Преди да попитаме кои сме ние и какъв е смисът на съществуването ни, е добре да си отговорим на по-неудобния въпрос – съществува ли зло в нас и можем ли да го осъзнаем? Не злото „там извън мен“, не историческите престъпления, извършени от човечеството, не митологичните демони, а онова вътрешно качество, което оформя възприятията ни, решенията ни и самата ни реалност.
Но какво всъщност наричаме зло? Морална категория ли е то, нещо което нарушава етичните норми ли, както го разглеждат философите и религиите, или е психологически елемент на нашата същност? В науката злото често изчезва като самостоятелно понятие и се разпада на биология, неврохимия, психология и какво ли още не. А в древните традиции то понякога е сила, понякога изпитание или необходим контраст за проявлението на доброто.
В Кабала въпросът е екзистенциален – злото не е външен враг, а грешен начин на възприятие и отношение към реалността. Злото е желанието да получаваме само за себе си, не като морално осъждане, а като обективен закон на духовната реалност.
Тогава възниква нов въпрос, ако злото е в самата ни природа или в начина на възприемане на реалноста, защо то съществува? Грешка ли е, дефект ли е в човека или е необходимо условие за осъзнаване на собствената ни същност? И ако не го разпознаем в себе си, можем ли изобщо да говорим за познание на самите себе си? Защото обикновенно човек преживява себе си не като носител на някакво зло, а като реакция на злото извън него. Още повече, че в своя вътрешен разказ той почти винаги е прав, оправдаващ себе си, принуден от външни обстоятелства или действащ „за добро“. Злото рядко се усеща като зло, вътре в нас, но винаги се разкрива в отношенията с околните.
И понеже говорим за взаимоотношенията, то злото не се проявява единствено, като намерение да навредим на някого, а като неспособността да осъзнаем другия, като равностоен и необходим субект в общото ни развитие. То се проявява и в отчуждението и в използването на другия, като средство за надмощие и налагане егоистичната ни природа.
Философски, още Аристотел е разкрил, че злото е изкривяване на мярката, при Кант като нарушаване на принципа за човека като цел, а при Хобс – като естествено следствие от егоистичната борба за оцеляване.
В по-широк план, от гледна точка на общата природа злото често изчезва като понятие, тъй като в природата няма морал, който ние определяме като форма, а само баланс-хомеостаза. Това, което човек възприема като зло, в природата се проявява като нарушаване на свързаността му с нея, като прекъсване на хармонията между частите и цялата природа. Така философската идея за злото постепенно се измества от морална вина, към системна дисхармония на цялата система.
В религиозно отношение злото се олицетворява във вид на демони, сатана, тъмни сили, противостоящи на божествения ред. Тази представа е лесно възприемчива, защото дава яснота и утеха, защото злото се персонифицира, има лице и може да бъде обвинено. Но с еволюцията на човечеството, злото все повече се прехвърля върху човека, в избора, в намерението, в действието. Не случайно в много традиции най-голямата битка не е с външния враг, а битката със самия себе си.
Тук кабала прави решаваща крачка, тя не определя злото нито като морален дефект, нито като външен противник, а като естествено свойство на желанието на човека. Злото се проявява в отношението към другия и към реалността, в което аз съм центърът, а всичко останало е средство.
Така въпросът „какво е злото“ престава да бъде абстрактен, външен образ, а се превръща във въпрос за начина, по който сме свързани помежду си, в общия контекст с цялото. И именно там, в тази невидима тъкан на взаимоотношенията, злото започва да се разпознава.
Човек не усеща злото, в себе си, защото то съвпада с естествения импулс на желанието му и егоистичната му природа, оправдавайки собствената му същност.
От гледна точка на съзнанието, злото е невидимо, защото то не влиза в противоречие със същноста на човека, а напротив то го поддържа. Човек усеща страдание, вина, страх, но рядко усеща злото в себе си като такова. Това, което причинява разпад в системата на отношенията, вътре в човека се преживява като обвинение, несъгласие, осъждане, търсене на лично логично обяснение за външните обстоятелства.
Философската традиция отдавна е забелязала този парадокс. Платон говори за незнанието като корен на злото, не защото човек не знае правилата, а защото не познава собствената си природа. По-късно Хана Арент говори за „баналността на злото“, не като демоничност, а като липса на вътрешно осъзнаване.
Кабала формулира това най-радикално: злото не може да бъде усетено, докато човек е напълно идентифициран с него, тъй като това е част от неговата същност. В това състояние няма външна референтна точка, с каквато да бъде сравнено. Едва когато се появи дори минимално усещане за другия, за общото, за отдаването, злото започва да се разкрива в самия човек.
