- Единият Георги се ражда в заможно семейство и трябва да стане лекар, а другият е син на млекар и планира кариера в ЖП-то
- От Бургас и Левски пътищата им ги отвеждат един до друг, а с нарастването на славата им – един срещу друг. Кой е по-велик?
- Калоянчев е абсолютен фаворит на Живков, който недолюбвал изобщо Парцалев, по когото хората били луди
Точно преди 100 г. двама титани на комедията идват заедно на този свят. Споделят не само една година на раждане (1925) и едно професионално призвание, но и едно и също име. Единият Георги проплаква в Бургас на 17 януари, а другият шест месеца след него – на 16 юни в Левски. Животът ги събира в стихията им на сцената и пред камерата – рамо до рамо, а всенародната любов ги разделя – кой все пак е царят на смеха?! И днес това остава въпрос без отговор, защото и Георги Калоянчев, и Георги Парцалев са обожавани и недостижими легенди.
През 2025-а пощенски марки, посветени на двамата актьори, ще отбележат годишнината им като част от тематичния план за годината на Министерството на транспорта и съобщенията.
Макар Парцалев и Калоянчев да имат доста сходства, те са и много различни. Можеше никога да не се срещнат, ако обстоятелствата в житейския им път се бяха наредили иначе. А съревнованието им сякаш започва от първия миг.
Преди един век на някогашната улица „Фердинандовска“ – недалеч от морето, още с раждането си изпреварва малко по-големият Георги. Калоянчев. Баща му Тодор, който някога е пасял кози край Малко Търново, тогава вече има млекарница в центъра на Бургас. Макар да има тежката дума у дома, жена му Руска върти всичко и е сърцето на семейството – знае кога да погали и кога да шамароса всеки от тримата си буйни синове. Пък дори и да върже Георги за сливата понякога, за да може да си свърши домакинската работа, когато той е много палав. Цял живот Калоянчев обожава майка си.
А като дете толкова мрази училището, че го напуска и става млекарин. После се осъзнава заради леля си Манда, която го предупреждава да не се излага да остава неграмотен, и се връща в клас. Междувременно и театърът го тегли неустоимо. Затова, когато заявява на своя учител по немски език бъдещите си кариерни планове, че ще ходи войник в жп училище, чува възклицанието: „Какъв влак бе, момче, какво жп?! Ти ще станеш голям артист, помни ми думата!“.
По това време в друг край на страната и адашът му се лута между реалността и мечтите.
Всички в Левски знаели, че бай Иван – търговецът, ще вземе за жена хубавата Веселина, дъщеря на шивача Атанас. Както и че двойката ще кръсти сина си, роден в един летен ден на 1925 г., на славния му дядо Георги. Левент и конте, старшият Парцалев яздел кон със сако и винаги добре сресана коса. Той завещал на четиримата си сина дюкяни и голяма къща. Бай Иван имал магазин за модерни битови стоки, единият му брат имал бакалия, другият търгувал с порцелан и злато, а третият държал фотоателие. Изобщо бъдещият артист Георги Парцалев проплаква в много предприемчиво и заможно семейство.
Самият той от малък е много артистичен, но и срамежлив – страхува се, че ще му се смеят на желанието му да бъде на сцената. Тогава се смята за селско момче с диалект и грозновата външност. Но постепенно започва да трупа самочувствие и да разкрива таланта си.
Само че заложбите, които проявява, не трогват баща му. Георги трябва да кандидатства право, стоматология и медицина. Отличникът е приет и в трите, а за да са доволни родителите му, записва медицина в София.
Но, хайде пак при Калоянчев. Той е вторият дописан с молив след Коста Цонев във вече изложения на таблото списък на приетите студенти за първия випуск на ДВТУ „Кръстьо Сарафов“. Бройката е надвишена и някой трябва да отпадне, а самият Калоянчев не се съмнява, че ще бъде той, защото е най-кльощав, най-невзрачен и дребен. Само че един ден в поделението, където е войник, идва Спас Джонев, тогава актьор в Бургаския театър, и лично му дава телеграмата, в която пише, че е приет.
През първите седмици като студент в класа на професор Стефан Сърчаджиев Калоянчев не знае на кой свят се намира. Въобще не се чувства в свои води в столицата сред другите кандидат-звезди, които са много нахакани, а той седи отстрани като аутсайдер. Тогава осъзнава, че трябва нахалство и упоритост за тази професия. Трябва да събуди комедийното чудовище в себе си. И го прави. Така е назначен в Народния театър още преди да завърши.
През зимата на 1948 г. Парцалев пък е изключен от Факултета по медицина. Като официална причина са изтъкнати натрупани отсъствия и невзети изпити. Само че има твърдения, че това е станало заради произхода на баща му, пише журналистът Георги Тошев в биографията му „Хамлет от град Левски“. След 9 септември 1944 г. бай Иван е обявен за кулак, защото притежавал 30 декара обработваема земя. А според друга теория Парцалев става свидетел на смъртен случай, докато стажува, и заради преживяното не полага Хипократовата клетва. Георги дълго време крие това и показва фалшива студентска книжка на баща си до момента, в който в Левски не пристига повиквателна за казармата.
