Музейна експозиция „Пътят на виното“ в Балчик пази тайните на елексира, който в морския град почитат от античността.
Когато морето изхвърля на брега статуя на Дионис – бог на виното и веселието, местните хора в някогашната гръцка колония, основана преди повече от двайсет и шест века, преименуват града на Дионисополис, разказа на БТА директорът на Историческия музей в Балчик Радостина Енчева. Празникът на Трифон Зарезан продължава традицията на траките на култа към бог Дионис и следва вярванията за възраждащата се природа.
Експозицията „Пътят на виното“ е уредена в откритото пространство на Етнографската къща-музей – дом на зърнен търговец от Възраждането. Кадуси, шарапана, бурета, кошове, машина за мелене на грозде, съдове за вино разказват за Пътя – от засаждането на лозите, до брането на реколтата и пълненето на чашите,посочва директорът на Историческия музей.
В Добруджанския край старите стопани отглеждат памид, тамянка, димят, мискет,нохан, а гроздоберът традиционно започва след Кръстовден. Преди средата на септември лозарите изваждат съдовете за бране на гроздето, за превозване на реколтата и за приготвяне на виното. Съдовете се „задънват“, накисват се със студена вода, а мухълът се премахва с вряла орехова шума, разказват от музея.
Обраното грозде се пренася с кадуси или в шарапани – гроздови корита, каквито съхранява Етнографската къща. Бъчварите майсторят кадусите от прави или дъговидно извити дъски, пристегнати с обръчи, като правят отвора елипсовиден или кръгъл и по-широк. От кръгла дупка малко над дъното изтича шарата. Кадусите събират по 500-800 килограма грозде. Шарапаната също се майстори от дърво – от топола, върба или бял дъб, като достига до два метра дължина и в единия й край има улей за изтичане на шарата, свидетелства „Пътят на виното“.
Традицията край морето позволява гроздето да се тъпче не само с крака, но и с кросното от тъкачния стан или със специално чепато дърво. Шарата се събира в специален дървен съд – джибур или подник, и се пренася в мазата. Там през фуния се изсипва в бъчвите. Гроздовият сок ври двайсетина дни като бъчвите не се запушват, за да може течността да се изчисти от семки и пяна. След като виното се избистри, бъчвите се затварят добре, за да не влиза въздух.
През 20-е години на миналия век, когато Добруджа попада под румънска власт, местните лозари започват да нагаждат производството си към вкуса на чужденците преселници, които харесват сладникавото вино. Така се заражда и специалната рецепта: десетина литра от шарата завират на силен огън и се добавят в бъчвата, за да се пресече виното и да запази сладката си жилка, разкриват от Етнографския музей.
В безводна Добруджа виното винаги е било със специален „статут“. Местните хора някога са смятали, че е по-здравословно да се пие вино, отколкото вода. Затова от елексира опитвали дори и децата, на които бабите приготвяли винена попара, съобщи кореспондентът на БТА Юлия Христова.
