| В северозападна България има много красиви места, които всеки българин трябва да посети. Едно от тях са Белоградчишките скали. Отбелязани са като природна забележителност през 1949 година и заслужено се нареждат сред 100-те национални обекта на България. През 2007 година страната ни участва в международен конкурс, обхващащ 222 държави, претендентки за новите чудеса на света. Там Белоградчишките скали, не успяват да се класират сред 28-те финалисти, но се нареждат измежду 77-те, което е голям успех и повод да се прослави отново България.
Този природен феномен се намира в близост до град Белоградчик. Скалите се простират на 30 км. дължина и 3 км. ширина. От запад на изток се разгръщат от рида Ведерник и достигат до село Белотинци. Заемат площ от 50 м2 в Стара планина. Представляват жълто-червени каменни скулптури, които се извисяват до 200 метра височина. Времето ги е изваяло в причудливи форми, а човешката фантазия им е дала интересни имена. И до днес се разказват легенди, които правят мястото притегателен туристически център, обгърнат в красота и мистика. Твърди се, че са били нужни милиони години на природата, да създаде тези скални образования, които са били дъно на море. Нека да разгледаме как точно е станало това.
Образуване
В края на палеозойската ера, поради настъпилия херцински тектоничен период, земната маса около Белоградчик представлявала високо издигната суша. Значително по-късно през периода триас, на това място се оформило дъно на море. Под въздействието на външни сили земната кора започнала да се заравнява и потъва. Във всички водни басейни се отлагали чакъл, пясък, глина, които с времето се утаявали и образували величествени и огромни конгломерати. Под влияние на водата придобивали заоблен и загладен вид. Специфичният червеникав цвят на скалите се придобил благодарение на железните окиси и хидроокиси. С течение на времето, през юрския период, по пясъчниците се натрупвал варовик. В резултат от текстонски движения районът останал на сушата, като релефа се нагънал и в следствие на това варовика претърпял промени, и довел до напукване на конгломератите. Последвала ерозия на високите части и варовиците под силата на променливите климатични условия са се разрушили, а под тях са се разкрили напуканите кангломерати. Образували са се над 100 пещери и скали с чудни форми.
Скални групи
За по лесен ориентир Белоградчишките скали са разделени на няколко групи.
• Източната Фалковска група обхваща скалите: „Момина скала“, „Пчелен камък“, „Орлов камък“, „Боров камък“;
• Централната най-известна и внушителна група обхваща скалите: „Монасите“, „Лъвът“, „Камилата“, „Мечката“, „Кукувицата“, „Хайдут Велко“, „Конникът“, „Мадоната“, „Дервишът“, „Метохът“, „Адам и Ева“, „Овчарчето“, „Ученичката“, „Мислен камък“, „Гъбите“;
• Западната група е наречена Збеговска, известна, като алпийската, тъй като скалите са стръмни и разположени покрай пропасти. Тука са включени: „Еркуплия“, „Магаза“, „Борич“, „Близнаците“;
• Четвъртата група се намира на 4 км. източно от гр. Белоградчик и обхваща скалите около Латинското кале и Лепенишката пещера;
• Петата група се намира около селата Гюргич и Белотинци;
Белоградчишка крепост
Сред скалите на Белоградчик, може да видите една от най-запазените крепости в България наречена Калето. Тя е паметник на културата, имащ национално значение и е част от стоте национални обекта. Простира се на 10 210 м2. Изградена е още преди основаването на България, тогава, когато земите ни са били част от Римската империя. При построяването ѝ, са използвани естествените огромни скали с височина над 70 метра. Всъщност, построени са само две стени от северозападната и югоизточната страна. Те са високи 12 метра с дебелина в основата си 2,5 метра. Ясно очертани са три крепостни двора отделени един от друг от масивни порти, обковани с желязо. Отначало крепостта е използвана само за наблюдение, но след това придобива и отбранителна функция.
По времето на Иван Страцимир крепостта е укрепена и разширена. Османската империя успява да я превземе през 1396 година и турците също я разширяват. Съществени реконструкции претърпява през 1805 – 1837 година. Османците ѝ придават харктерния за тях стил, а освен това добива и европейско излъчване, поради италианските и френски инженери, които са допринесли за сегашния ѝ вид. По време на Белоградчишкото въстание през 1850 година укреплението е изиграло важна роля. Организаторите на въстанието били изкарани през тунелите на крепостта и убити чрез обезглавяване. Днес там има паметник, който да напомня за тези страшни събития от историята ни. От сръбско-българската война през 1885 година до сега там не се е проливала повече кръв.