„Него го зафущили на майната си – трудовак в Мадан. Разправял ми е, че в някакво мазе живели – там спели, там се хранели – разказва Стоянка Мутафова в своята биография „Смях и сълзи“. – Вика: „Като се намерих най-долу, си казах: Туй ми е краят вече. Ше се мре. Оттук няма излизане!“ Не знам какви са ги вършили, но така се случило, че един от тях си счупил главата. Нямало кой да го превърже. Ни санитари, ни нищо! И понеже, систра, нали осим години съм съ въртял из медицината, вика Пацо, бях се научил поне да привързвам. Привързах му главата на тоя войник, дет се вика, живота му спасих, и заради туй ме качиха идин етаж по-горе, на светло. Там вечи по-спокойно си живейше. И направих, вика, идна групичка тиатрална. Да има с к’во да съ занимавами, ама тогава многооо така, повърхностно. И идин ден, вика, минава през Мадан Енчо Багаров със своя пътуващ театър. Той мъ спаси“.
Багаров прави необходимото, за да си тръгне от Мадан заедно с талантливия Парцалев в своята пътуваща трупа. Двамата стават партньори и играят из цялата страна свой скечов репертоар. Утвърждават се като едни от най-добрите комедийни артисти. Багаров е и един от създателите на Сатиричния театър, където ще блесне звездата на Парцалев. Но автомобилна катастрофа в Самоков отнема живота на известния драматург едва на 38 години. Смъртта му е удар за Парцалев, който губи един от най-важните хора в живота си. Но той го е отвел, докъдето трябва.
Така стъпка по стъпка Георги от Бургас и Георги от Левски застават един до друг, а с нарастването на славата им – и един срещу друг.
В средата на 50-те години двамата са на прага на бъдещия им общ дом и тяхната сценична арена, където ще бъдат едновременно партньори и съперници – новия смешен театър. Сатиричния.
В Москва Никита Хрушчов създава Театър на сатирата и разбира се, ЦК на БКП веднага последва съветския модел и решава, че в София също трябва да има такъв. Властта гласува доверие за сформирането му на проф. Стефан Сърчаджиев. Най-важната му задача и най-голямото предизвикателство е да намери точните артисти.
Интересното е, че Сърчаджиев първоначално не кани своя ученик Калоянчев, под предлог че е много познат. Той вече е дебютирал в киното с филма „Утро над родината“ (1951) в ролята на циганчето Сали – душата на компанията. А професорът иска да наложи нови лица и да събере най-добрите млади артисти от цялата страна. Но няма как – нужни са любимци.
Не може без Калоянчев, който е привлечен в трупата. Също така му е възложена задачата да убеди Стоянка Мутафова да напусне Народния театър и също да се включи. Тя пък само това чака и няма търпение да смени сцената. Татяна Лолова също се хвърля с охота от Русенския театър в новото софийско приключение. Един от последните назначени там е Парцалев. В началото на 1956 г. той трябва да държи изпит по член 9 от Указа за театрите на НРБ, за да има право да упражнява актьорската професия, тъй като не е завършил Театралната академия. Така става равноправен член на Сатиричния театър.
За първа пиеса е избрана „Баня“ на Маяковски. Парцалев има епизодична роля на бюрократа Оптимистенко, секретар на главния герой Победоносов. Спектакълът печели критиците, а Парцалев изпъква редом до звездите в него – Калоянчев и Мутафова. Калата обаче смятал „Баня“ за пълна с кухи лозунги и плакати.
Във втората премиера на претенциозното заглавие „Дядо, баба, мама, татко и ние“, постановка на Енчо Багаров и Нейчо Попов, Парцалев и Калоянчев играят бебета. Публиката е във възторг, но този път критиката не е доволна.
Още тогава Парцалев разбрал, че зрителите са неговият единствен коректив, и не сбъркал да се осланя на тях. Те винаги безрезервно го подкрепят. А с Калата ги побъркват от смях в безброй общи спектакли в следващите години.
„Трябва да призная, че с Калоянчев имаме вкус и талант за импровизацията“, казвал е Парцалев.
Играят в най-хитовите театрални заглавия и стотици пъти си партнират на сцената само в „Големанов“.
Работата на сатириците потръгва, но добре, че е Калоянчев, който издейства и самостоятелен салон за тях след лична среща с Тодор Живков по този въпрос. Театърът се мести от „Сълза и смях“ в сградата на ул. „Стефан Караджа“. През 50-те години там се помещава топлоцентралата на МВР, но Живков веднага се разпорежда в полза на комиците заради своя абсолютен фаворит. Калоянчев толкова му бил на сърце, че според Стоянка Мутафова веднъж дори след обидена сценка от страна на актьора, притеснен, Първия му казал: „Кажи какво искаш? Готов съм всичко да ти дам!“. Така артистът за миг си издейства нов апартамент вместо този в циганската махала, който му е разпределен.
