КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 27 МАЙ

ФИФА включва гола на Йордан Лечков срещу Германия в Топ 50 на Световните първенства.

Изпълнението на Лечков с глава на 10 юли 1994 година попада сред Топ 50 в историята на Световните първенства в класацията „Гол на столетието“. Попадението на легендарния халф е публикувано в официалния сайт на ФИФА за Световното първенство в Германия. Лечков се нарежда в престижната класация до имена като Диего Марадона, Пеле, Гаринча, Боби Чарлтън, Сократес, Йохан Кройф, Лотар Матеус и други.

Карла дел Понте – главен обвинител на Международният Трибунал в Хага за военни престъпления, повдига обвинение срещу Слободан Милошевич и още четирима души. Те са обвинени във военни престъпления и престъпления срещу човечеството, извършени по време на войната в Косово.

Руският писател Александър Солженицин се завръща в родината си след 20-годишно принудително изгнание на Запад.

Александър Исаевич Солженицин е роден на 11 декември 1918 г. в Кисловодск. Той е руски писател хуманист и общественик; академик от 1997 г. Произхожда от семейство на руски интелигенти. Малко след раждането му неговият баща – офицер, загива при нещастен случай. Солженицин израства в Ростов на Дон. През 1941 г. завършва Физико-математическия факултет на Московския университет и задочно 2 курса на Филологическия факултет в МИФЛИ. От есента на 1941 г. е в действащата армия, а от есента на 1942 г. офицер, командир на батарея за звуково разузнаване. Като командир на батарея служи на различни фронтове по време на Втората световна война. Арестуван е през февруари 1945 г. и осъден на 8 години концлагер. През 1952 г. Солженицин заболява от рак на стомаха, от който се излекува в ташкентската болница през 1954 г. Престоят му там е отразен в повестта Раково отделение. След изтърпяване на присъдата през 1953 г. е заточен до живот в Казахстан. През 1956 г. е реабилитиран и работи като учител във Владимирска област (Централна Русия), след което се заселва в Рязан. Става известен като писател след публикуването на повестите “Един ден на Иван Денисович” (1962 г.) и “Матьориният двор” (1963 г.); и двете са публикувани в сп. “Новûй мир” от А. Т. Твардовски. След 1965 г. никъде не се печатат негови произведения. През 1969 г. е изключен от Съюза на писателите, след като през 1967 г. изпраща писмо, в което се обявява против цензурата. След като му е присъдена Нобелова награда през 1970 г, той отказва да напусне СССР и не присъства на церемонията по нейното връчване. След излизане на първия том на “Архипелаг ГУЛАГ” (1974 г.) е обвинен в държавна измяна, арестуван е, отнето му е съветското гражданство и е експулсиран в Германия (тогава ФРГ); там живее, подпомаган от Х. Бьол. От 1976 г. живее в щат Върмонт, САЩ. На 27 май 1994 г. се завръща в Русия. През 2002 г. учредява награда на свое име. Неин пръв носител е писателят В. Распутин. Солженицин е автор е на книгите: “Архипелагът ГУЛАГ” (1974 г.), “Раково отделение” (повест, 1968 г.), “В първия кръг” (повест, 1968 г.), епопеята “Червеното колело” (т. 1-8, 1971 г.-1991 г.), “Решило телето дъба да събаря” (1975 г.; допълнена 1991 г.), “Април 1917. Върмонт; Париж” (1993 г.-1995 г., т. 1-2), “Публицистика” (т. 1-2, 1995 г.-1996 г.); разкази, пиеси, киносценарии и публицистика. Събраните му съчинения са издадени в Москва едва през 1990 г. (т. 1-8).

