага разбирам накъде върви работата и какво искат да кажат тези хора. Това е братоубийствена война и затова славяните продължават да бъдат презирани. Както ние навремето се бихме със сърбите и други потриваха доволно ръце. Такива неща са ставали и в други страни, но през 12-13 век на Скандинавския и Иберийския полуостров, в Централна Европа, но не може в 21 век народи да се избиват така примитивно. Абсолютна победа не може да има, но това потриване на ръце, че има конфликт далеч от нас, но ние печелим от него, е една от най-отблъскващите черти.
– Въпреки че България направи всичко, което зависеше от нея Македония да влезе в ЕС, там продължават да пребиват хора с българско самосъзнание и не желаят да пипнат конституцията си да впишат българите като държавнотворен народ, как си обяснявате това, професоре?
– Македония и България са като Украйна и Русия. Има една библейска притча за Каин и Авел – братската любов е най-силна, но братската омраза е още по-силна. Както българите са мразени в Македония, така и руснаците са мразени в Украйна. На македонец, който е символ на упоритост, често пъти безсмислена, не можеш да му кажеш – ще променим конституцията, защото така го искат българите. Второ – това нашето „какъв македонец си ти бе, какъв е този македонски език“ – изразява една глупава съседско-братска омраза. Хората не могат да си обяснят как може един човек като Гоце Делчев, почитан и в двете страни, да бъде обект на конфликти? Има държава Боливия, кръстена на Симон Боливар, герой от Южна Америка, но никой не се сърди, че го честват и другите страни от континента.
– Бяхте казали в едно интервю, че у нас освен чушкопека и богомилството нищо друго не се е родило. Обаче се роди нещо уникално – сглобка, некоалиция, които са български принос в бъдещата политологическа наука, според един от лидерите на партия в това българско чудо…
– Ще я изучават, ама друг път. В нея няма нищо идеологическо, нищо отговорно и принципно. Много ми е смешно, като тези хора говорят за политики. Политиката е основана на идеи, на идеологии, на принципи. А това сега са хора комбинативни, корпоративни, приятелски кръгове, внезапни срещи, но завинаги… Да следиш съвременната политика е себеунижение.
– Говорите, че няма идеи, но няма и лидери, които да предложат някакви идеи…
– Това е световен проблем. Човечеството, освен да слуша някой диджей, или някой специалист по кулинария – те са по-важни от един професор по физика или по естетика. Това е световен проблем и именно тогава много лесно човечеството се хваща на въдицата на такива като бившите диктатори Хитлер и Мусолини, до известна степен и Сталин, който все пак завърши жизнения си път по различен начин от тези двамата.
– Какъв трябва да бъде днес националният идеал на България?
– Националният ни идеал е да спрем себеразрушението си. Различието не е самоцел. Човек не се прави различен само за да бъде забелязан. Идеята за демократизацията не може да бъде на принципа – бъди като мен, ама аз ще кажа колко си успял. Демокрация не значи подражателство. Но сегашната Европа има нещо много малко общо с онази Европа на 19 век, която миришеше на кафе и вино. Европа залязва и вече тя е загубила своята роля по простата причина, че онзи гювеч, който идваше в продължение на три столетия от колониалната епоха, вече пресъхна окончателно.
– Според вас на правилната страна на историята е България като подкрепя Украйна във войната срещу Русия? Непрекъснато получаваме тежки упреци от посланичката Митрофанова и от говорителката на руското външно Захарова…
– За мен не е толкова важно какво казват те. Но идеята да сме с временните победители е основната причина за нашите нещастия. В Първата световна война България е единствената православна страна, която воюва на страната на Австро-германския блок. В светлината на тогавашната конюнктура това е било правилен поглед. През 1941 година е горе-долу същото. Но един истински политик гледа не какво ще бъде след две, а след двайсет години. И на двете мирни конференции след войните България бе обявена не само за победена, но и за виновна за тях. И колкото и да говорим за съветската доминация в България, това е като пастирът, който пази стадото си. Иначе гърците щяха да стигнат до Пловдив в рязането на балканската торта след войната. В България вече няма комунизъм, но Пловдив си е блестящ български град.
– Където има планове как да се махне паметника на Альоша…
– Това са комплексарски и парвенюшки истории. Нека да го махнат. И какво стана като махнаха мавзолея на Георги Димитров? По-голямо уважение ли спечелихме, по-добре ли заживяхме? По-голямо ли стана самочувствието ни?
– Какво според вас ще напишат бъдещите ваши колеги историци за днешна България?
– Ще напишат, че са времена на безличие, приспособяване, раболепие и стремеж да се харесаш на другите, времена на пигмеи, които се подиграват на мъдреците-великани. Но да се върнем към чушкопека, въпреки че не е съвсем ясно дали той е чисто българско изобретение. Димитър Благоев е казал, че две трети от това, което става в България, е внесено отвън. И няма какво да се срамуваме от това. Ние често пъти се срамуваме, че сме освободени от руснаците. Ами Джон Смит не е командвал българското опълчение! Има неща, които вместо да се крият, трябва да се обяснят. Ние българите сме поставени в една особена геополитическа ситуация, в която без намеса на външни сили не може да бъде еманципирана етнически една модерна държава. Това трябва да се обясни, а не как Априлското въстание е разтърсило Европа и как Васил Левски бил демон на империята.
– От трибуната на Народното събрание непрекъснато се сипят обиди, чуват се и откровени вулгаризми. Що за народни представители са това, професор Пантев?
– Всички те въртят около 300 думи – демокрация, интереси… Въобще тази дума – интереси – е доста съмнителна. Нито един герой не е загинал под знамена за българския национален интерес. Вазов пише „Българийо, за тебе те умряха“ за героите от Сливница, не казва „за твоя интерес умряха“. Защото в „интерес“ има и негативни натоварености – румънският интерес например е да владее цяла Добруджа. Наред с бакалските сметки за заплати и цени трябва да знаем, че сме потомци на едни хора, които не са си жертвали главите само заради това техните работи да вървят добре. Колкото и да звучи днес малко изкуствено, но все пак наред с това да си добре битово, трябва малко в душата ни да има и от духа на прадедите ни.
– Всяка партия обявява нещо от своята програма за национален интерес. Но какъв трябва да бъде българският национален интерес днес?
– Да останем такива поне в тези граници, да спрем демографската криза, и малко повече да се интересуват журналистите по света какво е решено в София, а не в Брюксел.
– Вашето пожелание за 2024-та, професор Пантев?
– Нямам самочувствие да отправям към народа си послания и пожелания. Но все пак поне малко да намалим омразата.
Нашият гост
Андрей Пантев е професор по история, дългогодишен преподавател в Софийския университет. Бил е гост-професор във Великотърновския университет, Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС. Преподавал е балканска история в САЩ. Президент е на Българската асоциация за американистика. Народен представител в 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. Носител на наградата „Голям Платонов Нобел на века” за 2002 г. на Световната академия „Платон”. Автор на 40 книги и над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски език.
Роден е на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин. Автор е на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски; около 40 книги, съставител и редактор на исторически сборници и енциклопедии.
https://trud.bg/
