За да е част от България или за автономна Македония бе борбата през 1903 г.?

Българското правителство се отказва да подкрепи Илинденско- Преображенското въстание, вместо за реформи, Великите сили са за запазване на статуквото

На 3 януари 1903 г. Централният Македоно-Одрински комитет взема решение за въстание, което да освободи Македония и Одринска Тракия. То е продиктувано от решенията на Берлинския конгрес, който разсича земите, населени с българи, на три части – Княжество, провинция Източна Румелия и Македония. И поставя пред българския народ изключителната, а както ще се окаже впоследствие и неизпълнима задача, поне що се отнася до третата ѝ част. След Съединението през 1885 г. националният ни идеал се осъществява пред необходимостта да търси конкретни възможности и подходящи международни условия за освобождението на Македония и Одринска Тракия.

Тази борба е започнала още през 1879 г. с Кресненско-Разложкото въстание, което е неуспешно – моментът не е назрял. Предвидените в чл. 23 от Берлинския договор промени, че Високата порта трябва да създаде особени комисии, които да направят органически устави – правила за управление, в които местното население да има широко представителство, не са направени.

На 23 октомври 1893 г. в Солун е създадена

Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация, чиято цел е освобождението и последвала автономия на Македония.

Преди това тя е била Македоно-Одринска организация. Към нея по-късно ще се присъедини и Гоце Делчев. Стремежът ѝ е на първо време автономия на Македония, а не присъединяването ѝ към България. Това е продиктувано от страха от евентуална военна намеса на съседните балкански държави и реакцията на Великите сили. Инициатори са 6 души, сред които Христо Татарчев и Даме Груев. През 1896 г. са създадени 7 революционни окръга от Одрин до Битоля, с други думи, от Черно море до Охридското езеро.

До това време организацията, макар в нея да членуват хора, родени в Македония, има представителство в София. На Шестия ѝ конгрес, предимно от офицери и емигранти от Македония е създаден Върховен Македоно-Одрински комитет, който твърде често действа в съгласие с правителството и княз Фердинанд. Той изцяло е базиран в София. Начело скоро застава Борис Сарафов. Още с избирането си той заявява ясно, че ще организира чети в България, които да преминават в Македония и да водят битки с османската власт до постигане на свободата на тоя край. В началото двете организации действат в единомислие – целта е автономия. Разривът настъпва, когато начело на комитета застава генерал Иван Цончев. Той се обявява за автономия, постигната с въстание, но след като тя е постигната, то

Македония да се присъедини към България

Заради името на комитета членовете му са наричани “върховисти”. Цончев е за незабавно въстание, което и прави. Най-напред организира Горноджумайско- Петричкото още с избирането му начело на комитета, но то е бързо потушено. На това пък са се противопоставили ръководителите на ВМОРО Христо Татарчев, Даме Груев и Гоце Делчев, които се наричат “централисти”. Тяхната идея е автономна, но напълно независима Македония. Коренно различни са намеренията им и за бъдещо въстание. Те са непреклонни, че то трябва да избухне когато те решат, а не когато каже генерал Цончев. В отговор “върховистите” пък се опитват да овладеят организацията. Разцеплението е настъпило.

Преди него обаче двете организации само за четири години са организирали общо 132 сражения на чети с османската войска с над 4200 участници в тях и срещу 70  000 турски аскер. Както при всяка нелегална борба не се е минало и без провали. Преминалата от България чета на Коте Голчев напада през 1897 г. богат турчин в село Виница, Кочанско, и задига от дома му около 800 златни турски лири. При разбиването ѝ и последвалите разкрития стават ясни мнозина членове на революционната организация, а над 500 са арестувани. Други 300 избягват в България.

В началото на януари след 4 години в Солун у двама ръководители на ВМОРО при турска полицейска проверка са открити револвери. Единият бяга, но другият прави пълни признания и издава познатите му революционери. Следствените действия отвеждат до Кукуш, където също са арестувани и измъчвани стотици. По това време пък четата на войводата Христо Чернопеев се бие с турска войска при село Баялци. Логично е разбита и следват нови удари върху освободителното дело в Македония.

В такава обстановка

дейци на Върховния Македоно-Одрински комитет се събират в Солун на 2 януари 1903 г. и вземат решение за всеобщо въстание през пролетта.

То избухва на 20 юли. Присъстват 17 души – тримата ръководители Иван Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев, двама наскоро освободени от затвора – Христо Коцев и Тодор Лазаров, и едва 12 представители на революционни райони.

Отсъстват и представителите на Одринския район начело с Михаил Герджиков, където впоследствие въстанието е масово.

Решението за свикването на конгреса се обосновава и с “Като взе предвид особеното положение на страната, изключителните условия, в които се постави организацията след провъзгласеното от Върховния Македонски комитет Джумайско-Петричко въстание, като съобрази, че организацията я грози опасност от нови опити за въстание, опустошаване и деморализиране на нови райони, като взе предвид изявеното желание от някои райони за едно общо съвещание, най-сетне като взе предвид и разположението и интереса на европейската дипломация към народното ни дело, реши да свика конгрес от представителите на окръжните и по-важните околийски райони за обсъждане на всичко това.”

Самият Иван Гарванов е учител в Солунската гимназия и основател на Българското братство. То е крайно радикално в действията си,

дори замисля да убие Даме Груев,

но след редица разговори за подкрепа от страна и на българското правителство, и на Екзарх Йосиф след конгрес е взето решение за помирение с Вътрешната организация. Гарванов обаче не го спазва. За него по-късно в спомените си Иван Михайлов ще напише: “Хората от Братството са се влели във ВМРО, където някои от тях, например Иван Гарванов ще играят впоследствие голяма роля. Допуска се, че посредством това Братство споменатият вече Върховен комитет в София е искал майсторски да подчини вътрешната организация, докато е била още слаба. Върховният комитет живееше с мисълта да изпрати такива двадесет-тридесет хиляди доброволци и така да предизвика бунт. ВМРО не желаеше борбата да бъде представена пред чужбина чрез подобна акция като външна провокация.”

