Как, вместо да показват реалност, частните телевизии започнаха да продават типажи
Този текст няма да се хареса на много хора, но и мен никой не ме пита дали това, което дават по телевизията, ми харесва. В този ред на мисли новият телевизионен сезон започна, докато хората още бяха по бански и изтърсваха пясъка от джапанките си. Явно беше много важно коя телевизия първа ще даде старт на сезона и с какъв “нов” и “сензационен” формат ще изпревари останалите. Надявам се, досещате се защо “нов” и “сензационен” са в кавички.
Типичните игри от времето на “Бързи, смели, сръчни”, но ъпгрейднати до риалити формат, затлачиха ефира с хора, които усещат енергии, хора, мечтали цял живот да попаднат точно в това предаване – странни мечти има тоя народ, – хора с по няколко житейски драми и такива, за които личният им комфорт е най-важното нещо на планетата.
Всички са дошли да “излязат
от зоната си на комфорт”,
макар че след около два часа обикновено започват да се оплакват, че няма топла вода, храната е малко, леглото е неудобно или някой ги е погледнал накриво.
Като човек, който, иска или не, трябва да гледа масовите телевизионни канали и е работил цял живот в медии, съм се нагледал на какви ли не телевизионни безумия. И не искам да обвинявам частните телевизии. Те затова са частни. За тях рейтингът е важен и в това няма нищо лошо – оттам идват рекламата и парите. Ако утре два часа неподвижна камера, насочена към тенджера с боб, направи 40% пазарен дял, вероятно до Коледа ще имаме “Бобът: All Stars”.
Но тук проблемът е друг.
В световен мащаб подобен тип забавни формати често имат естествен дом в канали и платформи, специализирани именно в такова съдържание. При нас телевизионният пазар е различен и затова, щем не щем, риалити предаванията се превръщат в гръбнака на праймтайма на големите частни национални телевизии. И когато всяка вечер от екрана някой оцелява, търси любовта, доказва колко е силен, кара се за храна или разказва най-тежката история в живота си преди първата рекламна пауза, в един момент започваш да се чудиш дали гледаш различни предавания, или едно и също предаване с различен декор.
“Фермата” и “Игри на волята” са ясни. Там едни хора живеят заедно, борят се за прехраната си, състезават се и всеки втори е “100% себе си”, “мечтал е от малък за това предаване”, “искрен е”, “не може да лъже” и “каквото мисля, това и казвам”. Последното обикновено трябва да се превежда като: имам голяма уста и няма да се поколебая да ти вдигна скандал за пакет брашно.
Всъщност “аз съм такъв човек” се превърна в универсалната индулгенция на българското риалити. Можеш да крещиш, да обиждаш, да унижаваш, да се държиш като петгодишно дете, на което са му взели кофичката в пясъчника, и накрая просто обясняваш: “Аз съм си такъв”. Готово. Характер. Автентичност. Силен участник.
Ако си достатъчно шумен,
след две седмици вече си
“един от най-ярките
образи на сезона”
За мен обаче по-интересният феномен в цялата ни риалити телевизия е “Ергенът: Любов в рая”. Предаване, което така и не успях да разбера през годините, а се имам за средно интелигентен човек. Всяка година виждаме удивително сходна естетика – силикон, филъри, екстеншъни, изкуствени мигли и общо взето всичко, което козметичната индустрия е успяла да превърне в тенденция. Понякога човек остава с впечатлението, че кастингът е правен не само по характери, а и по общ визуален код. Но всеки с вкусовете си – кой съм аз, че да ги съдя?
По-забавното е друго.
Влизаш доброволно в телевизионно предаване, в което идеята е да си търсиш партньор пред камери, продуценти, микрофони и няколкостотин хиляди зрители, а след това още в първите дни обясняваш колко държиш на личното си пространство, колко си извисен, как не обичаш да се показваш пред хората и как всъщност не си очаквал точно това.
Моля?
Момиче, ти не знаеш ли къде влизаш? Да не би да си мислеше, че попълваш формуляр за читателски клуб към Столичната библиотека и изведнъж да са те качили на самолет?
