Формации като „Кръв и чест“ си съществуват от години, сега ги удариха заради садистичния акт в Пловдив
– Проф. Баева, през последния месец се случиха няколко тревожни събития – жестокото убийство на Георги Кузев в Пловдив, при което имаше нацистки символи и гаври, побой над непалски граждани пак там, разбиването на пловдивския клон на неонацистката групировка „Кръв и чест“ и инцидентът в Банско, където младежи правеха нацистки поздрав пред италиански еврейски деца. Какво ни казват тези случаи за крайната десница, национализма и антисемитизма в България днес?
– Тези прискърбни събития не са единствени, просто станаха известни. Те показват на първо място дълбоката идейна криза в българското общество. Защото залитането по такива крайнодесни, обърнати към миналото на унищожения във Втората световна война нацизъм, може да се обясни само с отхвърлянето на всички ценности на съвременното ни общество от отхвърлени и отчаяни хора.
– Защо го правят?
– Едно от обясненията на това явление е младежкият бунт срещу всички правила, на първо място срещу политическата коректност. Този бунт е разрушителен за изповядващите го, защото ги изолира от съвременното общество и както виждаме, ще им попречи да реализират потенциала, който имат. Приемам, че всеки млад човек има потенциал и възможност да го реализира в различни посоки, тези млади хора обаче са избрали насилието, което в крайна сметка ще ги маргинализира и в някои случаи ще ги вкара в затвора. Така те ще се окажат поредните жертви на трансформациите.
Пак в бунта срещу официалните ценности бих поставила и изразяваните от тях антисемитски идеи и неонацистката пропаганда за „превъзходството на белите хора“. Действително е странно в България, където живеят малко над хиляда евреи (по-точно 1153) да има антисемитизъм, или да се говори за превъзходство на „белия човек“ в нация, сформирана през вековете от толкова различни етноси. Затова смятам, че това са въобразени или внесени отвън идеи, които привличат бунтуващи се млади хора със своята скандалност. Още по-тъжно е това, че те се разпространяват не само сред младите, а и сред по-възрастните, защото неонацистки прояви в България има още от 90-те години, а организирани акции има от началото на нашия век (например Луков-марш), когато сегашните „антигерои“ не са били родени. Но са възпитани в този дух – от семействата си или от обществото.
Национализмът е нещо напълно естествено за националните държави, те са създадени именно благодарение на него – това е градивният национализъм. Но национализмът може лесно да се превърне в разрушителен, когато гражданите са третирани като второ- или третокласно население от общността, към която принадлежат. Тогава искат да си върнат самоуважението и тогава често се стига до краен национализъм: ние над и срещу всички други, сиреч ксенофобски национализъм.
– За изолирани прояви ли става дума?
– Разбира се, тези прояви и групи не са масови, но самият факт, че ги виждаме на различни места в България – в София, Банско, Пловдив и на много други места, показва, че явлението е системно, а не случайно. Контракултурата, която се зароди при социализма, а след падането на забраните се разви в нова, модерна младежка култура, създаде и подобни крайности – пълно отрицание на обществото. Виждаме го достатъчно ясно в (трябва да призная) неголемите, но многобройни неофашистки и неонацистки формации, както и при „локалите“. Общото за тях е насилието. Пак ще повторя – те са много, но не и масови.
– Какво е общото между тези прояви – криза на ценностите, историческа амнезия?
– Кризата на ценностите е несъмнена, макар че тя се отнася до много по-широки обществени групи – това е отделна много важна тема. В случаите на неонацистите става дума не толкова за криза на ценностите, колкото за отхвърляне на налаганите от обществото ценности и търсене на алтернатива в миналото, мрачно за едни, вдъхновяващо за други. Немалка роля за превръщането на миналото в алтернатива играе т.нар. алтернативна история, която се вихри в социалните мрежи и не само там. Съдействат й и програмите и някои учебници по история, които реабилитират България от военните години, когато тя е съюзник на Третия райх и е „решила националния си въпрос“, докато антифашистката съпротива е определена като тероризъм.
– Достатъчно ли е да се разбият отделни групи като „Кръв и чест“, или проблемът е по-дълбок?
– Първо съм длъжна да кажа, че разбираването на тази група е единичен случай. Такива групи съществуват в България отдавна и никой не си е правил трупа да ги разбива. Дори са лансирани в някои медии. Такива са Българският национален съюз, Националната съпротива, Гвардия и други. Някои от тях участваха и в избори. Сегашната група беше разбита само защото се стигна до убийството в Пловдив. Ако садистичният акт не беше предизвикал толкова масова обществена реакция, нямаше да се стигне до разкриването на „Кръв и чест“ и затварянето на този клуб. Сигурна съм в това, защото тези формации съществуват от много години и са необезпокоявани, въпреки извършваните от тях побоищата. Така че проблемът наистина е по-дълбок, той е обществен и властови.
