Само до преди малко повече от три десетилетия България бе една от страните, които след Втората световна война попаднаха в зоната на здрача. Застигна ги незавидната участ по примера на „съветските другари“ да строят „светло комунистическо бъдеще“. Нито обаче нещо светна в безпросветната тирания, която реално претърпяхме, нито ѝ бе отредено да има бъдеще. След разпада на Съветския съюз темата за светлото комунистическо бъдеще изглеждаше окончателно приключена. Сякаш нямаше аргументи в нейна полза. Спомняте си как Франсис Фукуяма в началото на 90-те възкликна, че като ученик на Хегел в победата на демократичния капитализъм виждал „края на историята“. „Краят на историята“ означаваше, че демократичният капитализъм като социалноикономическа система вече е без алтернатива и единствен има бъдеще на планетата.

В Китай обаче еднопартийното комунистическо управление си остана. Вярно е, че компартията заложи на прагматизъм, надмогна идеологическите ограничения и – временно или не, въведе в страната капитализъм. Той е изкъсо контролиран от самата компартия, но все пак гарантира частна собственост и що-годе свободна предприемаческа инициатива на вътрешни и външни икономически субекти. Китайската комунистическа партия обаче не се отказа от дългосрочната си цел, а именно построяването на „светло комунистическо бъдеще“.

И ето ни в 2021 г. НАТО – военната организация, призвана да защитава западния свят и неговия демократичен капитализъм, официално обявява, че Китай е „системно предизвикателство за международния ред, основан на правила“. Генералния секретар Йенс Щолтенберг уточнява: „намираме се в епоха на глобална системна конкуренция“. В тревогата на Запада, предизвикана от вече доловимата китайска хегемония, прозират два въпроса.

Китайски ли ще е новият световен ред?

И…: ще победи ли все пак комунизмът?

Добре е да помислим и върху двата трезво и далновидно, без да се губим в идеологически пристрастия.

Всъщност китайският вариант на комунизъм в дигиталното бъдеще може и да няма много общо с провалилите се сталинистки експерименти в Източна Европа. Дали пък спасение за човечеството не иде от Изтока? За сега общественоикономическата система на Китай, доколкото върви към комунизъм, дава по-скоро признаци за някакъв вид „Биг Брадър“, несъвместим с марксистката идея – или е по-редно да я наречем утопия? – за свободната човешка личност. Така или иначе, ако въобще се стигне до него, към момента бъдещият китайски комунизъм си остава футурология и гадателство.

На световната сцена Китай вече е трудно преодолима икономическа и военна сила. Освен че в обозримо бъдеще се очаква да стане най-голямата икономика, той вече е най-крупният търговски партньор на ЕС. Китайската армия е най-голямата по численост в света – 2 млн. военнослужещи. По план до 2049 г. трябва да стане и най-модерната. Китай вече има технологично предимство при някои видове оръжия – дори спрямо САЩ. Работи и върху оръжия, базирани на изкуствен интелект, които според Щолтенберг въобще можели да променят представите ни за война.

Текущата визита на Джо Байдън в Европа не е продиктувана толкова от любов към европейците, колкото от страх към конкурента Китай. Дилетантският национализъм във външната политика на Тръмп отчужди европейските партньори. Разклати позицията на САЩ като водеща световна сила. Направи страната си още по-уязвима за новите заплахи от Китай. Байдън видимо се старае да възвърне партньорското доверие. „Америка се завърна“, провъзгласява той. Потвърди, че САЩ безусловно ще спазват чл. 5, касаещ взаимната отбрана на нападнат съюзник – нещо, което Тръмп подлагаше на съмнение. Байдън определи чл. 5 като „свещен“, а европейците не скриха възторга си.

