Житие на светия благоверен княз Александър Невски
- Православната църква празнува паметта му на 23 ноември, а пренасянето на светите му мощи в Санкт Петербург на 30 август.
- Имен ден могат да празнуват Александър, Александра, Алекси и Алеко.
Светият благоверен княз Александър Ярославич (1) се родил на 30 май 1219 г. в град Переяславъл (2). Детските му години преминали под грижите на неговите благочестиви и любящи родители – великия княз Ярослав Всеволодович и благоверната света княгиня Теодосия. За Александър знаменитият му баща бил образец за подражание, истински страдалец за руската земя, който положил душата си за нея. Младежът обаче не останал дълго под родителската стряха и грижи. Много рано се наложило да встъпи самостоятелно в житейското поприще.
След оттеглянето на баща му от Велики Новгород и неочакваната смърт на по-големия му брат младият княз трябвало да поеме ръководството на непокорните новгородци, които спечелил с ум, такт и мъдро управление. Редките му душевни качества привличали хората към него, а необикновената му телесна хубост поразявала всеки. В Новгород младият княз се сблъскал не само с трудните условия на живот. В годините на младостта му Господ изпратил голямо изпитание на цялата Руска земя. През 1223 г. от юг се появил страшен, неизвестен никому дотогава завоевател – татарите. След разгрома на южноруските князе при река Калка татарите се оттеглили, сякаш удовлетворени от тази победа, но 14 години по-късно се появили отново в руските предели, без да срещнат почти никаква съпротива. Предводителят им Батий опустошавал с ордите си едно след друго руските княжества.
С това нашествие започнал тежък период в руската история. Татарите заели степите покрай реките Днепър, Волга и Урал до Черно и Каспийско море. Там хан Батий основал своето царство, наречено „Златна орда“ и близо до устието на Волга построил град Сарай. Руските князе станали негови васали и при възцаряването си трябвало да пътуват до столицата на хана, за да получат право да управляват. Народът бил обложен с данък, който всяка година събирали специални чиновници. За Владимирски велик княз Батий утвърдил Ярослав II, а синът му Александър останал да управлява Новгородска област, която още била независима. Докато татарите застрашавали североизтока, северозападните руски градове Велики Новгород и Псков били заплашени от не по-малко опасен враг – шведите, немците и литовците. Под въпрос била не само политическата им самостоятелност и принадлежността им към руската земя, съществувала опасност да загубят православната си вяра. Западният враг дръзко посягал на тази вековна руска светиня, която не погазил даже езическият завоевател. Папата отдавна отправял призиви за борба със „схизматиците“*, за необходимостта със силата на меча да ги подчинят на католическата църква, а татарският погром предоставял благоприятна възможност. В лицето на благоверния княз Александър Ярославич обаче Господ поставил такъв могъщ и непобедим защитник на православието, против когото католиците не могли да сторят нищо.
Четири години след нашествието на Батий започнала упорита борба със западния враг, която не пресекнала през целия живот на свети Александър. Първи шведите предприели нападения, които било неочаквани за новгородците и ги заварили неподготвени. Княз Александър не се уплашил от дръзкото предизвикателство. Той търсел защита и помощ преди всичко от Бога. В новгородския храм на света София, Божията Премъдрост, с пламенна молитва и сълзи се обърнал към Господа, като Го молел да разреши спора му с гордия враг и да не предава Своето достояние в ръцете на нечестивците. Взел благословение от новгородския владика Серапион, заповядал на приближените си да раздадат милостиня на нищите и да изпросят молитвите им и излязъл при смутената си малобройна дружина. „Не в силата е Бог, а в правдата!“ – с тези думи той ободрил за предстоящия подвиг своите другари. А в това време на ладии по река Нева многочислен враг се приближавал към столицата му.
