Как белите рози на любовта, на вярата в добрия завършек на една лична история по време на Голямата война се превръщат в черни рози на смъртта и отчаянието. Това ни разказва Йордан Йовков в една от последните си творби на военна тема. Написан десетилетие след войните (1930 г.), разказът „Белите рози“ е Йовковото сбогуване с онова размирно време.

На този 21 ноември Регионален исторически музей – Добрич реши да отдаде почит не само на писателя класик, но и на неговите герои – обикновени войници и офицери, които се сражават и загиват за честта на отечеството. „Те победиха“ – казва белетристът. Спечелиха най-важните битки, но България бе сред губещите в Голямата война, печалния завършек на която ще отбележим на 27 ноември 2019 г.

100 години след крушението в Ньой. 100 години след като и Южна Добруджа е отново откъсната от родината майка. 100 години от изгубените илюзии за национално обединение. Поклон с Йовковите бели рози пред българските герои. Сториха го шестокласниците от Клуб „Знаете ли български език?“ от добричкото училище „Св. Климент Охридски“ с ръководител Стилиян Митев – учител по български език и литература. С много вълнение разказвачите Радомира и Мария преживяха Йовковото слово. С голямо желание Симона, Христо и Венцислав влязоха в ролите на учителката Ангелина, опълченеца Спас и офицера Димитър. Не по-малко артистични бяха Стилян в ролята на добродушния и винаги усмихнат Гергилан и Даниъл като опълченеца Радой. В образа на немирните ученички на госпожица Ангелина се превъплътиха Никол, Мила, Даная, Стефани и Мари. А Полина със своята сладкогласна флейта ни припомни и Йовковия свирач на флейта Великин. След представянето на разказа всеки от шестокласниците поднесе своята бяла роза пред паметника на белетриста.

Днес музеят на писателя отново се оживи от присъствието на най-младите негови читатели. В Деня на християнското семейство си припомнихме едни от най-важните човешки ценности. Погледнахме към Йовков от друг ъгъл само за да препотвърдим неговата класичност и вечност.

Кремена МИТЕВА

Коментирай