Едно знамение съпътства появата на бял свят на Славка Славова. Тя е родена в Берлин, където родителите ѝ са студенти.
Гинекологът на майка ѝ празнува рожден ден, когато започват родилните напъни. Обаждат му се спешно и за да не губи време, той идва както си е облечен във фрак за празненството.
Този лекар трябва да е имал и пророчески дар, защото казва: “О! Тази дама ще се подвизава по сцените, след като първият човек, който я поема, я посреща във фрак!”. След като получава дипломата си в Берлин, бащата Димитър Славов става главен инженер на пристанищните строежи в Бургас. В града край морето преминава
нейното
“безметежно,
щастливо детство”, както го нарича Славка в спомените си. Бащата е любител цигулар, един от основателите на бургаския оркестър “Родни звуци”, приятел е с Филип Кутев и Асен Жабленски. Славка учи пиано, с Нейчо Попов са музикантите на местната немска гимназия.
Юношеството си в охолство и романтика девойката изживява в друг морски град – Варна. Баща ѝ Димитър, учителят ѝ по пиано Найден Найденов, Панчо и Любен Владигерови основават “Варненско музикално лято”. През 1939 г., когато започва Втората световна война, с пари на баба ѝ родителите купуват разкошен роял “Бехщайн”.
Завършва гимназията с отличен успех, приета е класическа филология в СУ, записва и Музикалната академия – пеене в класа на Людмила Прокопова и пиано при Панчо Владигеров.
Но орисниците са решили тя да стане актриса, а не музикантка. Приятелката ѝ Цонка Митева я води в школата на драматичните артисти. Славка е пленена от магията на репетициите им, научава монолога с отровата на Жулиета, стихотворението “Потомката” и баснята за гъските на Крилов и се явява на изпит в театралното училище. Приета е от самия Кръстьо Мирски, току-що завърнал се от специализация във Виенския Бургтеатър. А преди това е учил и във висшата школа за музика и драматично изкуство в Париж.
Първата роля на
Славова в Народния
театър е на “зоза”
на име Сузи в пиесата “Борсанови” на Крум Кюлявков. На сцената трябва да пуши, да танцува суинг, да свири джаз на пиано…
Точно така изглеждат упадъчните елементи в очите на ортодоксалните комунисти. Вече ѝ лепят такива етикети: родена е в Берлин, столицата на нацизма, завършила е немско училище, а и баща ѝ е обявен за враг на народа. Съдят Димитър Славов в процеса срещу Трайчо Костов и едва отървава въжето.
Заради всичко това през 1950 г. Славова е уволнена от Народния театър. Принудена е да се хване на работа в разсадника на Борисовата градина. Спасява я директорът на Младежкия театър Стефан Караламбов, която я взема в трупата си. И тук наред с други роли изиграва и Митко Палаузов. В биографичните си бележки актрисата пише, че приликата ѝ с детото партизанин била толкова голяма, че играела без грим.
След представлението на първата генерална репетеция пред детска публика доста от столовете в залата се оказват подмокрени, а самите деца – тъжни, разплакани и разстроени.
Причината е, че
на финала Митко
Палаузов е убит
Режисьорът на постановката Желчо Мандаджиев веднага променя края на пиесата. Когато стражарите започват да стрелят по Митко (Славка), осветлението угасва и тя бързо се покатерва на един пиедестал. И застава на него като паметник с граната в едната ръка и с чук и сърп в другата, а над нея бавно се спуска голямо червено знаме.
Вече няма подмокрени столове и разплакани деца, но на едно от представленията спускащото се знаме засипва актрисата с прах и тя започва неистово да киха. Провал? Не – децата в салона възторжено викат: “Жив е той, жив! Браво, Митко!”.
