36-годишният Сослан Фарниев идва от Русия, възпитаник е на осетинската школа, световен и европейски шампион за юноши в тежка категория, носител на Купата на европейските шампиони. И капитан на националния отбор.
Бивш помощник треньор на „сборная“ при мъжете, когато наставник е олимпийският шампион Алан Хугаев (2021). В продължение на две години до 2022 г. е начело на представителния тим на Русия за възраст до 23 г. Преди да дойде в България, е селекционер на отбора на Ямало-Нинеския окръг в родината си. 6 години е избиран за най-добър треньор на региона.
Под негово ръководство Семен Новиков донесе един от трие златни олимпийски медала от Париж 2024.
Шумен скандал обаче гръмна на последното държавно първенство по класическа борба във Враца в началото на януари, а в резултат 178 борци от 26 клуба отказаха да се състезават. Бойкотът бе именно заради селекционера на националния отбор в този стил.
Руснакът предизвикал недоволство, след като при провеждането на техническата конференция е обявил решения, с които треньорите не са били съгласни.
Според тях откакто той е треньор, се наблюдавало толериране на чуждестранни борци, за сметка на българите, като се променят правила и процедури.
– Здравейте, Сослан. Като че ли от нищото в България гръмна скандал в борбата, при това след очевидния успех на олимпийските игри в Париж. Какво е вашето обяснение?
– Аз няма да нарека това скандал, това е очевидна провокация. Защо беше организирана и от кого, изобщо нямам представа. Напротив – всички трябваше да се радват. Два златни олимпийски медала донесоха от Париж на тях, на страната тук – млади хора, спортисти.
В момента българската борба живее втори живот
благодарение на господин Гриша Ганчев, който осигури необходимите условия. Това са и тренировъчните лагери, и екипировката, и витамините за възстановяване, които са ни много необходими. В националния отбор аз и моят щаб никога не го делим на представители на отделните клубове – „Левски“, „Ботевград“, ЦСКА или някой друг. Избираме момчета, които имат поне някаква основа. В момента у нас, в България, борбата е на много ниско ниво. Мисля, че това не е тайна за никого.
– Годините на липса на титли и медали от големи първенства ли имате предвид?
– Аз и моят щяб отговаряме за мъжкия отбор, там може би има някакъв напредък. Но например през миналата година нямахме победи на важни международни състезания при юношите до 15 години, 1-2 медала имаме при 18-годишните, а тези до 20 години взеха само един медал, който беше спечелин от Алан Дзабиев. Това е голяма трагедия, която тепърва трябва да преодоляваме и променяме. И с това трябва да се заемат – това е моето мнение, клубовете, областите, градовете, където тренират младите момчета, за да попаднат в националния отбор. Финансиране, финансиране, финансиране – всички само за това говорят. Господин Ганчев например прави всичко възможно именно финансирането да не е проблем.
– Да, борците никога не са се оплаквали в тази насока.
– Но въпросът не е във финансирането, а в работата по места. Ще го обясня просто. Когато се строи къща, кое е най-важното?
– Основите.
– Точно така. Ако спортистът е подготвен добре още в детска възраст от кадърен треньор, той продължава да се развива като юноша в различните възрасти. След това идва при нас в мъжкия отбор. Ние се опитваме да привличаме млади момчета – Динко Нейков от Варна, Радослав Василев, Андрей Атанасов. И много други – в момента сме извикали още няколко момчета, за да работим с тях. Но знаете ли – получава се, че на практика ние работим с юноши в мъжкия отбор. Защото мъжка борба в България няма, като се изключат лидерите в националния отбор.
– В коя възрастова група виждате най-големите проблеми?
– Във всички възрасти. В България борбата се крепи – аз не се притеснявам да го кажа на висок глас, само с усилията на Гриша Ганчев. Като подкрепя състезателите, той не ги дели на чужденци и българи. Живеем и работим всички заедно, създадени са всички условия за това. Имаме борци лидери, които ще се борят за медали, дай боже да няма тежки контузии по време на новия олимпийски цикъл. Такива лидери са Кирил Милов, Семен Новиков, който вече е олимпийски шампион, Едмонд Назарян, Айк Мнацаканян, Абу Амаев, Николас Сулев, Албер Доев, Алан Дзабиев, когото подготвяме за отбора. Последните изброени са млади спортисти, чийто пик на формата с работата си ние ориентираме към Лос Анджелис 2028.
– Смятате ли, че има някаква ревност от страна на българските треньори и ръководители в случая?