За да укрепи защитниците на православната вяра, Господ им дарувал чудно видение. Един благочестив воин на име Пелгусий, който стоял на нощна стража, при изгрев слънце чул откъм реката шум на приближаваща се лодка. Помислил, че иде врагът и удвоил бдителността си. Гребците били обгърнати сякаш в мъгла, която скривала лицата им. Виждали се само двама витязи, които стоели изправени в лодката. Светлите им лица и одежди се сторили познати на Пелгусий. Изведнъж по-старият се обърнал към по-младия и му казал: „Брате Глебе, заповядай да гребат по-бързо, та скоро да се притечем на помощ на сродника ни Александър Ярославич.“ Двамата били преподобните мъченици Борис и Глеб, които благоверният княз молитвено призовавал. Пелгусий побързал да му разкаже за видението. Ободрен, още същия ден (15 юли, когато се празнува паметта на просветителя на Русия – благоверния княз Владимир) той нападнал врага. Шведите останали изненадани, не предполагали, че противникът е наблизо, а и не знаели броя и силите му. Битката започнала сутринта и завършила по здрач. Дружината на княза показала чудеса от храброст и изумила враговете си. Но не единствено с тяхната храброст била извоювана славната победа, след която Александър бил наречен Невски. Наред с чудното видение, което укрепило руските воини, Господ им пратил помощ и по време на битката. На другия ден те останали учудени от множеството неприятелски трупове от другата страна на Ижора, в едно почти непроходимо място, където по време на сражението не бил стъпвал никой от тях – Божии Ангели невидимо помагали на шепата защитници на светата вяра. Като въздал благодарение на Господа за чудесната Му помощ и удържаната победа, благоверният княз се завърнал в Новгород с голяма слава.
За да заздрави мира в Северозападна Русия и да предотврати опасността от нови нападения и за да даде урок на врага, свети Александър Невски навлязъл в техните владения. Немците не очаквали толкова скорошно нападение и не успели да окажат съпротива – Ливония* била превзета от руските войски. По обратния път към Псков князът спрял на брега на Чудското езеро и тук на 5 април 1242 г. станала прочутата битка с немските рицари, известна в историята като Леденото поражение. Многобройната рицарска войска била уверена в победата. Свети Александър не се смутил от първия неуспех в сблъсъка с рицарите. Разположил войските си по леда на Чудското езеро около един остров, наречен Гарванов камък, на река Узмен, и започнал да се готви за решителна битка, макар отрядите му да били малобройни в сравнение с рицарската войска.
Рицарите първи започнали сражението с намерение да смажат руските войски с численото си превъзходство, но се натъкнали на такъв мъжествен отпор, че били поразени. Вместо очакваната суматоха или дори бягство на противника, те с ужас видели как редиците на руските воини се стягат и сякаш образуват жива стена. Те се смутили и спрели настъплението. Княз Александър забелязал това, направил обходна маневра и ги нападнал от страна, от която изобщо не очаквали. Започнала ужасна сеч. Много рицари били взети в плен, още повече загинали и от многобройната войска не останало почти нищо.
Докато в Русия тържествували от победата, вестта за разгрома се разнесла бързо в Ливония и хвърлила всички в ужас. Немците очаквали княз Александър да се появи с полковете си и не се надявали със собствени сили да защитят Рига, своята нова столица. Магистърът на немския орден побързал да изпрати посланици при датския крал за помощ.
Но княз Александър не желаел завоевания. След като освободил Новгород и Псков, той се оттеглил в Переяславъл. Щом научили за заминаването му, немските пратеници побързали да отидат в Новгород, като молели за мир и размяна на пленници. Така завършила борбата с шведите и немците.
За руския народ победите при Нева и Чудското езеро имали огромно значение. Сам Бог отсъдил вековния спор, оградил руската земя от козните на латинците, сложил предел на разпространението на немското господство. С мощната ръка на Своя угодник, благоверния княз Александър, ги предупредил да не нахлуват в чужди земи и да не посягат на светата православна вяра.
След като силните западни врагове били победени, свети Александър започнал борба с нов, не така опасен, но много по-свиреп враг – литовците, от чиито опустошителни набези страдала югозападната граница на новгородските и псковските владения и съумял да се справи с тях така, че те започнали да се боят от името му. Така доблестно пазел повереното му княжество благоверният Александър Ярославич. С изумителната си храброст и воински талант той не само защитил древноруските северозападни области, но и доказал на западния враг, че макар сразена от татарите, Русия е в състояние да защити своята вяра и независимост.