Умира Тодор Боров – български журналист, литературен историк, библиограф, редактор. Той е роден на 30 януари 1901 г. в Лом. Завършва славянска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализира източноевропейска история, библиография и вестникознание в Берлинския университет (1924 г.-1927 г.). Библиотекар е в Университетската библиотека към СУ “Св. Климент Охридски” за периода 1929-1931 г. и в библиотеката при централното управление на Българска земеделска и кооперативна банка (1931-1944 г.). Тодор Боров е създател и директор на ББИ „Елин Пелин“ (1941-1964 г.), директор е на Народната библиотека за годините между 1944–1949 г. През 1943 г. получава научна степен доцент, а през 1952 г. – професор в СУ „Св. Кл. Охридски“ по библиотекознание и библиография. От 1952 г. до 1969 г. е ръководител на катедра „Библиотекознание и библиография“. Член е на Съвета за духовните ценности при Държавния съвет (1971-1975 г.)., редактира в. „Развигор“ (1921-1924 г.), сп. „Бълг. книга“ (1930 г.), сп. „Подслон“ (1935-1942 г.). Редактор и съставител е на съчинения на Хр. Смирненски (1931-1932 г.; 1948 г.; 1951-1952 г.), на Елин Пелин (1938 г.), които са преиздавани многократно. След 1944 г. сътрудничи на вестниците „Отечествен фронт“, „Работническо дело“, „Труд“, „Литературен фронт“, на сп. „Простори“, „Септември“, „Ново време“. Тодор Боров е основополагаща фигура в българската библиография, библиотекознание, книгознание и култура на библиотечното дело.

В Рим започва процес срещу Сергей Антонов и задочно – срещу Тодор Айвазов и Жельо Василев, за съучастие в атентата срещу папата.

На 13 май 1981 година Папа Йоан Павел II е прострелян с два куршума докато преминава между десетки хиляди богомолци. Единият куршум преминава през стомашната област, а другият попада близо до сърцето. Папата оцелява след петчасова вътрешно-чревна операция. При покушението са ранени и две жени: 60-годишната Анн Одри от Бъфало е улучена в гърдите, а 21-годишната Роуз Хил от Ямайка е леко ранена в рамото. Арестуван е мъж от турски произход, за когото се предполага, че и в миналото е отправял заплахи към Папата. Името на задържания е Мехмед Али Агджа. Към момента на извършване на атентата той е на 23 години. Задържането му става възможно благодарение на намесата на събралите се на площада богомолци. Те избиват от ръцете му 9-милиметров „Браунинг”. След залавянето му Али Агджа заявява: „Моят живот не е важен“. По думите на Агджа той пристига в Италия на 9 май 1981 г. на летище в Милано и два дни по-късно отива в Рим. Полицията открива бележки, написани на турски език. Съдържанието на една от тях е: „Убивам папата в знак на протест срещу империализма на СССР и САЩ, както и срещу геноцида, провеждан в Салвадор и Афганистан. По-късно в съдебния процес е замесено името на българския гражданин Сергей Антонов. Той е арестуван на 25 ноември 1982 г. Преди това работи в БГА „Балкан“ и се занимава с багажа на летището. Основният обвинен за покушението срещу папата – Али Агджа, никога не се е срещал с обвинения Антонов и с другите двама бивши служители на посолството – Василев и Айвазов. Този факт е доказан по време на процеса. Оправдателна присъда на тримата българи по случая е издаден на 29 март 1986 г. „поради недостиг на доказателства“.

Жак Ширак е избран за министър-председател на Франция.

Той е роден на 29 ноември 1932 г. в Париж. Завършва с отличие престижния лицей Луи льо Гран, Института за политически науки (Institut d’études politiques de Paris), Националното училище по управление (École nationale d’administration (ENA), специализира в Харвардския университет в САЩ. 30-годишен започва работа в администрацията на министър-председателя Помпиду, и при Жискар д’Естен. Народен представител е от 1967 г. През 1972-1974 г. заема последователно три министерски поста в правителството на Пиер Месмер – за връзки с парламента, на селското стопанство, на вътрешните работи. От 1974 г. оглавява голистката партия Сбор за републиката. След победа на парламентарните избори през същата година застава начело на правителството. Две години по-късно, 44-годишен, Ширак печели убедително изборите и става кмет на Париж, където управлява в продължение на 18 години. Превръща се в един от най-уважаваните политици в страната. През 1979 г. става депутат в Европейския Парламент. На 7 май 1995 г. е избран за президент на Френската република. Веднага след встъпването в длъжност подновява ядрените опити в атола Муруроа, прекратени с мораторим три години преди това, и предизвиква силни протести по целия свят. През 1997 г. разпуска парламента, тъй като иска стабилно мнозинство, за да извърши оспорваните стопански реформи, и насрочва парламентарни избори. Губи ги, Жоспен става министър-председател и президентът е принуден на сложно сътрудничество в продължение на пет години. През 2002 г. печели втори президентски мандат с голямо предимство пред десния екстремист Льо Пен.