Следователно осъзнаването на злото не е психологичен акт, а в начина по който променям взаимоотношенията с „реалността„. От тук осъзнаването не започва с въпроса „какво правя“, а с въпроса „от каква позиция възприемам реалността“. Злото започва да се разкрива не когато човек страда, а когато страданието вече не може да бъде обяснено само с външни причини. Това, което доскоро е изглеждало нормално, започва да губи смисъл, не само защото светът се е променил, а защото вътрешната ни същност вече възприема реалността по друг начин.
Осъзнаването започва тогава, когато човек вижда, че страданието се повтаря, възпроизвежда се, прехвърля се във взаимоотношенията му с другите. Тогава възниква въпросът не „защо ми се случва“, а „как участвам в това, което ми се случва“.
Именно тук другият, групата, обществото, човечеството, се превръща в огледало на собствена ни същност. В отношенията с другите, злото вече не може да се скрие зад вътрешното ми усещане, че всичко извън мен е причина за страданието, а защото връзката с околните се е разпаднала.
Кабала разглежда кабалистичната групата не само като социална рамка, а като инструмент за разкриване на злото. Само в контакта с другите се проявява истинската форма на моето възприятие. Без този контакт злото остава латентно, неосъзнато, „нормално“, като състояние, а обществото в този асапект се оказва, че не е източник на злото, а мястото, където то става видимо.
В този смисъл злото не се разкрива чрез морално усилие, а чрез невъзможността старият начин на съществуване да продължи. То се разпознава, когато човечеството осъзнае, че разрушението не идва отвън, а от начина, по който е свързан с другите и с цялото.
Ако злото не е само действие, а по-скоро отношение към другите, тогава и поправянето му не може да бъде само външна корекция на поведение, а вътрешна трансформация на намерението. Историята показва, че моралните кодекси, законите и наказанията могат да ограничат проявите на злото, но не и да променят неговия корен. Поправянето започва не там, където човек се насилва да бъде „добър“, а там, където променя начина, по който възприема себе си спрямо другите и другите спрямо себе си.
За това кабала формулира поправянето, като промяна на намерението. Желанието за получаване не се унищожава и не се подтиска, а се променя вектора му чрез промяна на намерението. Това е ключов момент, в което злото не се изкоренява, а се трансформира. Егоистичното желание остава, но над него се изгражда ново отношение, отношение на отдаване, на включване в цялото. Това вече е духовно действие. Тази промяна не е индивидуално усилие, а общо осъзнаване на същноста на развитието ни. Както злото се разкрива в отношенията ни с другите, така и поправянето му се случва в отношенията ни с околните. Групата, обществото, човешката мрежа не са сцена на случайна морална демонстрация, а лаборатория за вътрешна работа. В сблъсъка с другите, човек постоянно открива границите на собственото си его и получава възможност да го трансформира чрез намерението.
От тази гледна точка, кризите, придобиват нов смисъл. Те не са наказание, а сигнал че старият модел на свързаност е изчерпан. Поправянето започва тогава, когато човека и обществото, престане да търси виновни и започне да търси нов начин на взаимоотношения и свързаност.
В тази връзка Баал а Сулам пише в статията „Мир в света“: „Всичкото зло в света произтича единствено от любовта към себе си.“ Тази формулировка е изключително концентрирана. Тя не говори за престъпления или морални провали, а за принцип – за структура на съзнанието, в която собственото благо стои като върховна мярка. Проф Михаил Лайтман конкретизира и самата дефиниция: „Злото начало е нашата природа — желанието да се наслаждаваме за сметка на другите.“ То се проявява като разрив между човека и другите, между частта и цялото, между субекта и самата реалност. В този смисъл кабалистичната формулировка се среща с философската традиция, която вижда злото като разпад на единството или нарушаване на хармонията. И днес виждаме този разпад на взаимоотношенията, както в индивидуален план, така и в международен мащаб. Въпросът е до колко можем да го осъзнаем и променим?
И понеже природата не търпи дисхармония, то колкото повече сме разединени и мразещи се един друг, толкова нейният ответен удар ще е по-голям и по-продължителен, докато не осъзнаем мястото си и смисъла на собственото си съществуване. Така злото се оказва не враг на човека, а негов необходим инструмент за осъзнаване и трансформация, тъй като без него не би имало нито самопознание, нито изход извън ограниченията на собствената ни природа. И колкото по-скоро стане това, толкова страданията ни, породени от нарастващия ни егоизъм, ще намалеят.
Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по кабала