През 1246 г. в ордата умрял мъченически бащата на Александър, великият Владимирски княз Ярослав Всеволодович*. Татарите разполагали с върховната власт и правото да раздават княжеските престоли и за да получи властта от хана, всеки княз трябвало да го посети лично. Хан Батий поискал да види княза, за когото тъй много се говорело. Не било възможно да се престъпи заповедта на страшния властелин и свети Александър заедно с брат си Андрей се отправили на далечен път.
На времето баща им бил приет там с почести, което му струвало много унижения и скърби. Руските князе били заставяни да преминават през очистителен огън, да се покланят на храсти, на сенки на умрели ханове и така нататък. Не всички се съгласявали да изпълняват тези унизителни за християнина изисквания и за непокорството плащали с живота си. В същото време примерът на баща им показал, че и послушанието, изпълнението на ханските желания не винаги помага. При първото си посещение в Ордата Ярослав Всевлодович бил приет с почести, но когато дошъл за втори път, татарите го отровили. Свети княз Александър Невски решил да не изпълнява езическите обреди, дори това да му струва живота. Напътствуван със светите Дарове и благословията на архиепископа, той заминал за Ордата.
Преди да се представи на хана, му заповядали да извърши обичайните за татарите обреди, но той отказал. Спокойният и твърд отказ поразил придворните. Но още повече се учудили, когато вместо обичайното в този случай разпореждане: „смърт за непослушание“, Батий наредил да не го принуждават повече, а по-скоро да го доведат при него.
– Царю – обърнал се към хана благоверният княз, – на тебе се покланям, защото Бог те е почел с царство, но на твар не ще се поклоня. Служа на Единия Бог, Него почитам и на Него се покланям.
Батий дълго се любувал на прекрасното му мъжествено лице и накрая се обърнал към придворните си:
– Вярно са ми казвали: няма княз, равен на него.
След като се поклонили на своя пряк властелин – хана на Ордата, руските князе трябвало да отдадат почести и на върховния владетел на монголите в далечната му столица. Едва през 1250 г. Александър Ярославич и брат му Андрей се завърнали в Русия. Ханът дал на Андрей великокняжеския престол, а на Александър оставил Киев и Новгород.
Уморен от трудното пътешествие и от преживяното в Ордата, свети Александър се разболял тежко. Храмовете от сутрин до вечер били пълни с народ, който се молел за оздравяването му. И Господ не отхвърлил народната молба – любимецът им оздравял.
Андрей Ярославич, който получил великокняжеската власт, не притежавал нито предпазливостта, нито държавническата мъдрост на по-големия си брат. Не се занимавал много с управлението, отдавал се повече на развлечения и не могъл да се споразумее с татарите. Приемникът на Батий – Сартак, решил да го накаже и изпратил срещу него пълчищата си начело с Неврюй. Щом научил това, Андрей избягал от Владимир отначало в Новгород, а после, след като там отказали да го приемат – в Швеция.
За да избави родината от татарско опустошение, Александър Ярославич посетил Ордата и не само успял да укроти гнева на хана и да спре започналото в Русия кръвопролитие, но получил и великокняжеската власт. Оттогава започнало подвижническото му служение на родината, в което отдал силите си, за да облекчи тежестта на татарското иго. Както отбелязва негов съвременник, той се грижел за народа като баща и благодарение на тези грижи във великото княжество постепенно се връщали спокойствието и редът. Свети Александър управлявал единадесет години на великокняжеския престол във Владимир. И през това време се грижел за вярата, църквата и народа. Сполучил да освободи от татарски данък духовниците като Божии служители. Ханът дори му дал позволение да устрои руска епархия и да постави православен епископ в самата столица на татарското ханство. Свети Александър заставил татарите да уважават християнската вяра.