Легенди
Множество легенди се разказват за Белоградчишките скали, които народа ни е предавал от уста на уста векове наред. Истории, които завладяват всеки заслушал се в тях, а скалите и до днес се издигат величествено с причудливите си форми, оставяйки без дъх всеки докоснал се до красотата им.
Неслучайно „Момина скала“ носи това име. Формата ѝ наподобява глава на младо момиче. Скалата „Пчелен камък“ е наречена така, поради множеството кошери на диви пчели, които са около нея, а когато се завихрят ветрове, покрай скалата „Кукувицата“ хората чуват песента на птичката.
Историята за „Боров камък“ разказва, че ергените използвали скалата, за да се надпреварват, кой ще я изкачи най-бързо. Този, който победи, си избирал за жена най-хубавото момиче в околността и можел да стане войвода. Така, веднъж овчаря Божан успял да победи. Той си бил харесал Елка, но за нещастие разбрал, че била отвлечена от турците. Водил стадото всеки ден по стръмната скала, та чак до върха. Наблюдавал от там турския чифлик и свирел с кавала си тъжни мелодии. Един ден потънал в мъката си, не забелязал овена, който искал вниманието му. Така улисан, животното го ударило със мощните си рога и двамата паднали в подножието на скалата, а след тях и цялото стадо.
Друга легенда разказва за намиращия се до него „Орлов камък“. Природата там била пълна със всякакви животни и птици, но орлите били едни от най-величествените. Хармонията била нарушена от племе, заселило се в околността. Независимо, че имали достатъчно други животни за прехрана, младите момчета решили да ловуват орли. Племето се кланяло на Бога Орел и старейшините и жреца забранили на младежите това им забавление. Младата им кръв кипяла и никой от тях не се вслушал в заповедта. Едно от момчетата, което се казвало Властимир, веднъж сънувало странен сън. Богът Орел му се явил и му казал, че ако продължават да избиват орлите, рано или късно ще ги настигне голямо нещастие. Така един ден по време на поредния лов, станало нещо чудно. Всички стрели се връщали и пронизвали собствениците си. Това не подминало и Властимир, който в последния си дъх разказал на брат си Станимир за съня си. Племето научило от Станимир за това и започнало да се моли за прошка. На третия ден се появил млад орел. който държал в клюна си перо. Орлите простили, но повече не се появили над „Орлов камък“. Останала само скалата, да напомня за гордите и силни птици.
Централната част на Белоградчишките скали е една от най-внушителните. Там се разказвали легенди, които с времето придобивали няколко различни варианта. Една от тях е за красавицата Вита. Всички са се възхищавали на неземната ѝ хубост. Вита пасяла овцете и козите на родителите си и по цял ден слушала медения кавал на един овчар, който постепенно обикнала истински. Един ден в дома ѝ дошъл игумена на манастира и оставайки поразен от красотата ѝ, посъветвал майка ѝ и баща ѝ да я скрият от злите очи и хорските приказки. Така и направили, понеже много се уплашили да не ги сполети нещо лошо и да се почернят за цял живот. В манастира калугерките ѝ дали ново име – Витиния. Гаснела Витиния зад тежките порти на девическия манастир и слушала отдалеч песента на младия овчар, а сърцето ѝ плачело безутешно. След като научил, че любимата му станала монахиня, овчарят отчаян също приел монашеството. Но не минало много време и той не успял да се удържи да не види Витиния. Една нощ застанал под прозореца ѝ и я повикал. От тогава срещите на двамата влюбени зачестили. Така минала почти година без никой да забележи и заподозре за тайната, докато един ден от килията на младата монахиня не се чул плач на бебе. Не могли да простят греха ѝ. Изгонили я с детето на ръце и я проклели, понеже била срам за благочестивия им живот. В този миг, докато Витиния се отдалечавала, настанал силен земетръс. И двата манастира се сгромолясали, а разбягалите се калугери и монахини се вкаменили. Вкаменила се и младата майка с детето на ръце, вкаменил се и нейният любим-монахът Лука. Именно те са „Монахинята“ и „Монахът“, а под тях „Метохът“ с вкаменените монаси. Легендата има и друг вариант, според който любимия на Витиния бил римлянина Антонио, който дошъл да я търси на бял кон. Днес в Централната част могат да се видят още „Конникът“ и „Мадоната“, символизиращи двамата влюбени.