Мотивацията на Байдън бе ясна от самото начало: създаване на силна международна коалиция за сдържане най-вече на Китай. Според САЩ предизвикателството Китай изисква отпор и с икономически, и с военни средства. Затова американският президент разговаря както с висши представители на ЕС, така и със съюзниците в НАТО. Впрочем повечето европейски членове на алианса се чувстват застрашени по-скоро от Русия и в много по-малка степен от Китай. Въпреки това под натиска на САЩ стратегическият фокус в действията на съюза се премества от атлантическия регион в източна и югоизточна Азия. За това говори и планираното по-тясно сътрудничество с приятелски страни в тихоокеанския регион като Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Някъде там вероятно ще се случват бъдещи мисии и на наши военни. Както пояснява външнополитически експерт в Берлин: „Централната роля на китайското предизвикателство за САЩ означава, че трансатлантическото партньорство става функция на европейската роля в стратегията на американското правителство за сдържане на Китай.“

САЩ отреждат в бъдеще на НАТО ролята на важен елемент от глобална защита на демокрациите срещу предизвикващи ги автокрации – предимно Китай и Русия. Реториката и от страна на НАТО, и от страна на Китай подсказва, че е възможно и да навлизаме в период на нова Студена война. Тук обаче виждам една непоследователност в новата идеологема. Питам се, как растящият автократизъм на Ердоганова Турция се вписва в нея, но страхът от Китай явно допуска недоглеждания… „Възходът на Китай“, казва Щолтенберг в интервю за Шпигел, „в настоящето е най-голямата опасност за нашата сигурност. Китай не споделя ценностите ни. Правителството му контролира собственото си население по начин, невиждан до сега по света. (…) Същевременно Китай все повече настъпва, опитвайки се вземе под контрола си [наша, б. а.] критична инфраструктура като пристанища, летища или електропреносни системи.“

Да видим първо кое в китайското икономическо развитие изнервя Западния свят. Възходът на Китай от изостанала нация в Третия свят до световен авангард е митичен. В 1979 г. Китай е икономика по-малка от испанската. Само 42 г. по-късно, вече очакваме в най-кратки срокове той да изпревари световния лидер САЩ.

През март т. г. заседава Националният народен конгрес (Общокитайското събрание на народните представители). Това е парламентът на Китай, който всяка година се събира за една седмица. 3000 народни делегати определят политиката за следващите месеци и години. Конгресът формулира амбициозни цели, предизвикващи нов смут на запад. Той демонстрира самочувствие от може би най-успешното справяне с пандемията Ковид 19 в световен мащаб. Демонстрира и вярата си в нов бурен растеж на китайската икономика, който ще засенчи конкурентите.

Китай рекламира бързия си успех в борбата срещу заразата като преимущество на авторитарното си управление в конкуренцията с демократичния капитализъм. Още от края на 2020 г. в страната няма нови случаи на Ковид 19. Когато в края на миналата и началото на тази година вирусът бушуваше в САЩ и Европа, нанасяйки им тежки икономически поражения, Китай вече го беше победил. Икономиката му пострада много по-малко. Това се използва в множество пропагандни кампании на китайското правителство, хвалещи ефикасността на собствената система пред китайското население. Редица чужди наблюдатели потвърждават, че успехите в борбата срещу вируса действително са спечелили на управляващите доверие и подкрепа от страна на местните граждани.

Гласуваният от Националния народен конгрес през март петгодишен план за развитие е своего рода пътна карта за окончателно превръщане на Китай във водещата световна икономика. Ръкавицата към стагниращия демократично-капиталистически Запад е хвърлена. Поставят се смели цели за технологично обновление. За постигане на независимост от западни технологии. Опитът от миналото учи, че за Китай подобни цели са напълно постижими. Заложено е и намаление на зависимостта от външни пазари. Като компенсация ще се стимулира търсенето вътре в страната. Стратегическа цел на Китай е да остане крупен вносител, който да държи зависимост от себе си държави доставчици, за които китайският пазар да бъде незаобиколим. Тази цел изглежда вече постигната по отношение на важни икономики, например немската. За пета поредна година Китай е най-големият външнотърговски партньор на Германия. За 2020 г. търговията между двете държави възлиза на 212,1 мрд. евро. Немалка част от благосъстоянието на немския народ зависи от нея. В сравнение с други страни членки на ЕС и НАТО Германия е съответно много по-предпазлива и дипломатична в критики към този свой най-важен пазар. Външната политика на страната губи маневреност. Стана ясно, че именно Германия е наложила в заключителното комюнике след срещата на върха на НАТО формулировките, касаещи Китай, да бъдат смекчени. Настояла е освен за „сдържане“ и „системна конкуренция“ да се говори и за „диалог“.

