Великденският остров (Рапануи – на местния език) в Тихия океан е известен като най-изолираната обитавана земя на света, намираща се на 3510 км западно от крайбрежието на Чили, както и на 2075 км от най-близкия обитаван остров – Питкерн. От момента, в който е бил открит за света през 1722 г. обаче, Рапануи се сдобива и със славата на вечен източник на загадки.
Първите европейци
заварили на острова следи от развита древна цивилизация, включително много огромни каменни статуи, наричани от местните „моаи”. В същото време населението на острова било раздирано от междуособици и очевидно не можело да създава и издига огромни статуи. Това противоречие създало мита за внезапно изчезнала велика цивилизация на Великденския остров, който разпалва въображението на човечеството през следващите столетия. Историята на
последната загадка
на Великденския остров започва през 1864 г. В едно свое писмо първият европейски заселник на Рапануи, френският мисионер Йожен Ейро, съобщава, че във всяка къща на острова има дървени плочки и други предмети, които били изписани с необичайно изглеждащи графични символи. Според преданията, предавани от уста на уста, това били свещените писмена ронгоронго (рецитирам, декламирам на местния език). Две години по-късно, когато на острова пристига група мисионери, от огромния брой дървени надписи (стотици според Ейро) нямало и следа. Повечето от тях били изгорени от местните или „рециклирани” в предмети от всекидневието. Причината за това била, че оредяващото население на острова не отдавало особено значение на свещените писмена на своите деди. Нещо повече, местните новопокръстени християни събирали и изгаряли плочките като символ на езическо минало, от което искали да се откъснат завинаги.
Първият човек, който сериозно се поинтересувал от ронгоронго, бил епископът на Таити Флорентин-Етиен Жосен. През 1868 г. Жосен получил странен подарък от новопокръстените жители на Рапануи – дълго въже от човешка коса, увито около малка дървена табличка, изписана с йероглифи. Силно заинтригуван, епископът изпратил писмо на намиращия се на Великденския остров отец Иполит Русел с указание веднага да събере всички съществуващи надписи, както и да намери местни хора, които могат да ги разчетат. Въпреки усилията си Русел успял да открие едва пет йероглифни надписа, като местните хора не били сигурни как да ги разчетат. Разпитан от епископа, един от
мъдреците на Рапануи,
Орупано Хинапоте, по това време обяснил, че на острова вече няма хора, които могат да четат ронгоронго, защото последните от тях са умрели по време на набезите на перуански робовладелци през 1862 г. Днес е известно, че последният писмовен човек, обучен на ронгоронго, е бил последният арики (върховен вожд) на Рапануи – крал Нга’ара, който е починал около 1860 г.
Благодарение на Жосен вестта за „говорещите плочки” на Великденския остров достига Чили, а оттам и Европа. Загадъчната писменост светкавично се превръща в една от любимите загадки на човечеството, за да остане такава и до днес. Една от причините за очарованието на ронгоронго е фактът, че това, изглежда, е единствената писменост, възникнала в региона на Океания. Графичният стил на йероглифите също е уникален. Отделните символи на ронгоронго наподобяват стилизирани човешки фигури, риби, птици и растения, изписани в паралелни редове. Те са издълбани най-често върху дървени плочки и церемониални жезли, но и върху всевъзможни други предмети, включително статуи, нагръдници или гребла. В това число трябва да бъдат включени и известен брой петроглифи (каменни надписи), написани на ронгоронго. Според преданията древната писменост на Рапануи била достъпна само за жреците и за представителите на управляващия елит. Използваните инструменти за изписване на символите били традиционните за Океания парчета
обсидиан и зъби от акула.
Парчетата вулканична скала служели за първоначално „скициране” на надписа, а зъбите на морския хищник – за тяхното окончателно гравиране. Въпреки че все още никой не може да разчете надписите на ронгоронго, е известно, че те са написани в подредбата, известна като обратен бустрофидон (boustrophedon). Това означава, че четенето на текста започва от ляво на дясно в долния ляв ъгъл на „листа”. Когато бъде прочетен първият ред, читателят обръща табличката на 180 градуса, за да продължи със следващия ред.
От 70-те години на 19. век и до момента стотици изследователи и ентусиасти са се опитвали да разчетат ронгоронго с различни степени на неуспех. Основната трудност пред разшифроването на тази писменост е изключително малкият брой оцелели текстове. В момента в различни музеи и научни институции по света са разпръснати общо 26 надписа, като едва половината от тях са едновременно в добро състояние и автентични извън всяко съмнение. Общият брой на използваните символи, които могат да бъдат разчетени, е около 15 хил.
Друга сериозна пречка е фактът, че за разлика от други древни езици, при надписите на ронгоронго липсва контекст, който може да помогне за тяхното разбиране. Липсват например илюстрации, както и паралелни текстове с писменост, която може да бъде прочетена. Т.е. за йероглифите от Рапануи няма аналог на Розетския камък, а шансът такъв да бъде открит е практически нулев. Писмеността на Великденския остров представлява самотна останка от една почти напълно
изчезнала култура.
