Европейската подкрепа за търговската война на президента Доналд Тръмп срещу Китай и натиска върху компанията Huawei е последица от рязката промяна на отношението към китайския лидер Си Цзинпин и неговата политика.

Кой днес представлява най-голяма заплаха за либералния Запад? Си Цзинпин. Във всеки случай така смята Джордж Сорос.

В края на януари на Световния икономически форум в Давос, той нарече генералния секретар на Китайската комунистическа партия и президент на КНР „най-опасния враг на отвореното общество“. Това нашумяло изявление на известния американски инвеститор и меценат е много показателно, то е преди всичко много симптоматично. В деловите, експертните и журналистически кръгове на западните страни рязко се промени отношението не само и дори не толкова към китайския лидер, колкото към Китай като цяло.

Отношението към Си Цзинпин се промени рязко за 2 години

„Ако Западът не иска само да наблюдава, как Си Цзинпин прекроява света както му е удобно, то той трябва да му даде отпор“, написа влиятелният германски вестник „Нойе Цюрихер Цайтунг“, коментирайки давоската реч на Сорос. В САЩ подобни призиви са се превърнали вече в нещо нормално. Сега те все по-често звучат и в Европа. В началото на януари със същото искане „да се даде отпор на Китай“ – официално се обърна към политиците на Германия и целия Европейски съюз водещата асоциация на германския бизнес BDI.

Радикалната промяна на настроенията настъпи само за две години. А през януари 2017 г. много представители на Запада с одобрение и едва ли не с възторг реагираха на едночасовата реч на Си Цзинпин в същия този Давос. В нея гостът от Пекин позиционира съвременен Китай като борец за свободната търговия и против протекционизма. С други думи, китайският лидер всячески убеждаваше западния бизнеселит, че той е алтернатива на новия току-що влязъл в Белия дом президент Тръмп, който на висок глас обещаваше да защити Америка с мита и заплашваше целия свят с търговски войни.

“Анти-Тръмп“ – така консервативният германски икономически вестник „Ханделсблат“ озаглави тогава своя репортаж за речта на Си Цзинпин. А левият либерален седмичник „Дер Шпигел“ отбелязваше, макар и с голяма доза скептицизъм, че „лидерът на комунистическата планова икономика се е обявил за адвокат на либералния икономически ред“.

„Тръмп е прав в нещо“

Тогава имаше доста скептицизъм, но имаше едновременно с това, особено в Германия, голяма надежда, че бързо развиващият се Китай, зависещ от износа не по-малко, отколкото ФРГ, е искрено заинтересуван от либералните правила на световната търговия, закрепени в договорите под егидата на Световната търговска организация. Тази надежда вече не съществува. И ето, че „Дер Шпигел“ публикува в края на декември коментар със заглавието „Тръмп е прав в нещо“, в който известният наблюдател на изданието Ян Флейшхауер хвали Тръмп, че той е първият американски президент от 20 години, който е отказал и занапред да търпи „пренебрежението на Китай към общите правила“ и по този начин забавя превръщането на КНР в нова свръхсила.

А „Ханделсблат“ в срядата на януари публикува интервю с австрийския професор Габриел Фелбермайер, който скоро ще оглави Института за световна икономика в германския град Кил. Той се обявява за засилване на натиска върху КНР и отбелязва, че „мнозина европейци и азиатци тайно се радват на твърдия курс на Тръмп спрямо Китай“. Джордж Сорос, на свой ред, от Давос препоръчва: „Вместо за влиза в търговска война с целия свят, президентът Тръмп трябва да се концентрира върху Китай“.

