Това, което държа в ръцете си и още не мога да повярвам, е неописана част от т.нар. Цариградски архив. Нещо като Свещения граал на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. История, премълчавана или преиначавана толкова пъти през годините, че в крайна сметка превърнала се в мистерия. През 1931 г. в България пристигат два вагона, натоварени със стара хартия, купена от Истанбул за претопяване във фабриката в Костенец. Балите с бумаги са изринати от подземията на джамията „Света София“, която Ататюрк смята да превърне в музей заедно с още грандиозни реформи, целящи да дадат съвременен облик на Турската република, откъсвайки я от мрачното минало. Бракуваната и набързо продадена хартия се оказва част от султанския архив на погиналата Османска империя, в чийто бюрократичен свят нищо не е оставало незаписано. Фермани, берати, тефтери с всевъзможни донесения и преписки по финансови, имотни, политически и военни въпроси от всички части на вековната империя. Истинско съкровище, за което османистът Панчо Дорев, по онова време служител на българското посолство в Истанбул, веднага докладва на властите в София. Правителството изпраща екип от учени да прегледа пристигналите бали стара хартия. В групата е и проф. Петър Мутафчиев – бащата на известната наша писателка и ориенталистка акад. Вера Мутафчиева. Малко преди да почине, тя разказва пред „24 часа” за участието на баща си в тази акция и дава подробности за случилото се през лятото на 1931 г. По предложение на учените тогава българското правителство откупува хартията от собственика на фабриката. Междувременно в Турция разбират каква огромна грешка са направили и настояват архива да им бъде върнат. Властите в София са уклончиви. Агенти на турското разузнаване разбират, че архивите са пренесени от Костенец в казармите в Княжево. Българските служби за сигурност съответно усилват охраната на казармите, след като са засекли хора от турското посолство да се навъртат из района. Освен шпионски донесения през границата хвърчат дипломатически ноти и депеши. Натискът по официална линия расте, а България не иска да рискува отношенията си с Ататюрк, който е добър приятел на страната. Групата учени османисти е събрана пак по спешност. Трябва бързо да прегледат документите и да заделят няколко чувала, които да бъдат върнати на Турция с обяснението, че само това е спасено, а всичко останало вече е било претопено, за съжаление. В действителност „останалото” са близо 700 чувала, които днес са собственост на Националната библиотека. И това безспорно е най-големият в Европа староосмански архив. Все още непроучен напълно. През 1979 г. народният лечител Петър Димков , отдавна прехвърлил 90-те, разказва своя версия за събитията. Цялата история и градските легенди около случилото се ще са тема на епизод от новия сезон на поредицата 5 минути София

.