Роден е Шон Кини – барабанист на групата “Alice In Chains”. Интересът му към музиката е вдъхновен от баба му, която е член на групата “The Cross Cats”. На 9-годишна възраст Шон Кини също става част от групата.

В Ню Делхи, Индия на 74-годишна възраст умира министър-председателят Джавахарлал Неру, наричан още Учителят Неру. Той е роден на 14 ноември 1889 г. в Алахабад, Индия. Водач е на социалистическата партия на Индийския национален конгрес по време и след индийската борба за независимост от Британската империя. Става първият министър-председател на независима Индия на 15 август 1947 г., като остава на този пост до смъртта си. Сподвижник е на М.К. Ганди в борбата за национално освобождение. Автор е на книгите “Откритието на Индия” и “Автобиография”.

Умира Акилино Рибейро – писател. Той е роден на 13 септември 1885 г. в Карегал да Табоза. Член е на Лисабонската АН. В периода 1910-1914 г. учи в парижката Сорбона. Като юноша се включва в републиканското движение, а през 1927-1928 г. – в борбата срещу фашистката диктатура в Португалия. Издава пътния дневник с антифашистка насоченост „Окървавена Германия“ (1935 г.). В рамките на реалистичната традиция пресъздава живота на различни слоеве от португалското общество. Автор е на трудове по история на португалската култура, сборник разкази „Градината на бурите“ (1913 г.), „Пътят към Сантяго“ (1922 г.), романите „Фавни бродят из горите“ (1926 г.), „Безкрайното сражение“ (1932 г.), „Волфрам“ (1943 г.), „Светлина в далечината“ (1948 г.), „Когато вълците вият“ (1958 г.) и др.

Партията Кенийски Африкански Народен Съюз (КАНУ) на Джомо Кенията печели първите в страната всеобщи избори. Тя печели 83 от общо 124-те места в кенийското правителство. На 1 юни 1963 г. Джомо Кенията става първият министър-председател на Кения. На 12 декември е обявена независимостта на Кения, а през декември 1964 г. страната е обявена за република. Джомо Кенията е избран за първия президент на страната. Благодарение на него Кения влиза в Обединените Нации (ОН), сключва търговски споразумения с Уганда и Танзания и привлича външни инвестиции. Джомо Кенията е преизбран за президент през 1966 г. и през 1974 г. Умира на 22 август 1978 г.

В Турция е извършен военен преврат.

В края на 50-те години Турция изпада в състояние на остра политическа криза. В тази обстановка възникват тайни офицерски организации (в Истанбул и Анкара) и започва подготовка за извършване на военен преврат. Подготовката за преврата се ръководи от военния комитет в Анкара. През втората половина на 1958 г. той се оглавява от армейски генерал Джемал Гюрсел, наскоро заел поста командващ сухопътните сили на страната. Той е офицер от кариерата, участник в кемалисткото движение, служил през 1922 г. под командването на Исмет Иньоню. В навечерието на метежа правителството го изпраща в принудителен отпуск, но това не пречи на военния комитет да осъществи отдавна готвения преврат. Рано сутринта на 27 май 1960 г. предварително набелязаните правителствени учреждения в Истанбул и Анкара са взети под контрол от военните, президентът Баяр, министър-председателят Мендерес и други първенци на режима са арестувани, а Анкарското радио съобщава, че турските въоръжени сили са взели властта в свои ръце, че скоро ще се произведат свободни и честни парламентарни избори и властта ще се предаде на тези, които ги спечелят. Още същия ден военните комитети в Анкара и Истанбул се обединяват в Комитет за национално единство (КНЕ), а за негов председател е избран ген. Гюрсел. Този комитет поема цялата власт в страната. Всички политически партии преустановяват дейността си. От затворите са освободени задържаните от предишния режим журналисти и студенти и се разрешава разпространението на спрени дотогава издания. Назначава се комисия от професори юристи, начело с ректора на Истанбулския университет, която да изработи нова конституция, сформира се временно правителство, оглавено от ген. Гюрсел (трима от министрите са военни, а останалите – неутрални в политическо отношение технократи). Освен премиерския пост генералът поема и Министерството на отбраната и главното командване на армията.

