В своите начертания за българската национална революция Апостолът й Васил Левски отделя немалка роля и на Добруджа. Според неговите планове и тук би трябвало да се изградят частни комитети, които да подготвят народа за въстание – особено по Черноморието, край Дунав и в по-големите градове, където българското население е най-многобройно.
Пътят на борбата, поета от Апостола го отвежда в Добруджа през 1866 г. Няколко са версиите за причините, накарали Левски да напусне родния си край /в началото на 1866 г. той е учител в с. Войнягово, Карловско/ и да се озове в малкото сернодобруджанско селце Еникьой. Единственият съвременник, който посочва точната причина е известният възрожденски иконописец Цаню Захариев, който по това време работи по изписването на църквата в Еникьой. В спомените си той разказва, че Левски дошъл в Добруджа с двама свои сподвижници и носел някакви картини, които били забранени в Османската империя. Картините той предал на тулчанския възрожденец и родолюбец Димитраки бей Теодоров, но турската власт разбрала, че в Тулча са се появили бивши участници в Българската легия. Двамата другари на Левски били задържани в конака, а той се измъкнал от града и тръгнал към Конгас, където като учител работел неговият роднина по майчина линия Васил Тотьов от Карлово. Тук той се запознава с Цаню Захариев. Будният младеж от Трявна осъзнавал тежкото положение в което е изпаднал българският народ и необходимостта от въоръжена борба за добиване на политическа и духовна свобода. Един разговор с Апостола е бил достатъчен, за да се отдаде младият тревненски зограф на освободителното дело. Цаню Захариев предлага на Левски да се хване даскал в съседното село Еникьой. В продължение на три месеца Апостолът и зографът делили една стая в къщата на Кольо Каябашев и обсъждали плана за въстанието, както свидетелства Цаню Захариев.
През октомври 1866 г. народното дело налага Апостолът да отиде във Влашко. След два месеца се завръща в Северна Добруджа и пак учителства – този път в съседното село Конгаз. Левски пее на всяка служба в Еникьойския храм „Св. св. Кирил и Методий”.
Като учител той не прилага разпространените тогава телесни наказания на учениците. Под негово ръководство децата се учат не само на четмо и писмо, а и на любов към природата и най-вече към България.
Апостолът не забравя и своето призвание – под прикритието на учителската професия Дяконът се занимава активно с революционна дейност. Той създава тук патриотична „Тайна дружина“, която да подготви българите за бъдещото въстание и за самозащита срещу постоянните набези на черкези, татари и турци. Организира борби и състезания по гимнастика, прескачане на ровове и плетове, стрелба, надбягване и др. Така той подготвя добруджанските младежи за бъдещата борба . Информира ги и за политическите събития на Балканите и как те могат да спомогнат за добиването на българската свобода. Обикаля околните села, където привлича съмишленици. Революционната пропаганда и непосредствената физическа и бойна подготовка на младежта създават на Левски голяма популярност сред добруджанските селяни.
Според едно запазено свидетелство и тук Левски е демонстрирал своите физически способности и е впечатлявал с постиженията си в отделни спортни упражнения. Ето какво пише учителят Манчо Джуджев през 1868 г.: „Дяконе Василе, Лъвски те зовяхме, когато ний тогаз – от Еникьой в Конгаз, като прескочи хаджи Герговата мааза”. Цялата тази дейност на Апостола е подчинена на неговите разбирания, че за делото, на което се е посветил, са нужни физически подготвени и издържливи дейци, които да понесат изпитанията на въоръжената борба. В спомените на местните хора образът на Дякона е почти митологизиран. В разказите им Левски е описан освен като красив младеж, с буден дух и същевременно много скромен.
В църковния двор Левски посадил три крушови дървета, на чиито плодове еникьойци се радвали в продължение на десетилетия, гласят съхранените устни предания на възрастни жители на селото, достигнали до нас от техни потомци, преселили се в Южна Добруджа след Крайовската спогодба. През пролетта на 1867 г. Левски напуска завинаги Северна Добруджа и заминава за Влашко, за да стане знаменосец в четата на Панайот Хитов.
Според някои съвременни автори по-късно през 1869 г. когато Левски започва изграждането на вътрешната революционна организация и обикаля българските градове, посещава и Хаджиоглу Пазарджик. Документално потвърждение за подобно посещение обаче не е установено.
Открити и запазени са документите, с които за пълномощници на Левски са определени комитетския работник с наименование Иван Муратооглу Афъз /не е известно истинското му име/ за Тулчанско, а Йордан Стоянов, с революционен псевдоним Кадир Афъз за Хаджиоглу Пазарджик. Това става във връзка със събитията от 1872 г., когато към вече сформирания от Левски през 1869 г. Български революционен централен комитет в Букурещ, са включени и вече съществуващите до тогава революционни комитети в Добруджа. Такива са комитетите в Бабадаг, някои тулчански села, Черна вода, Силистра, Балчик и Хаджиоглу Пазарджик.
Документални свидетелства за присъствие на Левски в Добруджа след 1869 г. не са запазени, но както из цяло Българско и в нашия край Апостолът е бил „навсякъде и никъде”. Неговата идея е стигнала до умовете и сърцата на будни добруджанци. В начертанията на Левски за българското въстание Добруджа има своето място и не е разглеждана като периферия, а като неделима част от революционната мрежа. Добруджанци не остават встрани от борбите за свобода на българския народ – те дават своя достоен дан в освободителното движение. И в Добруджа Левски изпълнява своята освободителна мисия, посявайки сред добруджанци идеята за отхвърляне на петвековния гнет.
Автор: Пламен Николов, уредник отдел „История на българските земи ХV-ХІХ в.”, Регионален исторически музей – Добрич
НА СНИМКИТЕ
- Паметна плоча на Васил Левски в севернодобруджанското село Еникьой поставена през 2011 г. върху сградата на бившето училище, където Апостола е бил даскал.
- Старата църква в Еникьой, където Левски е пял като дякон.
