В Афганистан се провеждат президентски избори. Изборите са показателни за излизането на страната от период на многогодишни войни. Кандидатурите за президент са 15. Социологическите проучвания преди изборите сочат временно изпълняващия длъжността президент Хамид Карзай като най-вероятен победител на изборите. Прогнозите се потвърждават. Хамид Карзай е първият демократично избран афганистански президент. В негова подкрепа гласуват около 4 млн. от населението на страната. Той полага клетва като президент на Афганистан на 8 декември 2004 г. В речта си, произнесена при встъпването в длъжност той заявява: „Ние вече оставихме зад гърба си тежкото и мрачно минало и сега отваряме нова страница в нашата история“.

През 2002 г. Хамид Карзай е избран за временно изпълняващ длъжността президент. Преди това той заема поста министър-председател на временното правителство на Афганистан. През юни 2002 г. той получава 1295 гласа от близо 1600-те делегати на съвета на старейшините „лоя джирга“. Втори по гласове е д-р Масуда Джалал със 171получени гласа. Това са първите избори за президент в страната, откакто през 1919 г. държавата извоюва независимостта си.

В периода 7 – 9 октомври се състои първо посещение в Англия на министър-председателя Симеон Сакскобургготски. Премиерът Тони Блеър заявява подкрепата си за членството на България в НАТО. С участието на вицепремиера Николай Василев се провежда и Българо-британски бизнес форум.

Европейската комисия публикува доклада си за 2002 г., в който България е призната за страна с функционираща пазарна икономика.

Европейската комисия предлага в края на 2002 г. да приключат преговорите за членство с 10 от страните-кандидатки: Естония, Латвия, Литва, Унгария, Полша, Чехия, Словакия и Словения, Кипър, Малта. Тези страни се присъединят към Съюза през 2004 г. Така държавите членки на съюза стават 25. Това е петото и най-голямо разширяване. Европейските граждани стават над 450 млн.. България приключва технически преговорите за присъединяване към ЕС на 15 юни 2004 г. и в началото на 2007 г. заедно с Румъния стават 26-тата и 27-тата държава-членка на Съюза.

България е избрана за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН за периода от 2002 г. до 2003 г.

Съвета за сигурност е главният орган на Организацията на обединените нации. Създаден е през 1945 г. със седалище – Ню Йорк. Състои се от 15 държави членки: 5 постоянни (Русия, Великобритания, САЩ, Франция и Китай) и 10 непостоянни, избирани за срок от 2 години от Общото събрание на ООН. Съветът на ООН носи главна отговорност за поддържането на мира и сигурността в света. Може да бъде сезиран за всяка ситуация, застрашаваща международния мир и сигурност от Общото събрание на ООН, от генералния секретар на ООН и от всяка държава, член на ООН. България е непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН в годините между 1966-1967 г., 1986-1987 г., 2002-2003 г. При избиране на непостоянни членове се спазва следния географски принцип: 5 места за Азия и Африка; 2 за Латинска Америка; 2 за Западна Европа; 1 за Източна Европа. Всяка година с гласуване се подменят 5 от 10-те непостоянни членове.

В Египет e построен най-високият в света висящ мост.

Българският президент Петър Стоянов подписва в Страсбург от името на България Рамковата конвенция за националните малцинства. Рамковата конвенция за защита на националните малцинства е приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа на 10 ноември 1994 година. Процесът на подписването й започва на 1 февруари 1995 година, а в сила Конвенцията влиза на 1 февруари 1998 година. Приложение І представя списъка с държавите-членки и нечленки на Съвета на Европа, които са ратифицирали и/или подписали Рамковата конвенция.

Рамковата Конвенция е първият юридически обвързващ многостранен документ, посветен на защитата на националните малцинства в общ план. Неговото предназначение е да конкретизира правните принципи, които държавите се зaдължават да спазват, за да осигурят защитата на националните малцинства. По тази начин Съветът на Европа изпълнява призива на Виенската декларация (Приложение II) политическите ангажименти, приети от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), да бъдат преобразувани в най-голяма възможна степен в правни задължения.