Роден е Джузепе Торнаторе – италиански режисьор и сценарист. Започва кариерата си като фотограф. Филмите му са заснети в традицията на италианския неореализъм. От 1979 г. работи в националната телевизия RAI. Става известен с филма “Ново кино “Парадизо” (1988 г.; “Оскар за най-добър чуждестранен филм”). Филмография: “Гангстерът” (1985 г.), “Всички са добре” (1990 г.), “Специално в неделя” (1991 г.), “Чиста формалност” (1994 г.), “Човекът със звездите” (1995 г.), “Легенда за пианиста” (1998 г.), “Малена” (2000 г.).

Американският певец Франк Синатра дебютира по телевизията.

По време на Втората световна война (1939-1945 г.) във Франция е създаден Националният съвет на съпротивата. На учредително конспиративното заседание проведено в Париж, под егидата на дьо Гол, се приемат множество пълномощия по организацията на вътрешната борба в окупираната страна.

По време на Втората световна война, след постъпки от София, от немските лагери са освободени около 12 700 македонски българи военнопленници.

Английският лайнер „Куин Мери“ потегля от Саутхемптън за Ню Йорк с над 1 800 пътници.

Роден e Джон Барт – американски писател, представител на жанра «черен хумор». През 1972 г. за книгата си “Химера“ получава наградата за американска литература. Други негови книги са „Дуниазада“, “Краят на пътя”, “Сатирикът Джайлс”, “Изгубени в стаята на смеха” и др.

Умира подполковник Георги Костадинов Коев. Той е роден на 20 септември 1878 г. във Велико Търново. Завършва Военното училище в София през 1898 г. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) и в Първата световна война (1915-1918 г.). През 1919 г. е уволнен от армията. Георги Коев е един от сътрудниците на Военната организация на БКП. Арестуван и съден е на процеса по дело ¹ 599/1925 срещу участниците в Атентата в църквата “Св. Неделя”. Осъден е на смърт чрез обесване.

Извършена е публична екзекуция чрез обесване на извършителите на атентата в катедралата „Св. Крал“ Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев. Това е последна публична екзекуция в Европа.

Роден е Хенри Кисинджър – американски дипломат от немски произход.

Хенри Алфред Кисинджьр полага клетва като 56-и държавен секретар на САЩ на 22 септември 1973 г. и остава на този пост до 20 януари 1977 г. Съветник е на американския президент по въпросите на националната сигурност от 20 януари 1969 г. до 3 ноември 1975 г. Д-р Кисинджьр получава нобеловата награда за мир през 1973 г. за личния му принос в прекратяването на Виетнамската война.

Роден e Кристофър Лий – актьор. Изиграл много роли на злодеи, сред които Чудовището на Франкенщайн, Дракула и Фу Манчу. Най-прочутата му роля е кръвопиеца Граф Дракула. По време на Втората Световна война служи в Кралските Военно Въздушни Сили и в специалните сили. Награден е за доблестна служба и има чин лейтенант. След демобилизацията през 1946 г. Лий влиза в киноиндустрията. Участва в театрални и оперни постановки и записва радио-пиеси по цял свят. Снима се е в руски, италиански, френски, немски и испански филми. Лий е играл в над 250 филма и телевизионни постановки. Някои от най-известните са: “Дракула”, “Сламеният човек”, “Частният живот на Шерлок Холмс”, “Тримата мускетари” и “Четиримата мускетари”, “Мъжът със златния пистолет”, “1941”, “Летище ‘77”, “Гремлини 2”, “Джина”, “Слийпи Холоу” и “Властелинът на пръстените”. През 1978 г. е водещ на шоуто “Събота вечер на живо”. Лий е единственият, изиграл едновременно ролите на Шерлок Холмс и брат му Майкрофт, играл е персонажите, които са екзекутирали английския крал Чарлз І и френския крал Луи ХVІ. Той е изпълнявал сам всички каскади и е почетен член на три съюза на каскадьорите. Между книгите, издадени от него са автобиографията му “Висок, смугъл и страховит”, “Архивите на великите злодеи”, “Филмите на Кристофър Лий” и “Кристофър Лий: Оторизирана екранна история” от Джонатан Ръгби. Лий е записан в “Книгата на Гинес за филмови факти и постижения” като международната звезда с най-много екранни участия. През 1994 г. получава наградата “Dilys Powell” на Лондонската филмова критика за работата си като актьор и приноса си към киноиндустрията.

