Не бягайте от професионални спорове, обичайте ги – когато са смислени, помагат да се развивате
„Точният човек“ е специален проект на „24 часа“ за професионалния успех, растежа в кариерата, личностното развитие, отношенията на работното място, за добрите практики на работодателите, за новини от HR сектора и мениджмънта, за пазара на труда и свободни работни места.
С колежката Жекова спорите. Тя се разгорещява, повишава тон, бурно ръкомаха. Заразява и вас със силните си емоции. Спорът безспорно върви към караница.
Ето затова мразите да спорите. Предпочитате да не възразявате, когато сте на друго мнение, и да оставяте такива като Жекова да се издънят дори когато това засяга общата ви работа.
Не е конструктивно това поведение, твърдят експертите. Вярно, има темпераментни хора, които силно се разгорещяват в желанието си да победят в спора. Има и други, още по-неприятни – непрестанно търсят повод и после спорят тъй яростно, сякаш това е смисълът на живота им. Според американската психоложка Карън Хорни те си имат вътрешните проблеми, които ги карат постоянно да се защитават, преди дори да са ги нападнали. Външният свят за тях е враждебен, затова нападат превантивно. Да спорят ги подтиква желанието да вземат надмощие. Отстъпят ли, се чувстват несигурни. Стремежът им да победят е техният инструмент за самозащита и за повишаване на ценността им в собствените очи.
Наистина е разумно да не влизате в спор с подобни хора, освен ако не е крайно наложително. Но с нормални колеги трябва да не се съгласявате, а да защитавате мнението си. Когато го правите аргументирано и възпитано, повишавате професионалното си реноме. Иначе сякаш сте или безгласна буква, или хич не ви пука за работата.
Интересното е, че в екипите, в които на хората им пука за работата, по-често се случва споровете да не протичат като кротка академична размяна на мнения, а като истински словесни битки. Те спорят със страст, защото искат да стигнат до най-доброто.
Според конфликтологията е полезно колегите не само да спорят, а дори да се карат – откритото противостоене има положително въздействие върху отношенията и съвместната работа. Социологът Люис Козер твърди, че конфликтът всъщност обединява членовете на екипа, понеже им дава възможност да се опознаят по-добре. Ако всеки в екипа престане да възприема споровете като заплаха и започне да се отнасяме към тях като към сигнал, че нещо трябва да се промени, тогава има далеч по-конструктивна позиция. Споровете стимулират промените, предизвикват творческа реакция, не допускат закостенелост и застой в колектива.
Разбира се, в спора никой не бива да излиза извън рамките на доброто възпитание, колкото и горещо да защитава своята позиция.
Хората спорят, защото виждат по различен начин една и съща ситуация. А се скарват, защото не съумяват да бъдат конструктивни и често от обсъждането на проблем се прехвърлят върху обсъждане на личността, която вижда ситуацията по начин, различен от техния. Когато се стигне дотам, вече няма дискусия и е по-добре обсъждането да се прекрати.
Ще е много полезно за личностното ви развитие и за професионалния ви успех, ако се научите да спорите конструктивно и да постигате самоконтрол, който не позволява да се разгорещявате дори когато опонентът ви заразява със силната си разпаленост.
Една крачка към това е да приемете, че най-добър в спора не е онзи, на когото е последната дума. Това е детинско. Зрелият човек, който се е потрудил да опознае себе си и околните, разбира, че спори най-добре онзи, който след спора се чувства най-добре. „С времето се научаваме да спорим все по-добре. Но колкото повече спорим и колкото по-добре го правим, толкова по-често губим спора. Това е парадокс, но другият парадокс е, че аз изобщо не съм против да губя“, твърди философът Даниел Коен.
Ще рече, че ако в спора ще трябва да влезете в битка и да използвате хватки, които след това ще ви карат да не се чувствате добре, по-разумно е да се оттеглите, макар и да изгубите спора.
Според Коен има три най-чести модели на водене на дискусия.
- При първия спорът се възприема като война.
- При втория опонентите водят обсъждане, всеки с цел да защити определена теза.
- Третият е доказване и оборване на твърдения пред аудитория, която играе ролята на краен арбитър в полза на някоя от спорните теми.
„Вместо да се стремим да използваме в професионалния си живот втория или третия модел в зависимост от обстоятелствата и аудиторията, която убеждаваме, ние влизаме в спора, като че ли влизаме в битка. Смятаме, че едната страна трябва непременно да спечели, а другата – да загуби. Този модел убива истинските ползи от участието в активно разногласие, в смислена и ползотворна дискусия“, посочва философът.
Причината е, че битката оказва изкривяващ ефект върху самия спор. За да спечелят, опонентите обикновено прибягват до хитрости, действат нечестно и резултатът е или славен триумф, или унизително поражение. Този спор потиска всички видове сътрудничество и решения, които биха могли да се постигнат в една дискусия. Той води до съперничества, дели на групи. Пречи на преговорите, компромиса и сътрудничеството.
Много по-полезен е вторият модел, в който няма врагове. Има излагане на аргументи и разговор дали доказателствата са верни, дали направените въз основа на тях изводи са обосновани. Този модел носи ползи и за двете страни, изходът от него е не победа и поражение, а решение на спорния казус, на възникналия проблем, категоричен е Коен.
Именно вторият модел трябва да изучавате, за да развивате във вярна посока личностните си качества. На практика това означава да се стремите към най-убедителна защита на своята позиция, като допускате, че тя може да не единствено правилната, и се стараете да вниквате в аргументите зад мнението на опонента си. (Кои са Три грешки, които водят до неуспех при спор)
Надявайте се той да прави същото. Така дискусията е смислена, можете да извлечете максимална полза от спора и да решите разумно проблема, който е в основата му.
- Що за наука е това
Конфликтологията е сравнително нова междудисциплинарна наука – от края на 50-те години на 20. век. Тя изучава социалните конфликти, сиреч възникващите между индивиди, групи, общества. Има връзка със социологията, психологията, правото, политологията, педагогиката, дори с военната наука.
Тъй като конфликтът е изключително сложно и многообразно социално явление, той трябва да бъде опознаван, за да може да бъде предотвратяван, управляван, потушаван. Науката изследва общите му закономерности – предпоставки за възникване, развитие, динамика, методи за решаване, завършване, ефекти и ситуации след завършването. Важна част е превенцията на конфликти – идентифициране на предупредителни сигнали и разработване стратегии за предотвратяване, преди те да ескалират.
Основна цел е създаване на подходи и техники за намаляване, управление и решаване на конфликти по мирен път. Чрез прилагане на принципите и методите на конфликтологията хората и организациите могат по-ефективно да уреждат конфликти, постигайки устойчивост, разбирателство и хармония.
Освен че конфликтологията е дисциплина, която се преподава в университетите, има и практици – конфликтолози, наричани още медиатори или посредници при уреждането на конфликти.
В „Точният човек“ можете да прочетете още:
Плюсове и минуси партньорите в двойката да са от една професия
Първите 90 дни: как да се докажете на новата работа
Какво е стрес на властта и как пречи в деловия живот
Стратегически оптимизъм и защитен песимизъм – с кое печелите успех
Какво е таймбоксинг и как повишава професионалната продуктивност
Границата между глупава безкористност и умна щедрост определя професионалния успех
Вълшебната фраза, с която печелите доверие и професионален успех
Химикалката на търпението пази от избухвания, които чупят кариерата
Прошката е велика и в деловия живот – освобождава прощаващия
Как да изберете правилен колега, с когото да споделяте
Експеримент с бонбона, биология на растежа и защо да не бързате за мениджърски пост