Умира Веселин Иванов Бешевлиев – български филолог и историк. Роден е на 25 март 1900 г. в София Завършва Първа мъжка гимназия в София (1914-1919 г.), специалност „Славянска филология“ и „История“ в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1919-1920 г.), специалност „Класическа филология“ в Хале, Йена и Вюрцбург (1920-1925 г.). От 1925 г. е асистент, от 1929 г. – доцент, от 1933 г. – професор по класическа филология в Софийския университет. Член-кореспондент е на БАН (от 1941 г.). Член е на Българския археологически институт (от 1933 г.), на Унгарското ориенталистично дружество (от 1936 г.) Веселин Бешевлиев е смятан за основоположник на българската епиграфика като самостоятелна научна дисциплина. Съчинения: „Първобългарски надписи“ (в 2 ч.; 1935-1936 г.), „Първобългарите. Бит и култура“ (1981 г.),“Прабългарски епиграфски паметници“ (1981 г.), „Първобългари. История“ (1984 г.), „Писма и документи на папирус“ и др.

В София е подписан договор между България и ФРГ за сътрудничество и приятелство.

България и Германия установяват дипломатически отношения на 8 юли 1879 г. Те са прекъснати в края на Втората световна война на 5 септември 1944 г., но са подновени отново, с Германската демократична република (ГДР) на 17 октомври 1949 г. (на ниво посолства от 11 юли 1954г.), а с Федерална република Германия – на 21 декември 1973 г..

След присъединяването на ГДР към ФРГ (3 октомври 1990 г.) на 9 октомври 1991 г. между Република България и ФРГ е подписан Договор за приятелско сътрудничество и партньорство в Европа, който влиза в сила от 5 ноември 1992 г. В политическата сфера няма нерешени спорни проблеми между двете страни. През последните години помежду им е установен интензивен политически диалог на всички равнища.

В периода 9 – 11 октомври в София се провежда II конгрес на Българското историческо дружество.

Българското историческо дружество (БИД) е научно дружество, основано по инициатива на преподаватели от Висшето училище (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски“) и от средните училища през 1901 г. под името Историческо дружество. Целта му е да се популяризират историческите знания и да се разработват неизяснени проблеми от българската и общата история. Председатели на дружеството стават едни от най-известните историци по онова време – Д. Агура, В. Н. Златарски, П. Ников, Ал. Бурмов и др. Българското историческо дружество издава „Известия на историческото дружество в София“, организира изнасянето на лекции, доклади и др. След Първата световна война (1914–1918 г.) се превръща в национална организация. Започва да издава „Българска историческа библиотека“ (1928–1933 г.), а от 1945 г. като орган на Българското историческо дружество започва да излиза сп. „Исторически преглед“. През 1951 г. прекратява временно своята дейност, която е възстановена 13 години по-късно. То се състои от 7 исторически секции, комисия по образованието и комисия по краеведските изследвания. През 1970 г. се провежда първи конгрес на Българското историческо дружество, а през 1972 г. Международна научна конференция по проблемите на българската историография след Втората световна война. От същата година издава сп. „Векове“.

В Пловдив се провежда Първият фестивал на българския късометражен филм.

Елвис и Пресила Пресли се развеждат след шест години съвместен брак.

Провежда се Конгрес на Всемирния пощенски съюз в Токио. Датата 9 октомври е определена за Световен ден на пощите. На същия ден през 1874 г. в Берн, Швеция е основан и самият Всемирен пощенски съюз.

Съюзът е специализирана междуправителствена организация на ООН. Целта му е да осигурява организиране и усъвършенстване на пощенските служби, развитие на международното сътрудничество и оказване на техническа помощ за развиващите се страни в тази област. Световната пощенска конвенция от 1874 г. определя общите експлоатационни и тарифни правила на международната пощенска служба. Членуват 189 държави. България е член от 1879 г.