Родена е Рейчъл Карсън – американска биоложка. Книгите й вдъхновяват движенията за опазване на околната среда. В периода 1925-1929 г. учи в Девическия колеж в Пенсилвания (днес Чатмански Колеж). Печели стипендия да продължи образованието си в Университета Джон Хопкинс в Балтомор. През 1932 г. завършва Зоология там. След това Карсън започва работа в американското Бюро по рибарство, като сценарист на радио-шоуто “Романтика под водата”. През 1936 г. е назначена за младши биолог. По-късно става главен редактор на всички издания на Службата за риба и дивеч към Правителството. През 1940 г. започва да пише книги за своите изследвания на морския свят. През 1952 г. напуска правителствената си служба, за да се посвети на писане. През 1957 г. започва да пише най-известната си книга “Тихият извор”, която е публикувана през 1962 г. Книгата подтиква президента Кенеди да назначи химическите проучвания, споменати в книгата. Библиография: “Под морския вятър”( 1941 г.), “Храна от морето: Рибата и мидите на Нова Англия”( 1943 г.), “Храна от морето: Рибата и мидите на Южен Атлантик”( 1944 г.), “Морето около нас”( 1951 г.), “Ръбът на морето”( 1955 г.), “Тихият извор”( 1962 г.), “Чувството за чудо” (1965 г., посмъртно). Рейчъл Карсън умира на 14 април 1964 г.

Умира Агапий (дякон Ангел Войнов) – български възрожденски просветител и духовник. Той е роден през 1838 г. Завършва гръцка гимназия на о. Халки. През 1868 г. е учител в новото българско училище във Воден. Изгонен от гръцките власти, след което се премества в българското училище в Струмица през 1870 г. Преследван е отново от гръцкото духовенство. През 1873 г. е принуден да напусне Струмица. Със съдействието на общината в Петрич провежда частни занимания с учениците.

Роден е Макс Брод – писател, композитор и журналист. Той е роден в Прага, областта Бохемия, която по това време е част от Австро-Унгария. Пише на немски език. Учи в Пражкия университет, където през 1902 г. се среща с Франц Кафка и става негов сътрудник. Франц Кафка моли приятели си Макс Брод след смъртта му да изгори всичко написано от него. Той обаче не удържа на обещанието си и след смъртта му през 1924 г. публикува първо фрагменти от негови романи и до 1930 г. излизат 6 тома с избрани творби на писателя. Той пише и първата биография на Кафка “Франц Кафка. Биография”. Макс Брод умира на 20 декември 1968 г.

В Москва се състои коронацията на руския император Александър ІІІ.

Александър III Александрович е втори син е на Александър II, от династията Романови. Той е наричан от народа Миротвореца. Участва в Руско-турската война (1877-1878 г.) като командир на Русенския отряд. За бойни заслуги е награден с ордена „Свети Георги“ четвърта и трета степен. Заема престола след убийството на баща му от крайните радикали. Управлението му се свързва с отказ от либералната политика от предходния период, а във външнополитически план Русия се сближава с Франция. Опитите на Александър III да се намесва в политическия живот на България довеждат до прекъсване на отношенията между двете страни.

По заповед на княз Александър Дондуков руските войски заемат окупираните от сърбите, по време на Руско-турската война, Трън и Цариброд.

Княз Александър Дондуков­Корсаков е роден на 12 септември 1820 г. Участва в Руско-турската война 1877-1878 г. След смъртта на Вл. А. Черкаски на 19 февруари 1878 г. е назначен за руски императорски комисар в България на 16 април 1878 г. и възглавява Съвета на управлението. Подкрепя активно всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878 г. и съдейства за изграждането на гимнастическите дружества в Източна Румелия. Напуска България след прекратяване срока на Временното руско управление в страната и пристигането на избрания за български княз Александър I Батенберг. След завръщането си в Русия е ген.-губернатор на Одеса, после – на Харков. В края на живота си е член на Държавния съвет. Умира на 15 април 1893 г.