Има легенда за скалите „Ученичката“, „Дервишът“ и „Мечката“, която хората разказват и до днес. По време на турското робство в околността живеела много красива девойка, която се казвала Латинка. Тя била още ученичка, но нейната хубост не останала незабелязана от дервиш на име Абдия. Латинка имала любим – момъка Милотин, красив, едър и силен младеж. Турчинът много ревнувал от него, но знаел, че не може да се мери със силата му, затова наговорил лъжи пред конака само и само да го отдалечи от любимата му. Затворили Милотин в килия, а Латинка го чакала на уговореното им място, но вместо него пред очите ѝ изскочил дервишинът. Обезумял от страст я подгонил, а тя хукнала да бяга между скалите, чудейки къде да се скрие. Сърцето ѝ биело лудо, турчина почти я настигал, а пред нея не щеш ли се появила мечка, за която тя била чувала и преди. Започнало момичето да се моли на Господ да я спаси. Молила се горещо да я превърне в камък, но само да не попада в лапите звяра нито в ръцете на Абдия. Бог чул молитвите ѝ – в един миг тя се вкаменила, а с нея и турчина, мечката и всичко наоколо.
Безбройни са легендите, изпъстрили нашия фолклор. Една от тях е за скалите от Збеговската група – „Близнаците“. Живяло семейство – Радул и Благуна. Всичко имали, на трапезата им нищо не липсвало, но едно ги мъчило – нямали детенце. Веднъж на портата им похлопала старица. Приютили я, нахрани ли я и от дума на дума тя разбрала за мъката им. Благословила ги възрастната жена и дала на Благуна билки. Минало се малко време и за радост на семейството ги споходила новината, че чакат дете. Щастието им било голямо, когато след девет месеца се родило не едно, а цели три момчета. Нарекли ги Драгой, Стамен и Камен. Пораснали, станали силни мъже, а родителите им можели само да се гордеят с тях. За зла участ им завидяли в селото. Имало трима боляри, които сън не спряли да умуват как да им навредят. Така, един ден упоили Радул с помощта на брат му и избили цялото семейство. Не след дълго наблизо до къщата им се появили скалите Близнаците. Надвиснали гордо над селото, всеки ден напомняли на болярите за злото, което са им извършили. В резултат на това злосторниците полудели – не могли да издържат на гузната си съвест, а близнаците останали там високо да пазят родния си дом.
В Централната група има скала наречена „Велкова глава“. Историята ни води към смелия хайдутин Велко, който неведнъж раздавал на бедняците от алтъните на турците. Веднъж в кафенето насред селото се събрали турските аги, а Селим беят се хвалил как за малко да убие всенародния любимец Велко, като му оставил за спомен дълбока рана. Докато разказвал, в кафенето влязъл един непознат. Изслушал търпеливо турчина, отишъл при него и попитал истина ли е всичко, което разказва, като в този миг оголил гърдите си, а всички се смразили, виждайки белега му. Още преди да се опомни беят паднал покосен от Велко и вътре нахлули верните му другари. Заптиетата хвърлили кесиите си от страх за живота си, а хайдутите яхнали конете си и раздали всичко на поробените си съселяни. Затова скалата Велковата глава и до днес напомня за този смел и щедър хайдутин, който раздавал правосъдие и всявал ужас в сърцата на турците.
Ако минавате през Белоградчик, не пропускайте Белоградчишките скали. Вижте красотата им, докоснете се до историята и миналото. После си тръгнете горди, съхранявайки в сърцето си още едно кътче от красива България.
По материали от Интернет |
По думите й Жеравна се посещава целогодишно както от нашенци, така и от французи, германци, англичани и австрийци. Родната къща на писателя Йордан Йовков се намира в западната част на Жеравна, на възвишението Голямо бърдо. В нея той е роден на 9 ноември 1880 г. в семейство на овчари. Йовков живее там до завършване на средното си образование, след което семейството му се мести в Добруджа и писателят повече никога не се завръща в родния си дом. Но пък посвещава сборника си „Старопланински легенди“ на родната Жеравна. Къщата става музей през 1958 г., като при реставрацията й е променен само сайвантът. В нея има стая с огнище, менсофа, където всички са спели, гостна и зимник. Тук можем да видим писалката, с която Йовков е написал „Старопланински легенди“. Съхраняват се и книги, дарени от съпругата на писателя Деспина Колева, преведени на различни езици – румънски, полски, гръцки и др. В двора през 1964 г. е поставена скулптурата на поета. Работното време на къщата музей е от 9 до 18 часа всеки ден, като входната такса за учащи е 1,50 лв., а за възрастни 3 лв. Беседата на български или чужд език струва 5 лв., а вторник е ден за безплатно посещение.