Състои се първият полет с вертолета МИ – 8.

Едит Пиаф и Тео Сарапо сключват брак.

Едит Пиаф (псевдоним на Едит Гасион) – френска певица, композиторка и актриса. Родена е на 19 декември 1915 г. в Париж. Пее от малка, като до 1935 г. нейна публика са минувачите от улиците на парижките предградия. Там я открива Луи Льопле, който я наема за програмата си в кабаре „Жернис“. Той й измисля и псевдонима Пиаф (Врабче). Записва първата си песен през 1936 г.. („Чужденецът“, муз. М. Моно). През следващите години се превръща в най-ярката звезда на френския шансон. Нейни открития са Ив Монтан, Ш. Азнавур, Ж. Мустаки. Концертира в САЩ (7 турнета). През 1956 г. пее в зала „Олимпия“. Участва в 8 филма, между които: „Безименната звезда“ (1945 г.), „Париж продължава да пее“ (1951 г.), „Френч канкан“ (1954 г.) и др. Съавтор е на много от песните, които изпълнява. Умира 11 октомври 1963 г. в Пласкасие. Погребана е в „Пер Лашез“. След смъртта й в Париж е уреден музей „Едит Пиаф“.

Умира Пий XII (Еудженио Пачели) – римски папа от 12 март 1939 г. до 9 октомври 1958 г. Роден е на 2 март 1876 г. в Рим. Завършва право в Римския университет и Григорианския католически университет. През 1901 г. се посвещава на духовната кариера и постъпва като минутант (референт) в държавния секретариат на Ватикана. През 1914 г. става секретар на управлението по църковните въпроси. На 20 април 1917 г. получава епископски сан и е назначен за папски нунций в Мюнхен, а от 1925 г. е нунций в Берлин. През 1929 г. става кардинал, а през 1930 г. – държавен секретар на Ватикан. От 1 април 1935 г. е назначен за камерлинг на кардиналската колегия. Съчиненията му са събрани в над 20 тома.

Състои се среща на Чърчил и Сталин в Москва. На срещата е обсъдено разпределянето на Балканите на сфери на влияние. За България е предвидено установяването на 75 % съветско влияние срещу 25 % западно.

Роден е Джон Ленън – английски рок- и попмузикант. Член е на групата „Бийтълс“, поет и прозаик, артист. През 1955 г. създава в Ливърпул групата „Куоримен“ („Бийтълс“ от 1960 г.). През 60-те години издава книгите „Със собствен почерк“ (1964 г.) и „Прът в колелата“ (1965 г.). През 1966 г. се запознава с Йоко Оно, работи с нея от 1968 г. Последният концерт на „Бийтълс“ е в Сан Франциско през 1966 г., от 1970 групата официално се разпада. През 1969 г. Джон и Йоко сключват брак . От 1975 г. живеят в САЩ. Самостоятелни албуми: „Wedding Album“ (1969 г.), „John Lennon/Plastic Ono Band“ (1970 г.), „Imagine“ (1971 г.), „Mind Games“ (1973 г.), „Walls and Bridges“ (1974 г.), „Rock’n’Roll“ (1975 г.), „Shaved Fish“ (1975 г.) и др. Съвместно с Йоко Оно издава 7 албума, от които „Double Fantasy“ (1980 г.) получава награда „Грамми“ за 1981 г.. Убит е от Марк Чапмън пред жилището си в „Дакота Билдинг“, Ню Йорк на 8 декември 1980 г.