Тази вътрешна борба с организацията завършва с убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов в София на 28 ноември 1907 г.

Въпреки това

въстанието избухва не както е предвидено през пролетта, а през лятото

Подкрепено е и от дейци на ВМОРО. В началото на май 1903 г. на конгрес на Битолския революционен окръг се взема решение бунтът да започне на 20 юли (датите и нататък са по стар стил. – б.а.), Илинден. На конгрес на Одрински революционен окръг от 11 до 13 юли в местността Петрова нива се взема решение въстанието там да избухне на 6 август – Преображение. В Серския революционен окръг започва на 14 септември.

На 19 юли професорите Любомир Милетич и Иван Георгов от името на ВМРО посещават министър-председателя Рачо Петров, за да го уведомят за обявяване на въстанието и да разберат позицията на България, от която очакват помощ. Той им показва съвместна нота на правителствата на Гърция и Сърбия, в която недвусмислено заявяват, че в случай на българска военна намеса заедно с Турция ще нападнат България.

След два дни става ясно, че дори и България да се намеси, Турция няма как да участва. Турски стражар убива в Битоля руския консул Александър Ростковски. Той е втори убит руски консул в Македония само за половин година и следват заплахи от Русия за военна намеса, а Турция изпраща при руския посланик в Цариград най-висшите си сановници коленопреклонно да го уверяват, че подобно нещо повече няма да се случва и виновните ще бъдат наказвани най-строго. Отношение вземат и Великите сили. Те заявяват, че няма да се намесват, но статуквото трябва да се запази и въстанието да бъде прекратено. Официалната българска позиция е, че “България е най-потърпевша от “македонските размирици” и за да се разреши “македонският въпрос”, Европа трябва да гарантира на християните там такова управление, при което те да имат правото да вземат самостоятелни решения”. Заявява се, че досега и “най-авторитетните македонски дейци се задоволяват с една минимална автономия, основана на принципа на един християнски генерал-губернатор, който да осигурява справедливост между разнородните етнически елементи в страната.”

Въстанието е прекратено на 1 октомври, когато щабът на Битолския революционен окръг издава заповед

въстаниците да приберат оръжието си на скрити места и част от тях да се оттеглят в България

Мобилизирана е била 350  000 турска войска. Опожарени са над 200 села в Македония, изгорени над 12  500 къщи, избити и изгорени живи над 4500 души. Повече от 70  000 остават без подслон. 30  000 са прокудени и се преселват в България. Правителството им отпуска заеми за десетки милиони златни лева и чрез Екзархията те достигат до всяко пострадало семейство. Успява да издейства и амнистия за над 5000 затворници и заточеници. Те се връщат и поставят поредното ново начало на борбата за освобождение на българите от Македония и Одринска Тракия. Неуспешно. Дори и след последвалите две световни войни. Над 3000 пък емигрират в САЩ и Канада.

1903 година, 3 януари, 11,20 часа – минута свещена за един вековен роб

Конгресът в горния си състав почна заседанието си на вторий януарий 1903 г. в девет и половина часа преди пладне, открит от Господина Иван Гарванов, който се избра за председател, а за секретар се определи Димитър Мирчев.

Поради тясната връзка и зависимост на всички предстоещи за решаване от конгреса въпроси с въпроса за едно близко въстание, по общо желание на членовете председателят поиска, всеки представител на изложи състоянието на своя район, отгдето да се съди по-нататък по въпроса за въстанието.

След това председателят постави на разискване въпроса: трябва ли да има въстание напролет? Сериозни и дълги разисквания се почнаха от страна на всички членове, разкриха се и се обсъдиха всички страни на въпроса. Разискванията продължиха и на другия ден, 3 януарий…

След като се намери въпросът за напълно изчерпан, пристъпи са най-сетне към гласуване и всички единодушно гласуваха в положителен смисъл. Това стана на 3 януарий, на единадесет часа и двадесет минути пр. об., минута свещена и съдбоносна за един петвековен роб. Дано тя изходеща от мрачното минало, озари бъдещото с щастие на страдалческия народ. Това бе сърдечен клик на членовете, които решаваха съдбата на народа…

Разискван е и въпросът какво трябва да бъде въстанието, частично или повсеместно-стратегично, реши се да стане повсеместно-стратегично. Направи се още един преглед на действуващите понастоящем войводи и колко такива са още потребни за деня на въстанието, за да вземе акт от това Централният комитет за по-нататъшно разпореждане. Постави се въпросът за начина на действие в големите градове…

До Великите сили: Назначете главен управител християнин, който не е бил никога в турската администрация

Едновременно с прогласяване на въстанието Централният М. О. комитет разпрати до Великите сили чрез своите представители в странство следната декларация:

“Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта да прибегнат до една въоръжена отбрана.

Те прегърнаха тая крайност, след като изчерпаха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духа на договорите, които уреждат положението на тия населения. Тая намеса остава и досега още като единственото средство, за да се отстрани злото и да се спре проливането на кръв. Понеже безрезултатните постъпки, предприемани досега от Европейския концерт, за да се подобри с палиативни мерки турският режим, доведоха само до едно усилване на мохамеданския фанатизъм и на държавния натиск – то става очевидно, че тая намеса може да бъде ефикасна само ако би имала за предварителен и непосредствен резултат:

1. Назначението със съгласие на Великите държави, на един главен управител християнин, който не е принадлежал никога на турската администрация и независим от Високата порта при изпълнение на неговите длъжности.