Умира Таньо войвода след като четата му е нападната от многобройна потеря, подсилена от стотина конници редовна войска. Ден преди това четниците водят изтощителен бой до Керчан баир край с. Араплар (днес Априлово). Това става след като едва се спасяват в района на с. Хайдар (днес Кардам), където отново се бият.

Таньо Стоянов е роден в Сливен. През 1873 г. за революционна дейност е арестуван и заточен в Диарбекир, откъдето успява да избяга и през 1875 г. и пристига в Румъния. По време на Априлското въстание 1876 г. той организира чета от около 20 души, с която на 16 май се отправя от Олтеница към Тутракан и оттам на юг към Стара планина, за да подпомогне въстаниците от Втори – Сливенски, революционен окръг. Предварително е съгласувано едновременното преминаване на четата на Таньо войвода и тази на Христо Ботев. Общият замисъл е да се подсили въстанието и в Западна, и в Източна Стара планина и да се разединят силите на турците. Таньо войвода слиза на българския бряг на 16 срещу 17 май, а Ботев – по обяд на 17 май. Пътят на четата на войводата минава през Лудогорието край турски и смесени българо-турски села. Скоро след това четата е открита и по следите й тръгват потери.

Васил Левски преминава от Румъния в България. Целта на му е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

В Букурещ е създаден Таен български централен комитет. Негов инициатор е Иван Касабов, помощник на Г. С. Раковски. Създаването на организацията е повлияно от идеята на румънски либерали за “свещена коалиция” между българи и румънци и за създаване на “влахо-българската държава”. Идеята пропада, но подкрепян от Одеското българското настоятелство, ТЦБК продължава да работи. Предвижда се създаването на революционна мрежа в България и сред емиграцията. Дейците на ТЦБК са склонни към различни политически комбинации. През 1867 г. те изпращат до султан Абдулазис и Великите сили Мемоар за създаването на дуалистична турско-българска монархия, по модела на Австро-Унгария. По този начин ТЦБК смята, че ще се постигне политическо освобождение на България. Според Мемоара страната ни трябва да получи пълна административна автономия със султански наместник християнин, Народно събрание, собствена армия, конституция и самостоятелна Българска църква. Противоречивите оценки на Мемоара причиняват сътресения в ТЦБК и поради идейни противоречия комитетът се разпада през 1868 г. Приемници на ТЦБК са Българския революционен централен комитет, Българското общество и “Млада България”.

Населението в Белоградчишко се вдига на въстание. Поредният бунт на българите прераства в най-голямото въстание в Северозападна България от първата половина на ХІХ в. В научната литература то се назовава обикновено като Видинско въстание, но неговият обхват е много по-голям. Видинското въстание предизвиква широк международен отзвук и принуждава Високата порта да предприеме конкретни действия за прилагане на аграрната реформа в този регион.

Умира Николо Паганини – италиански цигулар и композитор. В последните си часове той свири на цигулката си. Папската Курия не разрешава Паганини да бъде погребан в Италия. Много години след смъртта му, прахът му е пренесен в Парма.

Паганини е роден на 27 октомври 1782 г. в Генуа. От детска възраст свири на цигулка. Изнася първия си концерт на 11-годишна възраст. През 1795 г. заминава да учи в Парма. През 1797 г. започва концертната си дейност, която е поредица от триумфи. На 23-годишна възраст и изнася концерти в Милано, Виена, Лондон и Париж, където е посрещнат с възторг. От 1805 г. до 1808 г. е дворцов солист-цигулар в Лука, назначен от сестрата на Наполеон – Елиза Бачиочи. През 1809 г. Паганини представя своята собствена музика и концертира из цяла Италия. Заради големия му успех и виртуозност започва да се носи слух, че Паганини е в сътрудничество с дявола. Автор е на сонати, капризи, шест концерта за цигулка, струнни квартети, акорди и други. Едни от най-известните произведения на Паганини са 24-те Капризи, написани около 1817 г. за соло-цигулка. Те са сред технически най-трудните за изпълнение творби, композирани някога. От 1954 г. в Генуа се провежда Международен конкурс за цигулари, който носи неговото име.