– Виждаме подобни явления и в Европа – от неонацистки групи до засилване на националистически партии. Специфични ли са българските случаи или са част от общия контекст в Европа и света? Как се вписва България в случващото се на други места?
– България е само част от тази обща вълна на неофашистки (в Италия вече дори управляващи) и неонацистки идеи. Те изглеждат някак по-естествено в страните, които са били победени във Втората световна война, между които е и нашата. Но като младежки контрагрупи се появяват и в други страни.
– Съществуват ли условия за по-широка радикализация на обществото? И кои са те?
– Според мен в обществото не съществуват условия за масова неонацистка радикализация. Няма как подобни идеи да обхванат голяма част от младежите, които имат житейски цели и реализация. Виждаме го при учениците и студентите, които печелят различни награди в сферата на знанието и спорта. Но за съжаление, за радикализация на неголеми младежки групи условията са повече от благоприятни. Това са младежи и възрастни хора, които са маргинализирани, изхвърлени от обществото и са готови да му отмъщават за това.
– Какво конкретно трябва да направим като общество, институции и образователна система, за да спрем ескалацията на омразата и да предотвратим по-нататъшното укрепване на крайнодесните настроения?
– С конкретни бързи действия това не може да стане. Необходими са дългосрочни усилия и то от много институции. На първо място винаги е семейството, защото в семейната среда се оформят моралните устои на младия човек. Второ по значение би трябвало да е училището. А използвах условно наклонение, защото в годините на прехода училището „беше освободено“ от възпитателните си функции и подчинено на всеобхватните пазарни принципи: щом парите идват от ученика (и неговото семейство), значи трябва да се съобразяваме с него (тях). Надявам се мрачните случаи да ни накарат да си отворим очите за възпитателната роля на семейството, училището, обществото. Но не може да спрем ескалацията на насилието само с усилията на семейството и училището, най-важна си остава ролята на обществото. Именно като общество, а не като сбор от отделни индивиди. В едно свободно демократично общество могат да се развиват всякакви идеи и да се създават всякакви организации, но ако не застрашават живота и свободата на другите. Толерантността, съчетана с морални принципи, трябва да е общественото състояние, към което да се стремим. Не може да очакваме политиците да ни го наложат, тяхната роля е различна, а и се страхувам, че в изминалите десетилетия те успяха да разочароват толкова много българи от демокрацията, че дори не искат да гласуват. Затова не политиците ще ни помогнат да преодолеем насилието, а трябва да го направим сами като граждани. Това изисква съпричастие към жертвите и реакция срещу всяко насилие. Но няма как да стане без обща политическа култура и без истински, а не измислени или фалшифицирани познания за миналото и настоящето.
– В българския дебат често се смесват патриотизмът и национализмът, а антисемитизмът се обяснява с „изолирани хулигани“. Как си го обяснявате това?
– Тези понятия имат различен живот в България. Антисемитизмът е изолирано явление, тъй като у нас липсва основа за развитието му – доколкото го има, той е привнесен отвън. Или от антисемитските общности по света, или е реакция на действията на Израел в Газа и не само там, но би трябвало да го наричаме антиизраелизъм, а не антисемитизъм. Докато патриотизмът и национализмът са същностни явления, тъй като върху тях се гради възраждането на българската държава след вековно несъществуване. Мисля, че опитът на либерализма да изтрие патриотизма и национализма завърши с неуспех. Глобализацията не успя да унищожи националните държави и това е нещо положително. Защото патриотизмът/национализмът създава обществено сцепление, ражда българска общност. Проблемът се появява, когато тя става изключваща, а не включваща. Българското общество има добра традиция в толерантността и не бива да я забравяме. А без общество стигаме до онзи индивидуализъм, който се гради върху идеята за свърхчовека на Фридрих Ницше, любим философ на Хитлер. Тя води до насилие и ксенофобия. С други думи: Да живее толерантният включващ патриотизъм/национализъм!
CV
Искра Баева е български историк, професор по история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършила е история в СУ, специализирала е във Варшавския университет в Полша и в Центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ.
Проф. Баева е специалист по история на България през ХХ век и история на прехода в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХІ в.
Автор е на редица научни изследвания и книги, сред които „Източна Европа след Сталин 1953-1956″, „България и Източна Европа“, „Източна Европа през ХХ век. Идеи, конфликти, митове“, както и на книгите „16-а република ли?“ и „Българските преходи 1939-2010″, написани в съавторство с Евгения Калинова.
