Разговор с Георги Казанджиев – по повод неговата 80-годишнина и представянето на новите му книги
– Господин Казанджиев, честит юбилей – Вашата 80-годишнина! Как се чувствате, какво е настроението?
– Благодаря за поздравленията, чувствам се добре. Настроение и самочувствие имам дори в излишък. Тревожи ме само едно, защо толкова бързо отлитат годините и ще имам ли време да изпълня това, което съм замислил – да издам поредната си енциклопедия „Божества, богове, богини“, книга, над която работя повече от половин век. Наред с другите книги, които съм издал, „Боговете…“ са смисъла на моя живот. Това не са малко, събрал съм над петдесет хиляди божества в повече от 128 митологии и религии.
– Защо отложихте промоцията на Вашите книги, които искахте да представите в деня на Вашата 80-годишнина – 6 февруари, а решихте това да стане на 21 февруари?
– Защо ли? Тая година – 2020 – има още две много важни дати за нас добруджанци. На 21 февруари се навършват 75 години от откриването на заседанията в град Добрич на тъй наричания „народен съд“, а през септември се навършват 80 години от връщането на Южна Добруджа към майката Родина.
– Наскоро излезе поредната Ви книга „Войните между Руската и Турската империя на територията на Добруджа“. Какво Ви мотивира да напишете тази книга?
– Не зная дали е известно на добруджанската общественост, че Русия е водила повече от двадесет войни с Османската империя, десет от които на територията на Добруджа. Първите няколко войни са водени около река Дунав и северните части на Северна Добруджа, докато останалите са се водили и засегнали цяла Южна Добруджа, дори и цялата страна. През всичките тия войни Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) е освобождаван шест пъти. Дори в една от тия войни нашият град е бил освобождаван два пъти.
– Господин Казанджиев, знаем, че нашият народ с изключителна любов говори, че „Дядо Иван ще ни освободи“, както и става. Как и откъде идва тази увереност и обич към „Дядо Иван“?
– Много интересен въпрос. Да! Нямало е по това време, времето на турското робство българин, който да не е вярвал в освободителната мисия на „Дядо Иван“. Питате ме как е възникнала тая любов? Още през втората половина на ХVI век църковни пратеници от „Божиите земи“ – източното крайбрежие на Средиземно море и от Балканските земи, почват да посещават Русия по често, за да искат и получат материална и църковна подкрепа. Между тия пратеници е имало и доста монаси от българските земи, включително и от манастирите в Атон. В Русия българските монаси забелязват, че в титлата на руския цар е включена „Велик княз български“. Това название се е отнасяло за българите от Волга. Кама Болгарс, обаче нашите монаси или не са го разбрали, или са предпочели да го присвоят за българите на Балканския полуостров. Както и да е, до края на шестнадесети век изглежда със сигурност, че българите са смятали цар Иван IV Грозни да е техен цар и са се молели за неговото просъществуване и царство. Оттогава до средата на ХIХ век за триста години българите са говорели за руския цар: „Цар Иван“, „белия цар“, „нашият християнски цар“, „миразчията“ – всичко това означавало, че Иван IV и който и да е от неговите царски наследници трябва да наследи византийския трон в Цариград и да им помогне да се освободят от това робство. Така руският цар (руските царе) е бил виждан най-вече от църковните хора като „Дядо Иван“, който е бил приеман като „стар и умен покровител“, което е било много добре.
В тая книга читателите ще научат още доста интересни неща, особено за сраженията и освобождаването на нашия град, ще научат, че по време на войната от 1828 – 1829 г. щабът на руския император Николай I е бил повече от три месеца в гр. Хаджиоглу Пазарджик и че в чест на поредното освобождаване на града е изработен медал „За освобождаването на Хаджиоглу Пазарджик“, с който са награждавани командирите и хиляди войници.
Читателят ще разбере, защо след като през войната от 1828 – 1829 г. цялата българска територия е била освободена от робство, не е обявена свободата и, а руските войски се изтеглят и оставят българите на произвола на съдбата.
Читателят ще открие още жителите от кое добруджанско село са се преселили в Бесарабия и в коя българска колония са се установили.
– Във връзка с преселението на българите в Бесарабия Вие сте издали повече от десет книги. Коя е последната?
– Както казах малко по-горе за бесарабските българи съм издал доста книги. Това е тема, която ме е обсебила доста. Последните ми книги са „Табаки в своята история“ и „Генералът попечител на бесарабските българи“ – за генерал Инзов. В първата книга отразявам преселението на българите от русенското село Табачка през периода на войната от 1806 – 1812 г. в Бесарабия, където основават и първата цялостна българска колония. Както повечето от преселилите се села в Бесарабия, запазват новосъздадените колонии с българските им имена, така и колонията Табаки запазва българското си име.
Когато през 1818 – 1820 г. генерал Инзов е назначен за попечител на преселващите се в Русия различни етноси, негови любимци стават българите. Един от първите укази на генерал Инзов е указа за определяне на село Табаки за център на ежегодно увеличаващата се българска диаспора в Бесарабия, тоест като столица.
Втората или последната книга е именно за генерал Инзов – попечителят на българите. От нея читателят ще разбере кой е генерал Инзов. Генерал Инзов е вторият незаконнороден син на обичащата мъжете императрица Екатерина II Велика. Той е отгледан в приемно семейство до 13-годишна възраст, завършва Московския пансион, а впоследствие и Военното Московско училище. Участвал в три войни, воювал в Швейцария, Франция, взел е участие в три войни, водени в Добруджа, освобождавал е нашият град, бил е комендант на Силистра, откъдето идва и голямата му любов към преселилите се в Бесарабия българи.
Иван Инзов издейства укази от руските императори Александър I и Николай I, на всяко българско семейство да се дава по 60 десетини земя (една десетина се равнява на 11 декара), да не плащат данъци в продължение на 20 години, да не служат в армията, да не се закрепостяват, да им се отпуска държавна помощ и редица още други придобивки.
Когато генерал Инзов почива, той е погребан в гр. Одеса. Научили за неговата кончина, българите изпросват от Николай I да им разреши да препогребат генерала на територията на изградения от него Болград. Получили това разрешение, българите построяват специална катафалка за неговото пренасяне. В определения ден в Одеса се събират над 10 хиляди българи, които поставят тленните му останки в специално изработен оловен ковчег и в продължение на 240 км Одеса – Болград българите го носят на своите рамене. Когато траурното шествие стига на 500 метра от специално изградения параклис-мавзолей, десетхилядното шествие тръгва към него по колене. Толкова много и силно е бил обичан той. Читателят ще открие още много интересни неща за генерала в книгата.
– За 75-ата годишнина от Народния съд в град Добрич е излязла поредната Ви книга. Какво съдържа тя?
– Да! Книгата стана доста голяма – цели 300 страници. В нея на базата на автентични документи от архивите на Държавна сигурност читателят ще научи много неизвестни скрити досега факти, истината като цяло за „народния съд“ в България и в частност в региона на Добрич и съседните общини. Не ми се ще да разкривам тук подробности за тоя съд в Добрич, защото искам читателите да се докоснат до начина, средствата, документите, разпитите на подсъдимите и воденето на делото от съдебния състав, в който състав има само едно лице с юридическо образование. Член-съдии са били един каруцар, обущар, дърводелец и плетачка. Дори народният обвинител е бил без нужното образование. Впрочем нека читателят сам да се докосне до атмосферата и фалша на тоя съд, осъдил осемдесет добруджанци, от които осемнадесет на смърт. Читателят ще разбере и много други истини, скривани досега от добруджанци.
