Свободата, водеща народа или Свобода на барикадите (Картина от Йожен Делакроа, 1830 г., Лувър, Париж )

Денят на Парижката комуна се чества от работниците по света в чест на победата на първата пролетарска революция на 18 март 1871 г.

Решението да се чества 18 март като първият успешен опит на работниците да завземат политическа власт е взето на 20 февруари 1872 г. от Генералния съвет на Първия интернационал .

Парижката комуна (на френски : Commune de Paris ) е името, дадено на революционното правителство, сформирано в Париж по време на революционните събития от 1871 г. След установяването на примирие между Франция и Прусия по време на Френско-пруската война в Париж започват вълнения, които прерастват в революция.

Революцията установява самоуправление, което продължава от 18 март до 28 май 1871 г. Парижката комуна е ръководена от представители на социалистическата и анархистката партия. Лидерите и на двете движения провъзгласяват Парижката комуна за първи пример за диктатура на световния пролетариат.

Въпреки че революцията е победена на 28 май, Денят на Парижката комуна се превръща в символ на победата на пролетариата в борбата за власт. Тази дата остава в историята като завършването на първата пролетарска революция в света.

Преди 1917 г. Денят на Парижката комуна се е чествал в Русия на нелегални събрания на работници и революционни организации. Този революционен ден започва да се чества широко, след като Централният комитет на Международната организация за помощ на революционните борци (МОПР) обявява Деня на Парижката комуна за празник през март 1923 г. (чества се до 1990 г.).

Офицерът Роже дьо Лил изпълнява за първи път своята „Марсилеза“ в дома на кмета на Страсбург. Картината на Изидор Пилс от 1849 г. се съхранява в историческия музей на града.

Как „Марсилезата“ стана химн на Франция и химн на свободата

Родена като бойна и революционна песен, през годините „Марсилезата“ се превръща в символ на републиката и химн за прослава на френската нация, а по-късно се възприема по цял свят като универсален химн на свободата.
„Напред, деца на Родината!“
С тези думи започва „Бойна песен на Рейнската армия“, създадена в нощта на 25 срещу 26 април 1792 година. Написана е от капитана от инженерните войски Клод-Жозеф Роже дьо Лил по идея на кмета на Страсбург Фредерик дьо Дитрих, който е обзет от патриотичен порив при новината за обявената война с Австрия. Ентусиазиран и изпълнен с желание да подпомогне защитата на свободата, за няколко часа Роже дьо Лил съчинява текста и композира музиката на песента, която е приета възторжено от присъстващите в дома на Дитрих офицери и граждани. На 29 април песента е изпълнена от музикантите на Националната гвардия в града и се понася по обхванатите в тревожно очакване френски градове и села.
Въодушевени от нейните призивни думи, хиляди доброволци се събират край Париж, за да защитят революционната столица. Седемте куплета бързо стават популярни. На 30 юли с тази песен навлизат в Париж доброволците от Марсилия. С нея те участват в превземането на кралския дворец Тюйлери на 10 август и свалянето на монархията във Франция. Затова впоследствие „Бойна песен на Рейнската армия“ е наречена „Песен на марсилците“, а след това просто „Марсилезата“. Тя има такъв успех по времето и след Френската революция, че на 14 юли 1795 година с декрет е обявена за национален химн.
През целия XIX век „Марсилезата“ има интересна съдба. Политическите промени във Франция при сменящите се режими и трите последователни революции (1830, 1848 и 1871) се отразяват на съдбата на творбата. Интересен факт е, че Наполеон Бонапарт не харесва химна, макар той да съпровожда победните му походи в Италия и го заменя с „Да бдим за добруването на империята“. Въпреки това след поражението в Русия именно „Марсилезата“ влива сили в редиците на гвардейците при Ватерло.
По време на монархическата реставрация песента е обявена за „размирническа“, но победно се завръща през революционните дни на февруари 1830 година, символично изобразени в знаменитата картина на Делакроа „Свободата води народа“. Тогава младият композитор Ектор Берлиоз оркестрира „Марсилезата“ и по този начин създава „официалната“ версия на химна за „голям оркестър и хор“, за да бъде пята от „всеки, който има глас, сърце и кръв във вените си“ (както пише Берлиоз в спомените си).
По време на големия революционен подем в Европа през 1848 година и особено през пролетта на народите, „Марсилезата“ се утвърждава като песен на всички борци за свобода и продължава да звучи така по всички континенти чак до наши дни.
Във Франция обаче, след като за известно време при Втората република е много ценена, става подозрителна след преврата от 1851 година и бъдещият Наполеон III безуспешно търси с какво да я замени. По време на войната срещу Прусия от 1870 година тя отново се възражда. Пеят я войниците на бойното поле, както и участниците в Парижката комуна. Песента се превръща в символ на новата република, а на 14 февруари 1879 година парламентът я определя като „френски национален химн“.
През 1888 година се появява Интернационалът, който на социалистическите конгреси между 1900 и 1910 година се възприема като истинската песен на революционната работническа класа. През 20-те години на XX век комунистическата партия все още отдава предимство на Интернационала, но след създаването на Народния фронт (1935), преосмисля отношението си и приема, че „Марсилезата“ е революционна песен, химн на свободата. По време на подчинения на Хитлер режим „Марсилезата“ отново е в немилост и е заменена от „Ето ни, маршале“.
Възвръща ореола си през 1944 година, когато Париж ликува при освобождението си от нацизма. Кратък звуков фрагмент от този тържествен момент се съхранява в Златния фонд на БНР – парижани пеят „Марсилезата“ в деня на освобождението – 25 август 1944 година.
В Конституцията от 1958 година е утвърдена като национален химн на Франция
Творба, издигната в култ, по-късно отхвърлена, мразена, после реабилитирана и пак забранена, но дочакала триумфалното си завръщане. За нея френският политик Морис Торез казва: „Тя стана пламенен израз на революционната роля на народа, на неговия подем и героизъм – самата тя е Революцията.“
„Марсилезата“ е муза на талантливи художници и вдъхновение за поколения музиканти – от Роберт Шуман до Бийтълс, като се премине през джаза на Джанго Райнхард и се стигне до реге-версията на Серж Гинзбург. От звуковите фондове на Българското национално радио подбрахме още три варианта на химна – тържественото изпълнение на Лондонския симфоничен оркестър, емоционалното представяне на Мирей Матийо при честванията на 100-годишнината на Айфеловата кула през 1989 година и споменатата вече джаз версия на Джанго Райнхард.
bnr.bg

СВЪРЗАНИ С ТЯХ ИЗДЕЛИЯОЩЕ ОТ АВТОРА