– Аз не знам как да нарека това. Ако някой ревнува, това е глупаво, защото момчетата, които сме подбрали, имат грамотни треньори. Разбирате ли – грамотни. Ще ви дам един пример. Взехме едно младо момче от Бургас – Андрей Атанасов. Тренира си той, но няма никакви медали – нито на европейско, нито на световно. Придърпахме го в националния отбор, започнахме да го тренираме, в спаринг го пуснахме със Семен Новиков, олимпийския шампион. И момчето буквално за една година, даже по-малко – за осем месеца, видимо прогресира. На „Дан Колов“ стана трети, бори се достойно срещу представител на Иран, който има сребро и бронз от световни първенства и е по-възрастен от него. Андрей взе медал и от републиканското, а е само на 19 години. Разбирате ли накъде клоня? Че
всичките тези чужденци създават конкуренция
А ако в България треньорите се притесняват от вътрешната конкуренция, то какво ще правим със световната и европейската конкуренция?
– Ще ви попитам директно. Чашата наполовина пълна ли е, или наполовина празна? Оптимист или песимист сте?
– Аз на подобни неща не обращам внимание. Има си ръководство, федерация, която, общо взето, ни помага. Има го и господин Ганчев, който помага директно на състезателите. Още веднъж ще кажа – в отбора няма никакво разделение на местни и чужденци, „Левски“, „Не-Левски“ и така нататък.
Ето сега подготвяме за европейското едно младо момче – Гриша Назарян от ЦСКА. Не искаме да го хвърляме засега при мъжете. Ето има и двама други – Омаев и Сулев. С втория също ще работим, той е от „Левски“, дай боже да тръгне нагоре.
Момчето е възпитано, старателно, идва всеки ден, тренира здраво. Ще му дадем шанс на европейското в категория до 63 кг. Мен не ме интересува, че е от „Левски“. Задачата ми е
да събера в отбора възможно най-силните,
но тази задача е много сложна. Казвам ви го едно към едно. Защото всеки, който гледа отстрани, ако си сложи ръка на сърцето, ще признае, че ситуацията в българската борба е много сложна. Има треньори, които участваха в протестите, няма да казвам имена, за да не ги дискредитирам. На единия момчетата направиха три загуби в три схватки, на другия – две в три схватки.
– Това е малко страничен въпрос, но как си обяснявате, че толкова много прекрасни борци са излезли от Кавказ?
– Ще ви обясня. При нас, в Кавказ, към борбата се отнасят като към национален вид спорт. Населението на Осетия е около 700 хил. Но има спечелени повече от 20 олимпийски медали в двата стила. Защото там борбата я обичат, в кръвта ни е. Обичаме борбата, занимаваме се с нея, тя е нашият живот. В България съм вече втора година и виждам как много момчета гледат на борбата като на хоби. А когато не се отнасяш към борбата като начин на живот, то няма как да стигнеш някакви висоти в този спорт.
– Не е ли така във всеки един спорт?
– Разбира се, че във всеки, правилно отбелязвате. Ако се отнасяте към спорта като към хоби, нормално е да нямаш никакви успехи.
– Каква обаче е ролята на треньорите, за да може тези въпросни момчета да възприемат спорта като начин на живот, а не като хоби?
– Факт е, времената са други. Но все пак в едно семейство децата гледа на по-възрастните и вземат пример от тях. Така е и с треньорите. Когато при тях идва дете, юноша, той трябва да е плътно до него, да му обяснява всичко, да има отговор на всеки въпрос. Тренировъчният процес трябва да е интересен, за да може децата да идват в залата с желание. Първо трябва да ги въвлечеш в борбата, а когато поотраснат, вече може да им се обяснява – с примери, с медали, със срещи с олимпийски шампиони.
– В тази връзка ви питам доколко е важен личният пример?
– Да вземем Семен Новиков. Той пристигна в България с контузия в рамото. Много сериозна контузия. Мнозина тогава писаха, че идва готов шампион, ще жъне успехи. Но знаете ли как го наричах аз тогава? Инвалид. Ръката му беше извадена от рамото. Напълно. Господин Ганчев плати за операцията му, единствено за своя сметка. След това пое и рехабилитацията. Даде му буквално втори живот в борбата. А самият борец се отнесе изключително професионално, трудеше се максимално. Имаше момент, когато той загуби в първенството на България, представяте ли си в какво състояние беше тогава. Аз гледах отстрани и бях потресен, когато той в това състояние успя –
навярно с божията помощ, да вземе квота
за олимпийските игри. От този, когото би на полуфинала в Париж, преди това през годината имаше три загуби с разгромен резултат 0:8. Но Семен е спортист, който вярва в себе си, в когото повярваха Гриша и Данаил Ганчеви и му осигуриха всичко необходимо. Може и нескромно да звучи, но именно аз и моят екип го направихме олимпийски шампион. Да, той имаше някаква база, но ние грамотно го водихме напред. Това беше половингодишна адски трудна работа по 6-8 часа дневно. И като го погледнеш сега – струвало ли си е? Струвало си е, разбира се. Ето и сега на турнира „Дан Колов“ всички – и деца, и възрастни, искаха да се снимат с него, да го пипнат, да му кажат нещо. Той осигури семейството си, българската държава му определи добра заплата, лична премия има и от Гриша Ганчев. Честно казано, такива пари не дават и в Русия, живял и работил съм там. Имам приятел – олимпийския шампион от Лондон Алан Хугаев. На него държавата му даде еднократно 60 хил. долара и кола BMW X6. Това беше всичко. Е, и от регионите има нещо, премия му връчи президентът на Осетия, дадоха му заплата до следващите олимпийски игри.
