През 1948 година ООН приема няколко важни резолюции, свързани с Палестина и Израел:

Резолюция 181: На 29 ноември 1947 г., ООН приема Резолюция 181, известна още като Резолюцията за разделение123. Тя предлага разделение на бившия британски мандат Палестина на еврейска и арабска държава през май 1948 г., когато британският мандат трябва да приключи.

Резолюция 194: На 11 декември 1948 г., ООН приема Резолюция 1944. Тя определя принципите за постигане на окончателно уреждане и връщане на палестинските бежанци в техните домове. Според статия 11 от резолюцията, бежанците, които желаят да се върнат в своите домове и да живеят в мир със своите съседи, трябва да им бъде позволено да го направят при първа възможност, а компенсация трябва да бъде платена за имуществото на тези, които избират да не се връщат, и за загуба или повреда на имущество, което според принципите на международното право или справедливостта, трябва да бъде компенсирано от отговорните правителства или органи.

Важно е да се отбележи, че Израел и палестинските представители са отхвърлили Резолюция 1944.

ООН определя две държави – Израел и Палестина – чрез концепцията за “двудържавно решение”. Тази рамка е формално приета от Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП) в Осло споразуменията през 1993 година1.

Според тази концепция, предложена за решаване на израелско-палестинския конфликт, се установяват две държави за два народа: Израел за еврейския народ и Палестина за палестинския народ.

През 1974 г., резолюция на ООН за “Мирното уреждане на въпроса за Палестина” призовава за “две държави, Израел и Палестина… една до друга в рамките на сигурни и признати граници” заедно със “справедливо решение на въпроса с бежанците в съответствие с резолюция 194 на ООН”2.

Важно е да се отбележи, че границите между двете държави все още са предмет на спор и преговори, като палестинското и арабското ръководство изисква пълно израелско оттегляне от териториите, които то е окупирало през 1967 г., което е отхвърлено от Израел.

Палестина е обявена за държава на 15 ноември 1988 г. в Алжир от тогавашния председател на ООП  /Оорганизацията за освобождение на Палестина/ Ясер Арафат. Година след подписването в Осло споразуменията през 1993 г., е създадена Палестинската национална автономия, която управлява (в различна степен) областите A и B на Западния бряг, включващи 165 анклави, и Ивицата Газа.

Палестина е призната като държава от множество страни по света. Към 31 юли 2019 г., 138 от 193-те държави-членки на ООН и две недържави-членки са я признали.

Сред страните от G20, девет (Аржентина, Бразилия, Китай, Индия, Индонезия, Русия, Саудитска Арабия, Южна Африка и Турция) са признали Палестина като държава, докато десет (Австралия, Канада, Франция, Германия, Италия, Япония, Южна Корея, Мексико, Обединеното кралство и Съединените щати) не са.

В списъка на страните, които признават Палестина, са още: Афганистан, Албания, Алжир, Ангола, Антигуа и Барбуда, Азербайджан, Беларус, Боливия, Босна и Херцеговина, Ботсвана, Бруней, България и други.

Важно е да се отбележи обаче, че признаването на Палестина като държава от страна на тези държави обикновено е обусловено от пряките преговори между Израел и Палестина.

Защо Израел не признава Палестина като държава?

Има няколко причини, поради които Израел не признава Палестина като държава:

Несъгласие относно границите: Израел и Палестина не са постигнали съгласие относно границите на предполагаемата палестинска държава. Въпреки че Палестина е призната от много страни, границите й все още са предмет на спор и преговори.

Признаване на Израел: Много израелци вярват, че преговорите с палестинците не са наистина за Западния бряг и Газа, които повечето са готови да приемат като палестинска държава, а за продължаващото отказване на палестинците да признаят легитимността на правото на Израел да съществува като държава-нация на еврейския народ, дори в рамките на границите от 1948 година3.

Сигурност: Има опасения, че ако Палестина стане независима държава, тя може да бъде използвана като база за нападения срещу Израел.

Вътрешни политически разногласия: В Палестина има значителни политически разногласия между различни фракции, което може да затрудни установяването на стабилна и функционираща държавна структура.

Важно е да се отбележи, че макар и много страни да признават Палестина като държава, тя все още няма формален статус в ООН.

Историята на конфликта между Израел и Палестина може да бъде проследена до края на 19-ти век, когато сионистите търсят да създадат родина за еврейския народ в Отоманската Палестина.

Балфуровата декларация от 1917 г., издадена от британското правителство, подкрепя идеята за еврейска родина в Палестина, което довежда до приток на еврейски имигранти в региона. След Втората световна война и Холокоста, международното налягане за създаване на еврейска държава в Палестина нараства, което води до създаването на Израел през 1948 г.

Създаването на Израел, както и войната, която следва, довежда до разселване на стотици хиляди палестинци, които стават бежанци, започвайки десетилетен конфликт между Израел и палестинския народ.

Палестинците търсят да създадат своята собствена независима държава в поне част от историческата Палестина. Защитата на Израел на своите граници, контролът над Западния бряг, египетско-израелската блокада на Ивицата Газа и палестинската вътрешна политика в момента правят тази цел недостижима.

Множество мирни преговори са проведени през годините, но устойчивото мирно споразумение остава неуловимо. Конфликтът е означен с насилие, включително терористични атаки от палестински бунтовници и военни операции от Израел. САЩ и други страни играят ключова роля в опитите за постигане на мир, но остават много препятствия, включително въпросът за израелските поселища в Западния бряг, статусът на Ерусалим и окончателната съдба на палестинските бежанци.