Роден е Тодор Шишков – възрожденски учител и книжовник. Първоначално учи в гръцко училище в родния си град Търново (до 1847 г.), впоследствие и в Елена (1849 г.-1851 г.) при Н. Михайловски. След това следва в Сорбоната и Колеж дьо Франс в Париж в годините между 1861-1865 г. Запознава се със западноевропейската и руската литература. Кореспондент е на вестник “Камбана”. През 1866 г. посещава лекции във Филологическия факултет в Прага като стипендиант на П. Берон. Бил е учител в Килифарево, Велико Търново, Стара Загора и Сливен. В периода 1871-1873 г. е директор на Българското училище в Цариград. След Освобождението е управител на канцеларията на губернатора във Варна и Шумен (1880 г.-1888 г.), председател е на Свищовския окръжен съд. Редактор е на вестник “Свободна България”. Тодор Шишков е либерал-просветител с туркофилски схващания по определени въпроси. Той е един от авторите на проекта за създаване на смесени турско-български училища. Издава учебници по математика, граматика, история, енциклопедични книги (“Малка енциклопедия, или Първоначални познания за децата”, 1885 г.). Пише статии по въпроси на българския правопис, събира и обнародва фолклор. Изказва се по въпроси на българската литература. Популяризира делото на Ю. Венелин. Автор е на историческата драма “Велизарий” (1873 г.), на комедията “Не ще може, или Глезен Мирчо” (1873 г.), на “Начална българска граматика” (1872 г.), “Елементарна словесност в два курса …” (1873 г.), “История на българския народ” (1873 г.), на драмата “Хубава Недялка, или България под турското иго” (1881 г.) и др. Умира през 1896 г.

Роден е Жак Франсоа Фромантал Халеви – композитор. От 1854 г. е постоянен секретар на Академията за изящни изкуства. Учи в Парижката консерватория (при А. Бертон и Л. Керубини). От 1816 г. започва да преподава, от 1827 г. е професор. Негови ученици са Ж. Бизе, Ш. Гуно, К. Сен-Санс. За стила му са характерни монументалност, съчетаване на драматизма с външна декоративност, богатство на сценични ефекти. Повечето от оперите му са с исторически сюжети: “Кипърската царица” (1841 г.), “Карл VI” (1843 г.) и др. Най-голяма популярност получава операта му “Еврейката” (1835 г.). Халеви е автор и на 2 балета, кантати, романси и др. Умира на 17 март 1862 г. в Ница.

Руският цар Петър І Велики основава Санкт Петербург.

Петър I Велики е роден през 1672 г. Той е руски цар от 1682 г. и е първият руски император (от 1721 г.). Син е на цар Алексей I Михайлович, от династията Романови. Наследява короната от Фьодор III през 1682 г. и царува заедно с брат си Иван под регентството на сестра им София Алексеевна (до 1689 г.). Започва модернизация на Русия: реорганизира администрацията, установява йерархията на чиновниците (учредени са сенат, колегии). Страната е разделена на губернии. През 1703 г. построява новата столица Санкт-Петербург. Поверява на Светия синод управлението на църквата, като я отделя от държавата. Използва опита на западноевропейски държави в развитието на промишлеността, търговията и културата. За да получи излаз на Черно море, отвоюва Азов от турците през 1696 г. През 1700 г. обявява война на Швеция, но претърпява неуспех при обсадата на Нарва. През 1709 г. нанася поражение при Полтава на шведския крал Карл ХII, който търси убежище в Турция. Потегля срещу турците, но е обкръжен при р. Прут и едва се спасява от плен през 1711 г. Губи Азов, но чрез Нищадския договор получава Лифландия, Естландия, Карелия и част от Финландия.

Английският парламент приема т.н. Хабеас корпус акт, защитаващ гражданите срещу неоправдано задържане и затваряне. Основните му принципи впоследствие залягат в американската конституция.

Умира Жан Калвин – представител на Реформацията, основател на калвинизма. Той е роден на 10 юли 1509 г. в Ноайон, Франция. Получава богословско и юридическо образование. Под влияние на М. Лутер се присъединява към протестантството и се отрича от Католическата църква през 1533 г. Поради преследванията на протестантите във Франция, избягва в Швейцария през 1534 г. и в Базел издава “Наставление за християнската вяра” (1536 г.), в което излага новото вероучение. През 1536 г. се премества в Женева, откъдето е изгонен през 1538 г. и заминава за Страсбург. Три години по-късно отново се завръща в Женева и остава там до края на живота си като оглавява новото направление на протестантството – калвинизма. Под влиянието на Калвин женевската градска управа приема нова форма на църковната организация, която с някои вариации е приета от калвинистките общини в други страни. Като съветник на правителството Калвин успява да наложи строг надзор над гражданите, въвежда задължително присъствие на църковните служби, забранява развлеченията, танците, ярките дрехи и др. Налага крайна нетърпимост към католицизма и към другите реформационни течения (особено към анабаптизма), обвинява последователите им в безбожие. По настояване на Калвин противниците на учението му са преследвани и наказвани със смърт.