Според политолога Себастиян Хайлман от университета в гр. Трир Китай е наясно, че много от кризите на западните общества се коренят в големите разлики на доходите и имуществените състояния на гражданите им. Особено важна, казва Хайлман, е темата за Си Дзинпин, генералния секретар на ККП. Петгодишният план за развитие съответно предизвиква Запада, като предвижда създаването на силна китайска средна класа и елиминиране на бедността. Цели се степен на справедливост в разпределението на доходите и имуществото на гражданите, превъзхождаща нивата на западните държави. Впечатляващи са и целите по опазване на околната среда и климата. До 2060 г. Китай иска да прекрати на своя територия изхвърлянето на въглероден двуокис в атмосферата.

Най-болезнен за Запада в системната надпревара, пояснява Хайлман, си остава обаче високият потенциал за ръст на китайската икономика. Икономически ръст от 6 и повече процента изглежда непостижим в условията на настоящата пандемия за западните икономики.

На запад растат и колебанията, че демократичният капитализъм ще се докаже като по-добрата среда за иновации. Социалистическите общества от миналото не успяха да постигнат технологично развитие, съпоставимо с тези в капиталистическите. Свободната инициатива без държавно вмешателство, характеризираща капитализма, до сега се считаше за необходимо условие за технологичен напредък. Учени и артисти не могат без творческа свобода – това беше кредото на Запада. Как е възможно тогава автократична планова икономика като китайската да създаде същите – или дори по-добри? – условия и стимули за нови изследователски открития и технологии? Хайлман обяснява, че все още не е намерен удовлетворителен отговор на този въпрос. Китай многократно е доказал обаче, че е способен да постига технологично водачество. Причината се предполага, че е частично свързана със спецификите на дигиталната ера. Китай обаче вече няколко десетилетия се оказва подходящо място за иновации, така че дигитализацията едва ли е единствената тайна на успеха му. Едно обаче е сигурно. Големите стратегически инвестиции на Китай в образование – особено в областта на природните и техническите науки – сега се изплащат. В момента държавата разполага с огромен брой специалисти, работещи по върхови технологии.

Да се обърнем сега към китайската военна мощ. Плановете на страната предвиждат до 2035 г. армията ѝ да е изцяло модернизирана. До 2049 г. в чест на 100-годишнината от Китайската комунистическа революция трябва да стане и най-силната в света. Това е целта, поставена от Си Дзинпин на 19-тия конгрес на ККП през 2017 г. Китай вече разполага с втория по-големина бюджет за отбрана след този на САЩ. През март т. г. Националният народен конгрес гласува още 6,8% увеличение. Китайската преса публикува следното изказване на Си Дзинпин: „Поради заплахите за сигурността ни армията ни се нуждае от широкообхватен план за разгръщането си в случай на война, за да може бързо да се справи в трудни ситуации. Тя трябва да брани националния ни суверенитет и сигурност, както и да подпомага изграждането на модерната социалистическа държава.“

Както стана ясно, с два милиона военнослужещи китайската армия е най-голямата в света. По брой на танковете, с които разполага, в световен мащаб е на второ място след Русия. Днес китайските военноморски сили вече държат първенството по брой военни кораби. Военният експерт Шой Ю Шянг от Института за национална отбрана и изследване на сигурността в Тайван пояснява: „По брой плавателни средства китайският военноморски флот вече е най-големият в света. САЩ имат все още много повече самолетоносачи с водоизместимост от 100 000 тона и много по-голям капацитет. Съотношението на силите е все още в полза на САЩ, но Китай вече има повече бойни единици. Освен това трябва да се вземат под внимание китайските ракети, чиито възможности надвишават тези на НАТО.“

Бившият капитан от американския военноморски флот и настоящ изследовател в мозъчния тръст Женевски център по политиката на сигурността Джеймс Фенел уточнява: „В сравнение с американския китайският военноморски флот има не само повече кораби, а и превес в способностите на своите противокорабни ракети. Да вземем например разрушителя (ескадрения миноносец) „Луянг-III тип 052Д“. Китайците имат противокорабни ракети с далекобойност 200 км, свръхзвукова скорост и възможност за „Sea-Skimming“ (летене плътно над равнището на водата, без възможност за засичане от радар). И в близък бой китайците биха надделели. Американският флот разполага с ракетната система „Харпун“, летяща много бавно, със скорост по-бавна от звука. Освен това при военен сблъсък тя не е толкова маневрена, колкото китайската от типа YJ-18.“