Не само че последният човек, способен да чете и пише на ронгоронго, е починал, преди писмеността да бъде открита за света, а и самият език, на който най-вероятно са написани надписите (старият рапануи) вече не съществува. Езикът, на който говорят съвременните обитатели на Великденския остров, е толкова смесен с таитянския, че е напълно безполезен за разчитането на ронгоронго. Запазените образци от стария език са много малко и много ограничени по своя характер.
В историята има два документирани опита за свързване на надписите с говоримия език рапануи, като и двата опита са били извършени през 19. век. Първо епископ Жосен (през 60-те и 70-те години на 19. век), а по-късно ковчежникът на американския военен кораб „Мохикан” Уилям Томпсън (през 1886 г.) се опитали да намерят местни хора, които да разчетат надписите на ронгоронго. И в двата случая събраните сведения не са допринесли с абсолютно нищо за дешифрирането на загадъчната писменост въпреки усилията на поколения изследователи. В първия случай се оказало, че рецитациите на работника от Рапануи Меторо Тауа Уре не могат да бъдат свързани с конкретните надписи по никакъв начин. Изводът на мнозина изследователи е, че Меторо най-вероятно не е разбирал нищо или целенасочено е скрил знанията си. При всички случаи епископът се отказал от проучването, когато открил, че при всяко отделно „четене” Меторо дава различно значение на едни и същи символи. От своя страна разпитаният от Томпсън местен жител
Уре Ва’е Ико
след много увещания, подаръци и обилна почерпка с алкохол започнал да „чете” надписите, рецитирайки митове за богове и богини. Въпреки усилията до момента никой не е успял да свърже рецитациите на Уре Ва’е Ико с надписите по някакъв смислен начин. Въпреки това някои изследователи предполагат, че Уре е рецитирал автентични ронгоронго текстове, които е запомнил наизуст в своята младост. Проблемът е, че те не могат да бъдат свързани с конкретни надписи и поради това не могат да помогнат за разчитането на писмеността.
С времето произходът на ронгоронго е родил много екзотични псевдонаучни теории, които принадлежат по-скоро на популярната култура, отколкото на науката. Ако изключим тези, които включват посещението на извънземни, най-популярни сред тях са хипотетичните връзки с древните култури на Мезоамерика и с древноиндуската цивилизация. Първата „теория” – от 1892 г., принадлежи на австралийския лекар Алън Карол, според когото писмеността на Рапануи е дело на изчезнало население от преселници, дошли в дълбоката древност от Централна Америка. Нещо повече, Карол дори публикувал своя поредица от „преводи” на ронгоронго текстове. Днес знаем, че тези публикации представляват чиста художествена измислица. От своя страна през 1932 г. Вилхелм де Хевеси се опитал да свърже ронгоронго с древната цивилизация, съществувала през бронзовата епоха в долината на река Инд. Хевеси базирал теорията си на повърхностната прилика между някои символи в двете писмени системи.
Въпреки всички опити за
разгадаването на ронгоронго
през изминалите над 140 години писмеността на Великденския остров остава почти пълна загадка. Най-големите постижения на изследователите за цялото това време се изчерпват с класифицирането на всички използвани графични символи, както и почти сигурното идентифициране на един от текстовете като лунен календар. През 2007 г. руските изследователи Позднякови (баща и син) съставиха „азбуката” на ронгоронго, като идентифицираха 52 различни символа, които в различните си варианти съставляват общо 99,7% от всички запазени текстове. Степента, в която писмеността на Великденския остров остава загадка, се илюстрира от факта, че учените все още спорят за някои фундаментални неща, включително за това дали ронгоронго представлява истинска писменост на езика рапануи, или е протописменост, или дори проста мнемонична система. Дори тези учени, които смятат ронгоронго за развита писменост, спорят дали става въпрос за логографска, или за сричкова „азбука”, т.е. дали отделните символи обозначават цели думи, или пък отделни срички. Статистическият анализ сочи, че писмеността на Великденския остров няма белезите нито на чисто логографска, нито на чисто сричкова система. От 50-те години на 20. век
мнозинството изследователи
се придържат към схващането, че ронгоронго не представлява напълно развита писменост. Като мотивация за това схващане се приема липсата на каквото и да е разбиране на надписите въпреки многобройните опити те да бъдат разчетени като логографска или сричкова писменост. За сериозен аргумент в тази насока се приема и фактът, че възникването на оригинална писменост е изключително рядко събитие в човешката история. Ако приемем тази теория, ще трябва да приемем и извода, че в такъв случай разчитането на надписите ще бъде невъзможно.
При всички случаи е факт, че с времето загадъчните йероглифи от Рапануи се превърнаха в нещо много повече от неразчетена писменост. Ронгоронго е не само последната оцеляла до днес загадка на Великденския остров, но и истински културен феномен, поставящ Рапануи на специално място в колективното въображение на човечеството.
Автор: Начо Стригулев
Източник: obekti.bg