Земята, притисната между две китайски палки за хранене

Защо либералните западни бизнесмени, професори икономисти и публицисти, като цяло доста критично отнасящи се към работата и възгледите на Доналд Тръмп, изведнъж започнаха да хвалят неговата политика спрямо Китай? Може би това е резултат от загрижеността, от страха, който, изглежда, все повече обхваща Америка и е Европа пред лицето на новия глобален конкурент? Простият, но много ярък нагледен образ на този страх откри художникът от германския дясно либерален седмичник „Фокус“. Главна тема на неговия неотдавнашен брой бяха отношенията с Китай. На обложката на списанието на червен фон, подобен на китайското знаме, е изобразена планетата Земя, която е притисната между две китайски палки за ядене. Заглавието гласи: „Китай и ние“. Подзаглавието уточнява темата: „Шанс и опасност. Какво означава експанзията на тази държава за нашето благосъстояние“. „Фокус“ пише за „огромните амбиции“ на Си Цзинпин: „Китай отново трябва да стане център на света – икономически, технологически, политически и военен“. На много страници с фотографии, карти и диаграми списанието подробно описва, как Китай върви към тази стратегическа цел. Включително и с помощта на „вносни западни експерти“.

Не конкуренция между страни и блокове, а противопоставяне на две системи

Може би, американците и европейците просто са се изплашили от китайските конкуренти? Въпросът не е в това или само в това. Та нали САЩ и ЕС също са конкуренти помежду си в редица области. Но те правят това в рамките на обща система от правила и ценности. А Китай с удоволствие използва възможностите на тази система, на целенасочено върви в съвършено друга посока. Просто Западът осъзна това едва сега. „Дълго време изглеждаше, че Китай в хода на интеграцията на световната икономика при формирането на своята икономическа система постепенно ще се развива в посока на либерална, отворена пазарна икономика от западен образец“, призна в началото на януари Федералното обединение на германската промишленост (BDI). Но това не се случи. Точно обратното Китай усилено създаваше собствен модел на икономика, контролирана от партията и държавата. По тази причина главният извод на споменатия вече програмен документ на BDI за бъдещите отношение с Китай се състои в това, че днес за лидерство на планетата и международно влияние се борят не просто различни страни или икономически съюзи, а две системи: западната либерална пазарна икономика и китайския комунистически държавен капитализъм.

„Фокус“ също пише, че търговската война между САЩ и КНР отдавна вече е прераснала в противопоставяне на системи. Пожизненото управление на Си Цзинпин окончателно отрезви Запада Но защо на Запад, и по-конкретно, в Германия, истинската природа на китайския модел и нейните истински цели бяха осъзнати напълно едва сега?

Изглежда, че тук съвпадната няколко фактора наведнъж. Ключова роля без съмнение изигра започната точно преди година от Тръмп търговска война против Китай: на западния свят му се наложи да се замисли в аргументите на вашингтонската администрация. Освен това, недоволството на западните инвеститори от дългогодишната дискриминация на китайския пазар, принудителния трансфер на технологии и редовното нарушаване на авторските права достигна критична точка. А това недоволство можеше да се изостри заради темповете на растеж на БВП на КНР, което влоши цялостните условия за правене на бизнес в тази страна.

Но един от решаващите фактори, съдейки по публикациите в медиите, е отмяната на механизма за смяна на властта в Китай, които бяха внесени през март 2018 г. в Китай с поправка в Конституцията. Тя дава право на Си Цзинпин да управлява пожизнено. Лед това приятните спомени за неговата давоска реч окончателно се разсеяха, китайската комунистическа система и нейният отново всевластен, както Мао Цзедун, лидер показаха истинското си лице. В тази ситуация Западът започна по-внимателно да се вглежда в това, как китайската комунистическа партия използва огромните постижения на своята в страна в области като цифровизацията и изкуствения интелект за контрол над населението и укрепване на своята еднолична власт.

Много показателно е названието на излязлата през октомври 2018 г. в Германия книга на дългогодишния кореспондент в Пекин на левия либерален вестник „Зюддойче Цайтунг“ Кай Щритматер: „Повторното изобретяване на диктатурата. Как Китай създава държава на тотален цифров контрол и ни предизвиква“.

Джордж Сорос предупреждаваше в Давос за „смъртоносната опасност“ за отворените общества, идваща от използването на новите информационни технологии от авторитарните държави. Какво да прави либералният Запад в условията на нарастваща глобална експанзия на враждебния му китайски модел?