Добруджанският деспот Иванко сключва договор с генуезката търговска колония в Пера (квартал в Константинопол). Договорът, с който двете страни сключват “добър и истински вечнотраен мир”, гарантира свободно и сигурно движение на търговците от двете страни; защита от вреди както на поданиците и селищата на Иванко, така и на генуезките търговци; приемане на генуезки консул, който да се грижи за интересите на генуезките търговци, и др. Той определя размера на вносните мита за генуезките търговци на 2 %, като специално подчертава безмитната търговия с луксозните и скъпи стоки “кораби, злато, сребро, бисери или други скъпоценности”. Регламентирането на отношенията между двете договарящи се страни след поредица от конфликти и взаимни нападения и обири по море и суша стабилизира положението на добруджанския деспот в черноморския район. Неговата икономическа активност, в значителна степен ориентирана към морската търговия, е важен фактор за пълната му самостоятелност в отношенията със съседните страни, включително и с Търновското царство.

На френския престол се възкачва първият представител на династията Валоа – Филип VІ. Той започва Стогодишната война с Англия (1337-1453). При неговото управление увеличаването на данъците и военните действия подриват стопанството на Франция и разоряват народа. Филип VI присъединява към кралския домен областите Брие, Дафине и гр. Монпелие.

Венеция и Генуа подписват мирен договор, с който слагат край на 38-годишната война помежду си. С договора се установява контролът на Генуа над Ривиера Лигуре и се потвърждава властта на Венеция над Адриатика.

По време на приготовления за война с Византия от сърдечен удар умира цар Симеон I Велики. Веднага след възкачването му на престола през 893 г. отношенията с Византия се изострят, тъй като византийският император Лъв VI Философ мести тържището на български стоки от Цариград в Солун. Византийският владетел отказва да промени тази разпоредба и в защита на българските търговци Симеон I навлиза в Източна Тракия и разбива византийците при Одрин. В отговор император Лъв VI влиза в съюзни отношения с маджарите, които нахлуват в българските земи и на територията на днешна Добруджа разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон. Князът и болярите му са принудени да се оттеглят в крепостта Дръстър и да започнат преговори за мир. По време на преговорите с Лъв Хиросфакт българският владетел успява да сключи съюз с печенегите и съвместно с тях да разгроми маджарите. След като укрепва тила си, Симеон насочва войските си на юг и през 896 г. нанася тежко поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император е принуден да подпише мирен договор, с който се възстановява статуквото отпреди 894 г. От 894 до 913 г. отношенията между двете държави са мирни. Вероятно в този период българите трайно овладяват земите на днешна Западна Македония и Албания. През 904 г. арабите, водени от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун. От това се възползва и княз Симеон и макар войските му да не завладяват Солун, българо-византийската граница е изместена на 20 км северно от Солун. Войната започва през 913 г. и е предизвикана от пренебрежителното отношение на съимператора Александър, поел властта поради малолетието на император Константин VII, спрямо българското пратеничество. През 913 г. Симеон I стига до стените на Цариград. Византия е принудена да му признае титлата цар на българите, въпреки че следващата година го анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превземат Одрин. На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Следва второ поражение при Катасирти и патриарх Николай Мистик апелира за спиране на войната и подписване на мир. Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи сърбите в тила на княз Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас. Те залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович. През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови. Свикан е църковен събор, на който Симеон I се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново стига до стените на Цариград. Византия иска да започнат преговори за мир и въпреки че мир не е сключен българите снемат обсадата. По време на царуването на Симеон I Велики България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество. Той е вторият владетел след Карл Велики, който придобива титла, равнозначна на тази на византийския император. Българската църква си извоювала автокефалност, а България се превръща в духовен център на славянския свят. Втората българска столица – Велики Преслав, става един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничи на Цариград.