Когато покорили Русия, те оставили руските князе да управляват своите княжества. Искали обаче редовно да се събира определеният данък, но народът често оказвал съпротива на татарските бирници. На много места се стигало до метежи, които татарите жестоко потушавали. Така, през последната година от управлението на княз Александър градовете Владимир, Суздал и Ростов въстанали и избили своите притеснители. В Ярославъл и Устюк избухнали големи бунтове. Татарите започнали да събират опълчение, за да накажат непокорните. Тогава великият княз Александър заминал сам за Ордата, решен или да умре за отечеството, или да го спаси. Бог благословил с успех последното му дело. Ханът не само простил на русите за избитите татарски бирници, но по ходатайството на княза им дал нова милост – освободил ги от тежкото задължение да служат в татарските полкове.
Свети Александър побързал да се завърне в родината с радостната вест, но уморен от пътя и преживените тревоги се разболял тежко в нижегородското село Городец. Предчувствувайки близката си смърт, пожелал да приеме монашески постриг. Като се причастил със Светите Тайни и се простил с всички, благоверният княз монах тихо преминал във вечните обители и предал чистата си душа на Господа, на Когото служил тъй пламенно през земния си живот. Това станало на 14 ноември 1263 г. Непобедим в битките, той изнемогнал под бремето на велико-княжеския венец, който в онова тежко за Русия време бил наистина трънен и изисквал непрестанно напрежение на силите, а в замяна му създавал само огорчения и тревоги.
Във Владимир научили за блажената му кончина, преди да пристигнат вестителите от Городец. Господ открил това по чуден начин на тогавашния Владимирски светител, всеруския митрополит Кирил.
Владиката възнасял заедно с клира пламенни молитви за светата Рус и за нейния велик княз, когато се удостоил с чудно видение: съзрял как Божии ангели възнасят на небето блажената душа на благоверния княз Александър. Поразен, светителят останал безмълвен, после излязъл на амвона и съобщил на молещите се горестната вест: „Братя, знайте, че залезе слънцето на Руската земя.“ Народът го слушал с недоумение. Светителят помълчал малко и добавил: „Днес се престави благоверният велик княз Александър Ярославич.“ Храмът се огласил от вопли на отчаяние и скръб.
На 23 ноември в съборния храм на Владимир митрополитът и свещенството тържествено извършили обреда на погребението. Господ изпратил утешение на оплакващите кончината на княза.
Когато икономът на митрополит Кирил опитал да разтвори пръстите на покойника, за да сложи в ръката му „прощалната грамота“ (разрешителната молитва), князът като жив протегнал ръка, взел свитъка и отново сключил ръце на гърдите си. Благоговеен ужас обзел присъствуващите. Ковчегът с тялото му бил положен в манастирския храм „Рождество на Пресвета Богородица“. За великото му служение говори прекрасно неговият съвременник и биограф: „Той много се потруди за руската земя, за Новгород, за Псков и отдаде живота си за великото княжество и православната вяра.“
Небесният застъпник на руската държава, който приживе се отличавал с великото си милосърдие и помагал на всеки беден и страдащ, и след кончината си не престанал да излива милостта си върху всички нуждаещи се, които молитвено го призовавали на помощ. При ковчега със светите му мощи болните получавали изцеление, скърбящите и обидените – благодатно утешение и помощ. Не всички чудеса били записани, но и онази незначителна част, описана от древните биографи, показва ясно какъв изобилен извор на изцеления и чудеса станали светите му мощи, какъв скъпоценен съсъд на Божията милост придобила светата Рус в своя небесен покровител. При император Петър Велики мощите на свети Александър Невски били пренесени най-тържествено от Владимир в новооснования Санкт Петербург и положени в построената в негова чест и памет Александро-Невска лавра.
Православната църква празнува паметта му на 23 ноември, а пренасянето на светите му мощи на 30 август.
И днес благоверният княз пази своето отечество и чува ония, които с вяра призовават святото му име, излива милостта си и се застъпва пред престола на прославящия Своите светии Бог Вседържител, на Когото чест и слава во веки веков. Амин.
https://www.pravoslavieto.com/
