Толерантни ли сме, или не по отношение на другите. Можем ли с ръка на сърцето да кажем: „Аз съм толерантен” или „ Не съм толерантен!”. Задаваме ли си въпроса, колко е важно в моя живот, а като цяло и в нашия, взаимоотношенията с другите хора да са на принципа на взаимното разбирателство, компромиса и зачитането на различието във всяко отношение? Даваме ли си отговор за това, че всеки е с правото си на мнение, независимо, че това понякога не ни харесва? Защото, като хора, като че ли сме еднакви, а в същност и много различни. Не само по външен вид, но и вътрешно – като характер, като темперамент, с различно мислене, с различно възприемане на света и с какво ли още не. А като сме различни, можем ли да сме толерантни, без вътрешно да сме убедени, че това е единствената форма на правилното взаимоотношение. Толерантността акт на умишлено действие ли е, или е вътрешно състояние, свързано с естественото възприемане на другите, като различни от мен? Достатъчно ли е само осъзнаването, че сме различни, или е необходимо и възпитание за това, че – въпреки различието, се налага да живеем заедно? Да, това са сериозни въпроси, които за съжаление не винаги се поставят на необходимото ниво на важност в обществото.
Понякога наистина говорим как трябва да сме толерантни и човечни, да се отнасяме към другите и към обществото с любов и хуманност, да проявяваме своите добродетели и какво ли още не. Изобщо говорим, но в повечето случаи само в пожелателна форма. Дори децата си се опитваме да възпитаваме на толерантност и човечност. И това е прекрасно, но дали е достатъчно? Защото толерантността на думи не означава нищо, а прилагането на практика изисква усилие, личен и колективен пример. И това е проблемът! Как да даваме пример, като ние възрастните не сме научени на това.
За съжаление, имаме усещането, че ставаме все по-нетолерантни един към друг, все по-агресивни и все „по-войствено” настроени. Не търпим чуждо мнение, не осъзнаваме, че не сме сами и около нас има и други хора, различни от мен, имащи различно от моето мнение, различно от моето мислене. И защо тяхното мнение да е неправилно, а моето правилно, техните действия да се съобразени с моите, а не аз да се съобразявам с тях? Те да бъдат длъжни във всичко, а аз не до там. Всички ежедневно попадаме в такива ситуации и – ако бяхме животни, щяхме да решаваме проблема със силата на инстинкта – или бягаш, или се биеш. Само че ние сме хора!
„Толерантността е уважение, приемане и оценяване на богатото разнообразие от културите на нашия свят, нашите форми на изразяване и начини да бъдем хора. .Толерантността не е отстъпка или снизхождение. Хората са различни по своята същност и само толерантността може да осигури оцеляването на смесените общности във всеки регион на света“. Това е част от написаното в декларацията за Деня на толерантността.
В крайна сметка, през месец ноември отбелязваме Деня на толерантността и тогава възхваляваме тази добродетел, за която голяма част от хората се оказва, че не са до там готови. Като хора не винаги сме в състояние да разберем принципа на толерантността така, че това наистина да ни помага да живеем заедно, без конфликти и взаимни обвинения. Красивите думи са си думи, истината обаче е, че все по-трудно се понасяме един друг. Оказва се, че Денят на толерантността се явява по-скоро още един символ на нашия провал.
Защо? Защото поведението на човека е невъзможно да се обясни с точни закони, за разлика от това на животните, които се подчиняват на строги инстинкти, където всичко е ясно.
Колкото и да напредваме в развитието си, не можем да направим ясно разделение на доброто и злото, а винаги съществува нещо по средата, оставяйки известна неопределеност и неяснота. Затова никога не можем да бъдем сигурни в правилността на решенията си и през цялото време сме в съмнения и вътрешна борба. Може би, съсредоточени в собствения си егоизъм и в личното Аз…Аз…Аз…, не виждаме истинските причини на нетолерантността и нечовечността си.