Настоящият американски президент има малко по-друг поглед, отколкото обединението на германските индустриалци, но в крайна сметка те се намират от едната страна на барикадата и са единни в най-важното: не си струва да се отказваш от сътрудничеството с КНР, но трябва ефективно да защитаваш своята система и да повишаваш нейната конкурентоспособност. И в никакъв случай не трябва да бъдеш наивен.

Да се напипа златната среда и да не се допуснат изкривявания няма да бъде никак лесно, но представителите на либералния модел вече работят по въпроса. За това свидетелства твърдата позиция на САЩ в търговските преговори с Китай, и неотдавнашните откази на китайски инвеститори в Германия, и растящия в много западни страни натиск върху китайския производител на телекомуникационно оборудване Huawei.

Източник БГНЕС  http://epicenter.bg

– На среща с европейските посланици в началото на седмицата президентът Радев изрази загриженост от процесите на разединение в Европа – на Източна и Западна, Северна и Южна. Направи го ден, след като в Аахен бе подновен договорът между Франция и Германия. Виждате ли някаква връзка между двете събития, г-н Гърдев?

– В словото на президента имаше една част, в която изрично говори точно за новия договор. Новият договор между Германия и Франция бележи един процес в Европа, който бе започнат и ускорен от новия френски президент Еманюел Макрон. Договорът има няколко направления – политически, външно-политически, военен, икономически. И във всеки един от тези аспекти  се забелязва изключително сериозна интеграция между тези две държави. Можем сериозно да кажем, че Германия и Франция създадоха в Аахен европейския А отбор.

– Макрон продължава своята линия за създаване на „ядро“ в Европа, така ли, вътрешнополитическата ситуация във Франция не го е разколебала?

– Категорично, подкрепен е от Германия и вече може да говорим за едно претрансформиране на Европейския съюз.

– Как ни засяга това? България май не изпрати наблюдател в Аахен?

– В България има едно успокоение, че нищо няма да се промени. Нямахме наблюдател за разлика от Румъния.

– Кое е различното, което прави този договор толкова интересен, при положение, че става дума за преподписване на документ от 60-те години на ХХ век?

– От 1966 г., когато е подписан договорът, досега е изминало доста време, нещата в света се промениха. Имаме Европейски съюз с две водещи държави – Франция и Германия, които са подписали и Лисабонския договор, и Маастрихския договор. Когато в един момент  подписват такъв всеобхватен договор като този от Аахен, това означава, че настъпват сериозни промени и се променят взаимоотношенията и балансите в ЕС. Ако разгледаме точка по точка този договор, се вижда, че той е много по-различен от договора от 1966 г. Предишният договор говори за засилено сътрудничество, обмен и обучение на млади хора, създаване на общи образователни програми. Днес става дума за друго.

– Какви са отличията?

– Днес може да говорим за изцяло нов стратегически съюз.

Например – за сътрудничество между двата парламента. Германският Бундестаг и френското Национално събрание приеха веднага резолюция, в която заявяват, че трябва да ускорят взаимодействието между тях. Предвижда се създаването на обща парламентарна асамблея от по 50 депутати от Германия и Франция. Ще се провеждат годишни междуправителствени срещи. Наред с редовните срещите за съгласуване на законодателната дейност, ще провеждат и срещи за изработване на общи позиции в Европейския парламент. Целта е да се прокарва обща политика в европейските органи и в Европейската комисия.

Да си спомним какви предложения имаше Макрон миналата година – за общ бюджет на еврозоната и общ финансов министър на еврозоната, за създаване на европейски валутен фонд, за данъчни инспектори, за общи европейски полицейски сили. Всичките тези неща ще ги видим в действията на германските и френските депутати, проявени в бъдещите органи за управление на ЕС.

Когато говорим за външната политика има много сериозни различия с договора от 60-те години. Налице е категорично заявление от страна на Франция да постави въпроса за членството на Германия в Съвета за сигурност на ООН – в чл. 8 от договора е залегнало задължението на Париж да реформира Съвета за сигурност.

– Това на практика не променя ли следвоенното устройство на Германия? След Втората световна война ГДР бе създадена на базата на съветската окупационна зона, а ФРГ – на базата на обединените окупационни зони на САЩ, Франция и Великобритания. Когато двете германски държави се обединиха, новата държава стана правоприемник на ФРГ и така се запазиха част от ограниченията, наложени й след 1945 г.