Тази година конструкцията е още по-забавна. Жени над 30 години са събрани с мъже около и под 25, за част от които срещата със самобръсначката очевидно тепърва предстои. Мъжете през цялото време обясняват на същите тези жени, че са “баби”, жените, от своя страна, са възмутени, че момчетата били прекалено малки, и се получава омагьосан кръг, в който всички са недоволни от нещо, което са могли да установят още с влизането си през вратата. Разбира се, половината са бизнес дами, другата половина са инфлуенсъри, а някои вероятно са и двете, защото в България отдавна “предприемач” е понятие с изключително широко приложение. Всеки много разбира живота, отношенията, мъжете, жените, енергията, Вселената, токсичните хора, червените флагове и личностното развитие. После някой не им казва “добро утро” с правилната интонация и започва тридневна война. И тук вече риалити телевизията става истински интересна, но не по начина, по който вероятно ѝ се иска. Защото тя отдавна не продава реалност. Тя продава типажи.
Трябва ти шумният.
Трябва ти красивата.
Трябва ти“лошото момиче”
Трябва ти чувствителният. Трябва ти човекът с тежка история. Трябва ти някой, който още на втория ден ще каже, че останалите са фалшиви. Трябва ти един, който усеща енергията на хората, и поне един, който е дошъл не за наградата или популярността, а “за да открие себе си”.
И когато ги събереш, просто чакаш. Някой ще се скара. Някой ще се влюби. Някой ще плаче. Някой ще каже, че никога през живота си не е бил толкова унижаван. Някой ще поиска да си тръгне. После няма да си тръгне. След рекламите ще разберем защо.
Най-любимото ми обаче остава прословутото “Аз не съм дошъл тук за последователи”. Това изречение задължително трябва да бъде произнесено пред камера, за предпочитане от човек, чийто профил в инстаграм вече е подготвен като витрина на магазин и който до края на сезона ще ни продава протеин, код за отстъпка, процедура за избелване на зъби и хотел за романтичен уикенд.
Няма нищо лошо и в това. Нека хората използват популярността си. Само нека поне веднъж престанем да се преструваме, че всички случайно са се озовали пред камерите, докато са отивали за хляб. Но най-големият ми проблем с този тип телевизия дори не са участниците. Те са намерили начин да получат своите петнайсет минути слава и някои от тях ще ги използват прекрасно. Проблемът е, че телевизиите все повече подценяват зрителя, като му предлагат една и съща емоционална манджа под различни имена и всяка есен му обясняват, че този път ще види “нещо невиждано”. Не, няма. Ще видим познатото.
Ще сменим басейна с ферма, фермата с арена, арената с вила и вилата с някакъв “рай”. Ще сменим участниците, но ще запазим репликите. Ще има “предателство”, “стратегия”, “истински чувства”, “най-трудното решение досега” и човек, който след четири дни познанство ще обясни, че никога не е изпитвал подобно нещо.
А може би най-тъжното е, че телевизията започна да приема скандала за характер, простащината за автентичност, самовлюбеността за самочувствие, а публичното унижение за забавление. И да, знам какъв ще бъде аргументът: “Ами като не ти харесва, не го гледай.” Разбира се, че мога да не го гледам. И често го правя.
Само че това не променя факта, че телевизията, особено когато претендира да е национална и да събира най-голямата аудитория в най-гледаното време, не е просто екран, който можеш да изключиш. Тя е огледало на вкуса, който създаваме, насърчаваме и после уж изненадано коментираме. Може би затова проблемът не е, че има риалити. Риалити трябва да има. Понякога е забавно, понякога е великолепно направено, а понякога човек има нужда точно от два часа, в които единствената му грижа да бъде кой е откраднал яйцата и защо някой не е получил роза. Проблемът е, когато това се превърне почти в единствения език, на който телевизията смята, че може да говори с масовия зрител. И ако това наистина е всичко, което искаме да гледаме, тогава телевизиите нямат никаква вина. Те просто са ни разбрали много добре.