Известен е опитът с деца в африканско племе, където антрополог ги накарал да играят на игра, в която поставил до едно дърво кошница с плодове и обявил: „Който първи дотича до дървото, ще получи всичко“. Когато им дал знак, децата се хванали заедно за ръцете си едно за друго и… започнали да тичат всички, а след това всички заедно седнали и започнали да се наслаждават от вкуса на сладките плодове… Удивеният учен ги попитал, защо са постъпили така, та нали всеки един от тях би могъл да получи наградата еднолично. Децата се оказали по-мъдри отколкото може да се очаква. На слисания учен те отговорили: „Обонато! Нима е възможно един от нас да бъде щастлив, ако всички останали са тъжни?“ „Обонато“ (или убунту) на техния език означава „Аз съществувам, защото ние съществуваме.“
Интересно, нали?! Вероятно много от нас ще реагират, че при нашите условия и нашето развитие е невъзможно това да се случи. Защо? Нима, ако потърсим в библиотеките, няма да намерим десетки философски разсъждения и безброй примери на тази тема? И защо е трудно практически да сме толерантни?
Да, човекът не е роден, за да търпи, но когато чуждото мнение ни вбесява, по-добре да го приемем като шанс и възможност да бъдем истински толерантни един към друг!
Човек трябва от детството си да се научи не да търпи другите, а да ги приема, точно както приема себе си. Плурализмът не трябва да живее само в лозунгите, а в сърцата и в духа на обществото. Само тогава от бреме ще се превърне в истинско средство за обединение.
Кабалистите казват, че не трябва да упрекваме. А защо и кого да упрекваш? Всичко е правилно. Дори ако оставим официалността, принципът за толерантност е изключително важен и придобива ключово значение в глобалния свят. Въпросът е как може да се постигне тази толерантност? Не да си спомняме за толерантността веднъж годишно, а да живеем с нея всеки ден. Зад волана, в магазина, в работата, в семейството, като обществена личност, дори и в политиката. Кресливите, обидните и агресивни форми на поведение са продукт на лошо възпитание и неразбиране същността и мястото ни в обществото.
Светът е в криза и точно сега на практика е необходимо да се научим на толерантност. Не е възможно „унищожавайки“ другите, да се чувстваме удовлетворени и самонапълнени от действията си. Налагайки със сила своята истина нарушаваме баланса в обществото. Всеки трябва да помни, че противоположният край на скалата е не по-малко важен, тъй като истината винаги е между нас и целият свят се балансира върху тази обща опорна точка.
Ние сме създадени различни и целта е да се обединяваме над всички противоречия. Това е ключът към истинската толерантност. И най-доброто, което можем да направим, е да приемем различията си – не като граница между нас, а като възможност за подем и освобождаване от егоизма. Природата около нас е жив пример на различие и взаимосвързаност във всичките си разнообразни форми.
Според науката Кабала, в общата система на Мирозданието не може да има победители. Победата за мен не е превъзходство над околните, а издигане над себе си, над моето „абсолютно правилно, безкомпромисно мнение”, над разделението и омразата към другите. Колкото и невероятно да звучи, това издигане ще ни донесе огромна радост и удовлетворение и ако го осъзнаем, ще разберем, че то носи личен и обществен просперитет. Това е единственото, което ще ни спаси от конфликтите и напразното боричкане със собствения ни егоизъм. В противен случай ще продължим да се хапем, ще се разкъсваме на парчета, ще изгорим целия свят, за да покажем правотата си. А ако това, не дай Боже, се случи, ще започнем след няколко хиляди години от нулата, като нов етап в нашето развитие. Тогава, може би, нашите потомци, седнали в бункер или пещера край огъня, ще разказват странни легенди, като в приказките за цивилизацията, която е имала всичко и сама се е унищожила…!
Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по Кабала
Офис Добрич, тел. 0898731112