Владо Черноземски (Величко Керин) застрелва в Марсилия югославския крал Александър I и френския външен министър Луи Барту. Югославският монарх е на официално посещение в Марсилия. Пристига на борда на крайцера „Дубровник“, придружен от външния министър Боголюб Йевтич. Посрещнат е от френския министър на външните работи Луис Барту. По време на движението на официалния кортеж по марсилските улици Владо Черноземски открива огън с автоматичен пистолет. Кралят и министър Барту са убити на място, а Йевтич е тежко ранен. Черноземски е съсечен тежко със сабии от полицията, умира 20 часа след атентата. Погребан е на неизвестно място, като на погребението присъствали само двама детективи и гробари. Съучастниците на Черноземски, хърватите Звонимир Поспишил, Мийо Краль и Милан Таич, са заловени от френската полиция, съдени са в Екс-ан-Прованс и осъдени на доживотен затвор. Като мотив за убийството на югославския крал Александър I е посочена водената от него националистическа политика. Това е втори атентат срещу югославския крал. През 1929 г. усташите извършват неуспешен опит за покушение срещу него, което предизвиква вълна от репресии срещу тях. Мнозина активисти на хърватското движение, начело с Анте Павелич, са принудени да емигрират. Същата година в София Иван Михайлов и Анте Павелич подписват договор за сътрудничество и координиране на действията на двете антиюгославски организации. Хърватските и македонските терористи имат общи тренировъчни лагери в Италия и Унгария, чиито правителства са враждебно настроени спрямо Югославия. Влошаване на обстановката в Югославия след въвеждането на диктатурата на крал Александър допълнително сближава българи и хървати. Съвместни акции на ВМРО и „Усташа“ биват извършвани не само във Вардарска Македония и в Хърватия, но и по цялата територия на Югославия, а по-късно след забраната на ВМРО в България и по цяла Европа. Върхов момент в общата терористична дейност на двете организации е убийството на крал Александър.

Войските на Втора армия излизат в долината на р. Вардар. Първи влизат в Скопие бойците от VII рота на XXIV пехотен полк с командир подпоручик Димитър Цветков.

Поставено е началото на Лозенградското сражение на I и III армия и Източната турска армия.

В първите дни на октомври 1912 г. в хода на Балканската война е извършена една от най-успешните военни операции на българската армия – превземането на крепостта Лозенград. Лозенград е превзет в движение. Губим 532 души и са ранени 1420, докато при Одрин даваме 2600 убити и над 6000 ранени. Лозенградската крепост започва да се изгражда в годините преди войната от германски инженери и е далеч по-модерна от Одринската. Фортовете, бункерите и укритията за бойци, артилерия и картечници са от железобетон, докато в преобладаващата част в Одрин са землено-дървени. Германският генерал Фон дер Голц, ръководил строежа, заявява: „Тази крепост може да бъде превзета само след шестмесечна обсада, и то от прусаци“. Именно заради тези думи след превземането й от българската армия в европейския печат започват да ни наричат „прусаците на Балканите“.

Родена е Василка Павлова Генадиева – българска художничка. Завършва живопис в Художествената академия в София през 1930 г. при Б. Митов и Н. Маринов. Член е на Дружеството на независимите художници от 1931 г. Рисува предимно портрети и натюрморти. Сред популярните й творби са: „Автопортрет“ (1934 г.), „Зора“ (1935 г.), „Портрет на момиче“ (1947 г.); портрет на М. Маджаров, Ал. Балабанов, Д. Благоев, Г. Кирков, В. Коларов, В. Левски и др.; натюрморти – „Фикус“ (1934 г.), „Невени“ (1968 г.) и др. Умира на 4 ноември 1973 г. в София.

Умира Найден Геров (Н. Г. Хаджидобрович) – български възрожденски филолог, фолклорист, педагог и общественик. Роден е на 23 февруари 1823 г. в Копривщица. От 1841 г. до 1945 г. учи в Ришельовския лицей, Одеса. След завръщането си учителства в Копривщица (1846-1950 г.) и Пловдив (до 1853 г.). Сътрудник е на „Цариградски вестник“ и „Македония“. По време на Кримската война живее в Русия. От 1857 г. е вицеконсул на Пловдив. След Освобождението е губернатор на Свищов – от 1879 г. Член е на Българското книжовно дружество (дн. БАН) от 1881 г. Автор е на първата българска поема „Стоян и Рада“ (1845 г.). Като фолклорист записва около 500 народни песни. Автор е на „Речник на блъгарский язик с тлъкование речити на блъгарски и руски“ (1895-1904), под редакцията на Т. Панчев. През 1908 г. излиза Допълнение към речника на Н. Геров.