Според Фенел американският флот не би могъл например да устои на сблъсък с катайския във водите на Хавай. Дори преимуществото в броя на самолетоносачите – 20 американски спрямо само 2 китайски – според капитан Фенел е неутрализирано: „Китай разполага с балистични ракети, способни да поразяват самолетоносачи. Първите влязоха в снаряжение преди 15 години – „Донгфенг 21 Д“. Обхватът им е 900 км. Сега в арсенала си Китай вече има ракетата „Донгфенг 26″ с два пъти по-голяма далекобойност. Тя застрашава американските кораби в периметъра от Гуам [където САЩ има военоморска база, б. а.] до китайското крайбрежие.“

Фенел е на мнение, че Китай вече се готви за глобални военни операции. Като доказателство посочва изградената през 2017 г. първа китайска военна база в чужбина – в Джибути, на Африканския рог.

Професорът по китайска военна стратегия Александър Хуанг от тайванския Институт за международни отношения и стратегии не поддържа мнението на Фенел: „Китайската военна експанзия засега има за цел да изгради „Китайска морска стена“. С нея, обяснява Хуанг, дори да притеснява съседите си, Китай се стреми най-вече да защити от вражески армии важните си икономически зони – от Тиендзин и Циндао, през Шанхай до Гуандун и Шънджън. Армията на Китай значително превишава и способностите на тази на най-големия си съсед – Индия.

Най-застрашен от китайска военна агресия обаче си остава Тайван. Китай многократно е заявявал, че провъзгласяване на независимост от страна на островната държава, която той счита за своя провинция, означава война. Според анализа на капитан Фенел до 2030 г. Китай ще направи опит за превземане на Тайван. С демократичния си капитализъм Тайван директно предизвиква еднопартийния китайски модел. Взаимоотношенията между двете държави до немалка степен е продиктувано от системната конкуренция.

Тайван има за Китай и голямо военностратегическо и геополитическо значение, пояснява Хуанг. САЩ имат бази в Южна Корея, Япония, на архипелага Рюкю и на Филипините. Превземането на Тайван от страна на Китай би разкъсало тази американска отбранителна линия в региона. За Китай Тайван е важен и защото крайбрежните му води много бързо достигат голяма дълбочина, която би позволила на китайски подводници незабелязано да навлизат в Тихия океан. Наскоро, отчитайки задълбочаването на конфликта, САЩ за пръв път продадоха на Тайван освен отбранителни и оръжия за нападение.

Капитан Фенел обръща внимание, че Южнокитайско море и Тайванският проток са морски пътища с огромно значение за световната търговия. От тях според него зависи благосъстоянието на САЩ, Япония и Европа. Свободата на корабоплаване непременно трябвало да бъде защитена срещу заплахи от страна на Китай. Вероятно Фенел е прав, защото напоследък и френският, и британският, и немският флот засилват присъствието си в района.

Развитието на нови военни способности и съответните разходи ККП защитава пред гражданите си и с исторически аргументи. Да напомня, че западния империализъм дълго време е потискал и унижавал китайците. Сега Китай просто си връщал подобаващия му статут на регионална свръхсила. Обещанието за увеличение благосъстоянието на обикновените китайци и силна армия помага на КПП да легитимира властта си вътре в страната и удържи на системната конкуренция в международен план.

И така: китайски ли ще е новият световен ред? От всичко казано дотук можем да заключим, че със сигурност няма да е възможен без одобрението на Китай.

А дали китайският комунизъм ще победи или поне ще съумее да стане водеща система при някаква бъдеща конвергенция с демократичния капитализъм, ще зависи от два въпроса.

Ще съумее ли Западът да овладее структурните си кризи и растящото недоволство на мнозинства в своето население, като по този начин докаже превъзходство над китайския модел?

Или китайският път на развитие ще надделее, като произведе повече благосъстояние и справедливост, като междувременно успее чрез реформи да постигне ниво на лична свобода, съпоставимо със западните стандарти?

https://news.bg