По думите на Надежда Илиева къщата музей на Руси Чорбаджи е една от най-забележителните къщи в селото. Той е бил заможен скотовъдец, а по време на турското робство е бил кмет на Жеравна. През 1800 г. обаче близо 7000 кърджалии идват в селото. Руси им прави голямо посрещане, пече хляб, но не успява да ги умилостиви и те погубват него и семейството му, като отвличат дъщеря му Калина. През 1958 г. къщата става музей и е частично реставрирана. Но дърворезбите, правени някога от тревненски майстори, са запазени автентични. Къщата е със зряло възрожденски тип архитектура – със закрит чардак. Стаите са всекидневна, гостна и пруст. Входът за ученици е 1,50 лв., а за възрастни – 3 лв. Беседата ще ни струва 5 лв., а в понеделник можем да я разгледаме безплатно. Къщата музей е отворена от 9 ч до 18 ч без почивен ден.
Менхирите се появяват в епохата на неолита в Европа, около 4000 г. пр. н.е., по същото време, когато в Африка са изградени първите египетски обелиски. Менхир в Карнак са били оформени от 4500 пр.н.е. до 2000 г. пр.н.е. Точната дата на изграждането и поставянето на каменните блокове тук е доста трудно да се определи заради малкото материал, който е открит под тях и който може да говори за археологическа пластовост. Предполага се, че повечето мехири датират от около 3300 г.пр.н.е., но със сигурност някой са на повече от 6 хилядолетия.
Река Арда е най-големият десен приток на р. Марица и най-голямата родопска река. Извира от Ардински връх в Родопите и се влива в река Марица, извън територията на страната. Дължината на реката в границите на България е 241,3км. Водосборът на реката е силно подложен на средиземноморското влияние. Единствен в страната, той е разположен изцяло успоредно на бреговата беломорска ивица, на разстояние 40-60км от нея. На това се дължи и разпределението на пълноводията по сезони (главно през зимните месеци), както и големите размери на високите вълни като резултат от снеготопене и зимни дъждове. Въпреки ясно изразения си планински характер, реката има малък среден наклон – 5.8%, но сравнително голям коефициент на извитост – „1.9“. Свидетелство за това са изключително красивите завои (меандри) криволичещи сред огромни скални масиви и куполи в средното течение на реката. Източните Родопи, през които преминава реката, представляват силно разчленена и разнообразна, сравнително ниска планинска земя. Това създава предпоставки за формиране на доста долинни разширения във форма на котловини. На територията на област Кърджали такива са Кърджалийската, Широкополската, както и някои по-малки.
В района между яз. „Кърджали“ и яз. „Студен кладенец“ е оформена широка речна тераса. Поречията на реките са били предпочитано място за създаване на селища още от дълбока древност. Река Арда, както и по-големите нейни притоци не правят изключение. В района на гр. Кърджали при строителни работи е открито селище от 6 хил. пр. Хр. Много предмети, намерени при археологическите разкопки, са във фонда на Регионалния исторически музей. Почти на всяко възвишение по завоите на реката има изградени крепости. Руини от тях са запазени и до днес. Такива са крепостите „Кривус“ при с. Башево, „Патмос“ край хижа „Боровица“, „Моняк“ край Кърджали и др.
За преминаване на древните пътища към Беломорието на реката са били изградени няколко каменни моста, внушителни по своите размери и впечатляващи и днес със своята оригинална архитектура. Такъв един изцяло съхранен от времето е Дяволският мост в района на ардинското село Дядовци. Отделни части от мостове има на няколко места в региона: край селата Сухово, Боровица, а други 3 са останали под водите на язовирите.
Край село Маджарово река Арда прави 180-градусов завой, образувайки красив пролом. От едната страна на пътя е реката, а от другата – 300-метрови отвесни скали, над които кръжат белоглави лешояди.