Роден е Макс Феликс Теодор фон Лауе – германски физик. Следва в университетите в Гьотинген, Мюнхен и Берлин. Асистент е на М. Планк в Института за теоретична физика (1905-1909 г.) и Мюнхенския университет (1909-1912 г.), професор е в Цюрихския (1912-1914 г.), Франкфуртския (1914-1919 г.), Берлинския (1919-1943 г.) и Гьотингенския (от 1946 г.) университети. Заместник- директор е на Физическия институт в Гьотинген (1946-1951 г.), директор е на Института за физическа химия и електрохимия в Далем (бивш Западен Берлин, 1951-1953 г.) и института „Фриц Хабер“ (от 1953 г.). През 1912 г. предлага метод, доказващ вълновата природа на рентгеновите лъчи, като използва за дифракционна решетка кристал на меден сулфат. Автор е на трудове върху теорията на относителността, свръхпроизводимостта, теорията върху ефекта на Комптън и др. Лауреат е на Нобелова награда за физика (1914 г.). Умира на 24 април 1960 г. в Берлин.

Русия поема управлението на Южна Бесарабия, където по това време живеят около 103 000 българи в 2 града и 70 села.

В хода на Руско-турската освободителна война в Плевен пристига подкрепление на турските военни части начело с Шефкет паша (16 000 души, боеприпаси и храни).

В годините 1877- 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Войната е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).

Умира Георги Раковски – първият идеолог на националното революционно движение.

Георги Раковски е роден в Котел на 14 април 1821 г. в търговско-занаятчийско семейство. Образованието си получава в родния си град, в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград.

Той организира и ръководи в Белград Първата българска легия (1862 г .) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство през 1863 г. Раковски основава сред българските емигранти революционна организация „Върховно народно българско тайно гражданско началство“ през 1866 г. и разработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето“. До края на живота си той работи за осъществяване на революционните си планове. Умира от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ през 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала „Св. Неделя“. През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.

Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност – и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.

С тържествена церемония е осветен българският параклис в Цариград „Св. Стефан“. По-късно с помощта на дарения на мястото на параклиса е построена църква.

Роден е Захарий Димитров Доспевски – български иконописец и стенописец, представител на Самоковската художествена школа. Син е на Димитър Зограф и племенник на Захарий Зограф. Творческата му дейност е свързана със Североизточна Македония. Негови са иконите за иконостаса на църквата „Успение Богородично“ в Щип (1858-1861 г.). От 1862 г. живее със семейството си в Щип. Рисува икони за църквата „Св. Йоан Кръстител“ в Кратово (1868 г.), работи в църквите „Св. Прохор“ в Пчинския манастир, „Св. Пантелеймон“ в с. Панталей, Кочанско, икони за църквата „Св. Възнесение“ в с. Беле, Кочанско (1873 г.), в църквата „Св. Дух“ в с. Нивичане, Кочанско (1874 г.). След Априлското въстание (1876 г.) е заловен в Солун, съден е за участие в освободителното движение и е заточен в Мала Азия. По пътя успява да избяга в Яфа и оттам – в Йерусалим. Рисува икони за някои йерусалимски манастири. Завръща се в България през 1882 г. и живее в Пловдив. Негови ученици и помощници са Г. Клинков, Захарий Попрадойков, Миташ Попзахариев (от Самоков) и Коце Стоименов (от Банско). Умира през 1889 г. в Пловдив.