Какво може да обедини 50 човека различни по пол, възраст, занятие и дори националност? Какво може да ги накара да станат рано сутринта в почивния си ден, да обуят маратонки, да сложат раница и да тръгнат? Коя е тази идея или кауза която ще ги събере усмихнати в мъглявата неделна утрин? Ако някой ми беше казал, че е възможно нямаше да му повярвам, но се случи.
Когато в началото събирахме желаещите от клубовете на „Майчина грижа” и Инеруил Добрич за екскурзия до скалните манастири по Суха река не предполагахме, че ще се съберем толкова хора. Мислихме, че ще сме 15-20 човека /в най-добрия случай/, но списъкът растеше непрекъснато и добавяхме все нови и нови имена. И когато в неделята на 4 октомври, пред Младежки дом Добрич се събрахме 50 човека – жени, мъже и деца, българи, англичани и американец дори, си беше истинска радост за очите. Едва, когато колоната от автомобили с туристи спря в двора на община Крушари, като първа спирка, за да разгледа лапидариума там, си дадохме сметка колко много сме всъщност. Дворът се препълни с коли и хора. Освен членове на двата клуба от Добрич и Каварна, имаше гости от Ротари Добрич и приятели на приятели, които бяха разбрали за събитието случайно и бяха дошли, за което им благодарим.
Сложна беше работата на водача ни Николай Панайотов от Варненска туристическа компания, който се нагърби с нелеката задача да ни разведе по дерето на Суха река и да ни разкаже къде сме, какво виждаме в момента, какво е било преди нас и върху какво стъпваме. Не му се беше случвало да води толкова голяма група. Трудно му беше да обърне внимание на всеки, който имаше нужда, да му покаже къде и как да стъпи, за да не падне или да му разкаже ободряваща шега. Беше си предизвикателство, но се получи добре. Видяхме всичко, което беше запланувано в тези митични и магични скали. Любувахме се на гледките, които се откриват след като се качиш в манастирите, опитахме се да си представим какво е било, когато тук е имало река. Смяхме се, забавлявахме се и научихме повече за родния си край.
Няма да ви разказваме къде бяхме и какво видяхме. Няма да ви описвам красотата на това място, защото е невъзможно и опитите ми само ще ощетят чудесата тук. Всеки, който иска ще отиде, ще види и ще го възприеме по свой начин, пречупено през собствените му сетива. Ще види гледките, които спират дъха и които човек не предполага, че има в равна Добруджа, ще си налее вода от чешмите по пътя, ще се поспре да се полюбува на безвремието тук и ще вземе от него за себе си, ще си поговори с овчарите. Те никога не отказват разговор, защото денят е дълъг, а времето минава бавно, когато си сам. А и най-добрия начин да създадеш трайно приятелство или да изпиташ старо такова е като го поставиш в трудна обстановка, когато имаш нужда някой да ти подаде ръка, когато ти е стръмно, да ти сподели храна, да ти поноси раницата, когато ти е тежко – все такива дребни неща, но толкова те стоплят, толкова те радват и ти връщат вярата в добрите хора и чистите човешки взаимоотношения, които ни липсват напоследък.
Хубав ден се получи. Имаше разходка, имаше пикник, имаше история, имаше стари приятелства и нови такива, надявам се. И ние срещнахме нашия овчар. Казваше се Бейан и си поговорихме с него. Трябвало да е Бейхан, ама някой пропуснал средната буква, като го записвали. Никога преди не беше виждал толкова голяма група да обикаля по баирите тук и искаше да ни разкаже една конкретна история, която той смяташе, че трябва да знаем. Овчарите имат истории за местата, които кръстосват. Те виждат странни неща, особено около скалите край реката. И Бейхан имаше такава. Тя се беше случила на брат му. Един ден, докато пасял кравите в дерето на Суха река, пред него се явили четирима мъже с дълги бради и го попитали: „Какво искаш – пари или да можеш да четеш?“ – почудил се брат му, ама като му трябват пари как да каже, че иска да чете и си избрал парите. Разказа ни как на друг техен съселянин от Ефрейтор Бакалово, също му се явили четиримата мъже с бради и му задали същия въпрос, но той избрал четенето и неговата съдба коренно се променила. Станал образован и успял човек. Малко по-късно покрай нас мина братът на Бейхан, с друго стадо крави. Явно изборът на пари не е бил най-добрия. Хубав въпрос е това „Пари ли искаш или да можеш да четеш?” Ако си го зададем и си отговорим искрено, може би и ние ще променим съдбата си. Някой ден ще се върна при Бейхан да си продължим историите. Мисля, че той има още такива.
Това, за което повече ми се иска да разкажа е какво обедини хората и ни събра заедно. Дали възможността да се събираме, която ни беше отнета за известно време и си дадохме сметка колко ни липсва, колко важна е тя за нас и колко ни е необходимо да се събираме, поговорим и общуваме. Дали желанието да знаме повече, да видим колко красива е равна Добруджа, да научим повече за нея и историята ни и това да ни направи по-горди българи и добруджанци. Да си дадем сметка по каква земя стъпваме, колко е струвало на хора преди нас, да я бранят и да умират за нея. Да си дадем сметка колко за кратко сме тук и как един ден ще сме само част от тази история. Винаги е странно, че усещането за преходност, не натъжава хората. Напротив прави ги смирени, добри и усмихнати! Каква точно е била причината на всеки от нас няма голямо значение. По-важното е, че се случи.
Ще се радвам, ако някой ден, се съберем отново. Не е задължително да сме всички и да сме същите, но е задължително да сме заедно. И колкото сме повече – толкова по-добре. Ще се съберем и ще отидем на друго място. Ще видим други запомнящи се и каращи ни да се гордеем неща, а може просто да си поговорим – ей така седнали на тревата, по двама или трима, да си запалим огън отново, да си изпечем сланина, да си поговорим очи в очи, без телефоните и да си спомним колко хубаво е да сме един до друг, преди да сме станали част от историята тук.
Диана СТЕФАНОВА