– Ако трябва накратко да охарактеризираме този договор, то е, че Франция извежда Германия от следвоенното устройство на Европа. Да, процесът на реформиране на Съвета за сигурност на ООН сигурно ще отнеме време, но позицията на Германия там ще бъде отстоявана от Франция и това е записано в стратегически договор между двете държави. Националистите във Франция в лицето на Льо Пен осъдиха този договор, казвайки, че Франция губи суверенитет. А Алтернатива за Германия упрекна Меркел, че е готова да финансира недобрата в момента икономика на Франция.

Но като погледнем дображелателно на нещата, виждаме, че става дума за изключително изгоден и за двете страни съюз.

Друг и друг много важен момент в този договор. Според чл. 5 се предвижда директен обмен между дипломатическия персонал на двете държави. Такъв обмен е посочен изрично за дипломатическите представителства в НАТО, ЕС и ООН. Това е нещо, което го няма като задълбочено сътрудничество в нито една друга европейска държава.

– Германия получава ли достъп до атомно оръжие с този договор? В момента само постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, една от които е Франция, имат това право.

– След обединението на Германия всички задължения и тежести, наложени от победителките във Втората световна война на Германия останаха. Германските въоръжени сили, например, са лимитирани, те не могат да бъдат повече от 360 хил. души.

На Германия категорично е забранено да разработва ядрени оръжия. Германия до такава степен нямаше достъп до ядрени технологии, че всички проекти в които участваше бяха в партньорство с някоя от държавите победителки. Не може да се каже, че договорът с Франция сваля всичките тези забрани. Какво имаме? Едно заявление на двамата лидери, че става дума за подписване на Военен съюз. Двете държави се ангажират за общи военни действия при нападение на една от тях. И това – паралелно на чл. 5 от договора за НАТО и чл. 42 от Лисабонския договор! Оттам започват клаузи, свързани с изграждане на т.нар. обща военна култура – общи обучения на висшия команден състав, разработване на общи програми, впоследствие  – разработване на общи планове за действие. След като имаме военен договор, абсолютно сигурно е, че има и тайни клаузи. Те са свързани с това как на практика ще се осъществи това взаимодействие – с какви сили, с какви средства, по какъв начин ще бъдат привеждани в бойна готовност, по какъв начин ще бъдат свързани в общо управление.

Всичко това означава, че Германия е включена във военен съюз с единствената ядрена държава в Европейския съюз (след напускането на Великобритания) – Франция. Това означава, че Германия може да разчита на ядрените сили на Франция при евентуално нападение.

Защото Франция притежава стратегически ядрени сили, които са напълно самостоятелни – Франция не участва в Групата за ядрено планиране на НАТО. Франция има и атомоносна авиация, базирана на самолетите „Мираж“.

– И какво се получава – в Аахен, столицата на Карл Велики, Макрон и Меркел възстановиха империята на Карл Велики!

– Никога историята не се повтаря в същия си вид, но виждаме един изключително сериозен процес.

– Това изключително задълбочаване на сътрудничеството между Франция и Германия   застрашава ли Източна Европа?

– Застрашава ни, защото оставаме не на втора, не на трета, а на задна скорост. Това, на което редица анализатори се опитват от толкова време да обърнат внимание е следното – че Европейският съюз се реформира. Спомнете си петте варианта за преустройство на ЕС, заложени в Бялата книга на Жан – Клод Юнкер. Един от тях е Европа на две скорости.

При встъпването си в длъжност Макрон предложи на ЕС да се въведе принципът на солидарност в областта на отбраната, който да се задейства при въоръжено нападение на държава – членка. Нещо, което виждаме реално в договора Франция – Германия.

Неотдавна Франция инициира още един подобен договор между западноевропейските държави. В него ставаше дума за т. нар. европейска група за намеса със задача да осъществява бързи военни операции, ако тези държави бъдат подложени на заплаха.

– За кои държави става дума?