– Какъв хоризонт си поставяте оттук нататък?
– За мен няма значение колко време ще съм треньор на националния отбор. Ако не ме искат – няма проблем, връщам се в ЦСКА и ще работя като клубен треньор. Но как виждам националният отбор в момента? Има чужденци, има ли българи. Трябва да подберем млади момчета, което е много трудно, защото материалът не стига. Ето – имаше едно момче в категория до 56 кг на „Дан Колов“, няма да ви лъжа – не си спомням името му. В протокола го има. Идва при мен и ми казва: „Тренер, искам с вас да работя“. Погледнах го и все едно сърцето ми прескочи удар. Попитах го: „Какво искаш, момче?“ Той ми отговаря: „Искам да ме научите да се боря.“ Значи
има деца с желание и няма проблем
с това. Има проблеми с кадрите.
– Да се върнем към скандала с републиканското. Каква беше идеята ви да бъдат разделени състезателите на два потока – младите в един, опитните в друг?
– Да, мога да обясня. Бях на предишното републиканско първенство в Пловдив. Изкарах там и двата дни с химикалка и тефтер в ръка. Там, между другото, бях със Семен Новиков, той, като прочете това интервю, може да потвърди. Та отидох да погледам младите. Знаете ли какво видях? Там имаше хора на по 30-35 години, които работят като охранители или нещо друго. Ние имаме треньор, който се занимава с младежи, отговаря за 23-годишните. И той печели бронзов медал в първенството на България. Или друго момче, няма да му казвам името, за да не се обиди. Той работи като шофьор, не тренира професионално, но всяка година печели второ или трето място на републиканското първенство. След първенството аз трябва да подбера борци за националния отбор. И какво трябва да направя? Да поканя въпросния шофьор на лагер, на който той не може да дойде, защото е на работа. Или да викна онзи треньор, който, разбира се, е юнак, че на 40 години печели медали на републиканското. Това показва нивото на българското първенство в този момент. Аз исках, искам и
ще настоявам да имам правото да избирам млади
състезатели, дори това да са момчета на по 16 години. С по-възрастните ще работим по един начин, но ще привличаме младите, за да видят те как стават нещата. И така постепенно – година, втора, трета, а след четири тези момчета ще са на по 20 години и ще могат да съставят конкуренция на всеки в рамките на страната. И сега за примера. Въпросният шофьор, ако излезе срещу такова 16-годишно момче, ще спечели с разлика. И той идва на лагер, заема мястото на младото момче. А главният треньор няма право да не го повика, има протокол от републиканското. А ако повикам в националния това младо момче, което съм харесал, при мен веднага ще дойде някой треньор, за да ме попита защо вземам него, а не този, с когото той се занимава. Той също не е спечелил медал, както и избраният. Значи на мен като треньор на националния отбор ми трябва момчето, което ми е харесало, да има възможност да се бори за медалите на републиканското, за да имам формален повод да го повикам. Гриша Ганчев не дели състезателите на ЦСКА, „Левски“, Ботевград или Варна, той просто развива този спорт в България. Когато му казах, че ми трябва Андрей Атанасов, защото момчето е талантливо, има желание, а
на нас ни трябват млади състезатели за спаринги,
за да направим отбор за бъдещето, той ми каза: Сослан, ако трябва, вземай го. Уреди му заплата, условия, жилище. После поисках помощ за Динко Нейков от Варна. Ганчев: Сослан, вземай го и работи с него.
– Скандалът с републиканското и последвалите атаки срещу вас направиха ли ви повече песимист?
– Не, не ме направиха. Но знаете ли какво ще ви кажа, за да съм честен. Всеки медал е общ – на родителите на Новиков, на самия спортист, разбира се, на първо място, На Гриша Ганчев, на треньорите. Ние всичките донесохме на България златен олимпийски медал и когато се върнахме, аз очаквах, че това ще даде тласък на развитието на борбата тук. Но това няма да ме откаже от целите ми.
– А какви са те?
– Да работя в България и за олимпийските игри в Лос Анджелис да имаме петима участници, които да донесат 2-3 медала. Затова сега, както казах, привличаме младите.Аз към атаките се отнасям спокойно, но има млади момчета, които не го разбират. Аз ще ви го обясня с една дума, която няма да се хареса на мнозина. На-ци-о-на-ли-зъм.