Разбира се, и много други също се прекланят пред таланта на Калата. Нейчо Попов, съпругът на Мутафова, казва по негов адрес: „Много е талантлив, Стояно, много е талантлив! Нямаме – вика – такъв артист!“.
Но въпреки успеха, въпреки признанието и бурните аплодисменти самият Калоянчев с неохота виждал, че все по-ярко грее и звездата на Парцалев и той му отнема абсолютното обожание на публиката.
„Яд го беше, че като пътуваме с разните му там естрадни спектакли, винаги на плаката отгоре с големи букви пишеше ПАРЦАЛЕВ и после нашите имена – спомня си Мутафова. – Това не можеше да понесе Калата. „Стояно, виж, пак той! Защо той, ма?! Аз съм първият, ма!“
През 1958 г. Парцалев изиграва и първата си роля в киното в „Любимец 13“, като с всяко следващо свое филмово превъплъщение („Сиромашко лято“, „Тримата от запаса“, „С деца на море“ и т.н.) става все по-любим. Въпреки това сам отбелязва, че доста по-малко се е изявявал в киното в сравнение със свои колеги.
Именно Калоянчев например има огромен брой разнообразни роли пред камерата, като дори изиграва Бог в „Бяла магия“ на Иван Андонов. Отказва да стане Митко Бомбата в „На всеки километър“, за да снима с Рангел Вълчанов „Езоп“. Само до 1999 г. изиграва 80 различни филмови персонажа.
Не може да се отрече, че изключително ярки са и тези му превъплъщения пред камерата, за които е точно в компанията на Парцалев. Легендарните комици се вихрят заедно в главните роли (наред и с великия Никола Анастасов) в тв филма „Нако, Дако, Цако“ на режисьора Нейчо Попов по сценарий на Братя Мормареви. Знаково е и партньорството им, отново като главни действащи лица, в тв мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“, както и в други продукции за малкия екран.
И двамата са обожавани, но хората били луди за Парцалев, луди. Всички освен онзи, от когото зависело всичко. Тодор Живков. Същият, който иначе дава мило и драго за Георги. Но единствено с фамилията Калоянчев.
Дори когато присъствал на сценични изяви с участието на Парцалев, Първия никога не му ръкопляскал. Не харесвал както него, така и други представители на артистичния свят заради техните странности в личния им живот.
След дълги години, в които комикът е пренебрегван за почести и призове, накрая успява да „прелъсти“ дори Живков по време на тържество в резиденцията в Банкя след концерт по повод гостуване на делегация на Корейската народна република у нас. За това пише Илия Ангелов в „Тъжният клоун“.
Тогава около масата Парцалев разказва забавна история съвсем между другото, макар и леко притеснен от слушателите си, като така успява да разсмее Живков, че само след четири дни е направен „народен артист“. Същото звание, с което цели 20 години преди него е удостоен Калоянчев. Това е сбъдната мечта за Парцалев, който последен от водещите хумористични звезди става и „заслужил артист“ при така безспорните му заслуги.
„В живота и на сцената най-важни са паузите. Понякога трудно ги уцелвам, защото съм припрян човек. С годините откривам колко са важни. Паузите са като издишания от дим от бавната цигара. Времето, отредено само за мен…“.
Това признава Георги Парцалев, чието време изтича твърде бързо и той си отива от този свят само на 64 години.
Този път изпреварва Георги Калоянчев, който цели 23 години след него напуска земната сцена. В негова памет Рангел Вълчанов и драматургът Георги Данаилов му пишат писмо: „Георги Калоянчев, престани с твоите номера, никой не те е пущал да се разхождаш из Вселената и оттам да ни намигаш. Знаем, че при толкова много велики не приляга да те наречем велик, дори най-велик. Ти беше Калата и никой в кино и театър не можеше да се доближи до твоята същност (…) Почакай ни някъде там между Андромеда и Касиопея. Няма да се бавим!“.
Не по-малко трогващи са и думите на великата Лили Иванова за Парцалев: „Мисля, че ме обичаше. Аз пък го боготворях. Понякога съм си мислела, че има много неща, по които си приличаме. Но ми е неудобно да се нареждам до него. Днес липсва актьор с неговия талант, фигура, която да обединява любовта на публиката, да изпълва залата с позитивна емоция“.
За финал от монолога на Калоянчев от пиесата „Кукер кабаре“ трябва да откраднем думите за това как в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си какъв огън ще бъде това?
Представяте ли си колко много пламъци са запалили, докато горят, Георги Калоянчев и Георги Парцалев, че кой знае колко стотици години още ще свети тяхната следа…
