Уморена беше Старата година – уморена беше от хората; времето не ѝ тежеше, никак даже, ама хората… хората…
Тежеше ѝ от думите, дето те не изрекоха;
от хляба, който разчупиха, но не споделиха;
от огъня, що разпалиха, без да съумеят да се стоплят всички…
И така, обгърната в умора, седна Старата край пътя – там, дето денят се пречупва в здрач,
свали си скъсаните цървули
и допря чело до земята.
Знаеше – не ѝ остава много.
Времето не чака, дори когато плачеш, дори когато се покайваш…
— Ех, живот — прошепна тя, — тежък си, ала си мой.
И заплака.
Сълзите ѝ попиха в пръстта
и от тях никнаха треви,
които само старите българи знаеха как се наричат…
Тогава от мъглата излезе момиче.
Беше боса.
Очите ѝ — ясни като първа утрин.
В косите ѝ — мирис на здравец и хляб.
— Коя си ти? — попита Старата, без да вдигне глава.
— Оная, дето ще поеме товара ти — рече момичето тихо.
— Тежък е — въздъхна Старата. — Не се носи с хубост.
— Знам. С вяра се носи.
Старата се вгледа в нея; измери я с поглед, що мери не годините и опита,
а душата.
— Кажи ми тогава — кое е най-тежкото, дето човек носи?
— Непростеното — отвърна девойката.
— А кое е най-лекото?
— Истината, когато я кажеш навреме.
Старата се усмихна.
Отдавна не го беше правила.
— А кое е най-силното?
— Онова, дето остава, когато всичко си тръгне — любовта.
Тогава Старата година стана и се изправи бавно, като планина,
която знае, че ще бъде пребродена и забравена,
но не се страхува от това…
— Ще те пусна — рече тя. — Ала слушай.
Ще срещнеш радост — не ѝ вярвай веднага.
Ще срещнеш мъка — не бягай от нея.
Ще ти дават обещания — пази си паметта.
Ще те кълнат — не връщай злото.
— А ти? — попита момичето.
— Аз отивам там, дето годините почиват.
Ще запаля свещ за земята ни.
Да има светлина, когато ви стане тъмно.
Прегърнаха се —
стара ръка и млада надежда.
И когато се разделиха,
пътят сякаш стана друг и промени криволиците си…
Новата година тръгна напред.
Стъпките ѝ бяха тихи и плахи,
но сигурни.
Знаеше —
всяка крачка е обещание.
И всяка грешка — урок.
А Старата?
Старата година се прероди в приказка и тихо се понесе над къщите…
