Четата на Таньо войвода е емигрантска въстаническа военна част, навлязла в Османската империя по общ план с Ботевата чета в опит за съвместни действия по време на Априлското въстание.
Таньо Стоянов (Анастас Стоянов Куртев)
В навечерието на Априлското въстание сред българската емиграция в Румъния започва осъществяване на предначертания идеен план за изпращане на чети отвъд Дунав в помощ на въстаналото отечество.
В крайна сметка са сформирани 2 чети – западна под ръководството на Ботев, и източна, предвождана от беглеца от Диарбекир Таньо Стоянов Куртев, наричан още Домусчиев, Уйгунсуза и Диарбекирски. По-малката чета е насочена от Христо Ботев и Никола Обретенов от Турну Мъгуреле към Олтеница, откъдето да нахлуе и да подпомогне въстанието в източните български земи, докато другата чета прави същото на запад.
За знаменосец на Таньо войвода е определен Велко Дачев Тишев от село Радево, за писар – Петър Иванов Русков (Сливен), куриер – Стефан Николов Заралията (Кулопчии), за водач – Йовчо Кеяпенчев (Караарнаут), за оръжейник – Цанко Петранов Тюфекчията. Други членове са комитите Гено Стефанов Грошов, Петър Недялков Танев, Кара Петър Трявналията.
По възраст комитите се от 23 до 59 години, като най-много са между 25 и 30 години. По-голямата част от тях са грамотни, а по занятие са дребни търговци, прекупвачи, абаджии, градинари или наемни работници.
Точният маршрут на четата е установен под ръководството на изследователя Борис Илиев. На 17 май 1876 година, шест часа преди Ботевата чета да стъпи на Козлодуйския бряг, 28-те четници, водени от 30-годишния сливналия Таньо войвода, преминават Дунав при тутраканското село Косуй Булгар. Бойната част тръгва на юг към Стара планина с цел да се подпомогне въстанието във Втори сливенски революционен окръг. Бойният път на четата продължава 11 дни и преминава покрай 28 селища и през три сражения. Маршрутът на четата на Таньо войвода минава през Дунавската елия, Делиормана и Поломието покрай преобладаващо турски села и без да получи почти никаква подкрепа от изплашеното българско население. Скоро четата е открита и след нея тръгват потери. Води три последователни сражения – при село Спахлар, на хълма „Припека“ при село Аязлар и последното на 27 май 1876 на „Керчан баир“ при село Араплар, в което четата е разбита.
На 27 май, единадесетия ден от стъпването на българска земя, при силен дъжд четата е обкръжена на височината Керчан баир. Отрядът е разпокъсан на малки групи комити, двама от които падат убити. Вечерта, при кратко затишие, Таньо повежда хората си в опит за отстъпление, но в подножието на хълма са забелязани и влизат в ръкопашен бой. Според устното предание, при Керчан баир, за да могат другарите му да се оттеглят към Балкана, Таньо Войвода започва неравен ръкопашен бой с османците, в който посича шестима врагове с ятагана си, докато сам не пада убит. Главата му е отрязана и разнасяна по пазарите из околните села за сплашване на местното българско население. Знамето на четата, шито от Ника Николова и Стефка Стоянова, сестра и племенничка на Стефан Заралията, е изпратено като трофей в Цариград. След битката оцелелите Таньови другари са преследвани и голяма част от тях са заловени, изтезавани и затворени. Някои доживяват амнистията от август 1876, но четирима от комитите са заточени и се завръщат едва след Освобождението на България. https://bg.wikipedia.org/