След пет години Славка Славова е отново в Народния театър. Голямата Олга Кирчева отива при председателя на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) Рубен Аврамов и издейства завръщането ѝ. И започват звездните години в кариерата ѝ: Мила във “В полите на Витоша”, Соня във “Вуйчо Ваньо”, Мис Чивли в “Идеалният мъж”, Катрин в “Майка Кураж и нейните деца”, Маша в “Чайка”, Гител в “Двама на люлката”, Антонина в “Егор Буличов и другите”, Юлия в “Обикновена история”, баба Гицка в “Големанов”, Елисавета в “Мария Стюарт”, Осе в “Пер Гринт”…
Но с киното хич не се обичат. Единствената ѝ по-голяма роля е на Станка Гърбушката във филма “Земя”. Двете с Гинка Станчева се борят за сърцето на мъжествения Еньо (Богомил Симеонов). Красотата на Цвета (Станчева) надделява над богатството на Станка (Славова).
В биографичните си бележки актрисата споменава за още някакъв филм, в който играла ролята на убита партизанка, която се явявала на мъжа си като дух. Заради това участие после си “скубе косите”. Явно става дума за филма по сценарий на Свобода Бъчварова “Призованият не се яви”. В него следователят Богданов е председател на партийна анкетна комисия, която трябва да разкрие истината за гибелта на един партизанин, за да възстанови доброто име на невинно обвинения нелегален.
Внучката ѝ Карина Караньотова, която засне документален филм за нея, разказва: “Да, тя не обичаше киното, защото то борави с други изразни средства. Тя беше много ярка на сцената и доколкото знам, след като се е гледала в “Земя”, ѝ се е струвало, че ролята е окепазена от монтажиста и режисьора. Разказвала ми е, че в една от драматичните сцени си изплакала очите, а после във филма сцената ѝ се е сторила абсолютно лишена от емоцията, която е преживяла по време на снимките.” Кинокритичката Вера Найденова обаче казва, че образът на Станка Гърбушката ще остане завинаги в българското кино, като е от най-кинематографичните трагични образи. Славка Славова не е искала да се снима в киното и защото актьорската игра в него се развива много динамично и ако театърът се случва днес, киното се прожектира и след години.
Не е искала един ден да е запечатана на лента с архаична за съвременните разбирания игра. Не е искала хората да я гледат след време и да си кажат: “Ама това ли е великата Славка Славова?”, оценявайки я по съвременните критерии на кинематографията.
Тя иска да е перфектна в професията си и явно не е имала достатъчно търпение да открие как и в киното да бъде неповторима и спираща дъха.
Славова демонстрира силата на своя талант и в още един жанр – рецитаторския. Години наред тя поднася по нов начин проиведенията на словесната съкровищница на България.
В нейни изпълнения разказите на Горки, прозата на Константин Паустовски, “Съдбата на човека” на Шолохов, “Шумки от габър” на Николай Хайтов, стиховете на Блага Димитрова и Валери Петров добиват нови измерения.
След 48 години стаж в Народния театър без нито едно отсъствие и дори закъснение
Славка Славова е
уволнена по… пощата Тръгва си от театралния храм заедно с такива имена като Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Мария Стефанова, Георги Черкелов…
“Тя наистина се е чувствала много обидена – разказва Карина Караньотова. – Когато е трябвало да жъне лаврите на успеха си, е пенсионирана. Но не се отказва от сцената. Създават пътуващия театър “Барбуков” и започват да играят из цялата страна. И разбират колко много хората ги обичат и ценят. И никой от трупата не се оплаква. Само веднъж Георги Георгиев-Гец казва: “Славе, Славе… Такава ли участ заслужавахме на нашите години?!”.
Славка Славова умира на 6 април 2002 г., държейки ръката на сина си Ивайло Караньотов. Склапя очи само няколко часа след поредното представление в Театър 199.
А по пътя с таксито до театъра и обратно разказва на Мария Стефанова как ще търси Валери Петров и ще го помоли да напише втора част на “Театър, любов моя!”. Така и не ѝ стига животът за всички творчески планове…
Но почти се сбъдва мечтата ѝ да напусне този свят от театралната сцена.