– Германия, Франция, Белгия, Холандия, Дания, Испания, Португалия, Великобритания и Естония. Тогава ни убеждаваха, че България е извън тези процеси, защото не притежава необходимите военни възможности. А Естония притежава ли ги?! С 4500 души въоръжени сили, няма цели родове и видове въоръжени сили, като авиация и др.! Чисто и просто Европа в лицето на Франция и Германия вижда, че процесът на създаване на обща европейска отбрана и обща европейска армия беше забавен от държави, които са бастиони на атлантизма в ЕС.

Така се стигна до договора между Франция и Германия.

Виждаме как само за шест месеца тези държави преминаха към пълномащабни двустранни споразумения – обща външна политика, общо дипломатическо представителство, общи програми, свързани с отбраната. В договора се говори за общи разработки в областта на въоръжението и бойната техника, за обща политика за продажба на въоръжение. Това говори за общи концерни, иновативни технологии, финансиране на общите разработки. Вече има един нов танк – между германския „Леопард“ и френския „Льоклерк“.

И като извод – виждаме как ще изглежда нова Европа. В А отбора ще влязат само тези държави, които са готови да имат обща отбрана и обща финансова политика. Казано просто – общи пари и обща отбрана!

– Западна Европа има намерение да отбранява сама своята „крепост“, така изглеждат нещата отстрани. И за целта има и една „наблюдателна кула“ в Естония – на североизток. Но защо няма „наблюдателна кула“ и на югоизток, в България?

– Изключително важна тема. Изключително обезпокоително е неглижирането на тези процеси от нашата страна. У нас има хора, които непрекъснато приказват, че нещата няма да се променят, че всичко ще остане по старому.

Ние се намираме в изключително динамичен и пълен с опасности от военно-стратегическа гледна точка регион.

България не може да си позволи да остане в периферията на Европа. Тук не става дума за нещо решено и предопределено, за някаква наша „съдба“. Всичките тези процеси са следствие на готовността на една страна да участва в тях. Примерът с Естония е много показателен. Когато една държава има желание да участва ускорено в тази интеграция, тя получава място в нея. Докато ние продължаваме да спорим дали общата европейска отбрана е изгодна за нас, дали не се противопоставя на НАТО, хората направиха два военни съюза в ЕС. Две държави се противопоставяха на общата европейска отбрана – Великобритания, която спираше този процес в ЕС и Турция. Какво иска България – да влезе в руслото на турската външна политика ли?!

– Нали всички държави, за които говорим са членове на НАТО, както и Турция. Защо Анкара е против общата европейска отбрана?

– Турция пасивно възпрепятства всякакъв вид обединение на базата европейска отбрана. Като член на НАТО, в органите на Съюза Турция има възможност да наблюдава и да налага вето на всяка една инициатива, която не е изгодна за нея. И тя го прави. Турция два пъти налага вето на интеграцията между европейските въоръжени сили и НАТО. Защото по този начин Турция е изолирана от една обща европейска отбранителна политика, което фактически застава на нейните граници. Ето защо това е важно за България. Не трябва да си даваме сметка и че НАТО се трансформира. Само преди два дена Конгресът на САЩ със закон забрани на президента да разформирова НАТО. Това означава, че има такива тенденции в американската политика.

И ние в един момент можем да останем никъде.

– Това ми напомня разпускането на Варшавския договор. Според градската легенда тогава България гласува против именно опасявайки се да остане без защита до такъв мощен съсед като Турция.

– Сега пък пасивно се противопоставяме на процеси на европейска интеграция.

На фона на взаимоизгодния договор, който сключиха Франция и Германия, дойде изявлението на италианския вицепремиер Матео Салвини. Във Варшава той заяви, че Италия и Полша ще направят друга ос. Как изглежда тази ос между Италия с нейния дълг от два трилиона евро и Полша, най-големият получател на европейски средства!? Това е безсилие, което само показва кой е истинският двигател на ЕС. Франция и Германия или Италия и Полша. България трябва да се стреми към ядрото, затова днешният момент е толкова важен, колкото когато влязохме в ЕС. Според мен България няма друга печеливша перспектива, освен да бъде близо до двигателите на ЕС, а не до изоставащите.

http://epicenter.bg Красина Кръстева