Човек от раждането си започва да дели света на две части – на добро и на зло, на горчиво и сладко, на топло и студено, на светлина и тъмнина, на истина и лъжа. Критериите са такива, че ние търсим ползата и вредата на случващото се около нас. Разглеждаме всичко на база на нашето възприятие и чувственост, относно това добро ли е за мен, или не е добро. Целият ни живот пулсира върху промените в баланса между тези два полюса. Когато усещаме дискомфорт, търсим причините за случващото се и приятно кътче да се скрием, „докато премине бурята”. А когато се чувстваме добре, се „реем в облаците” и забравяме за лошите усещания.
Още от незапомнени времена човечеството живее с идеята за двете начала и тяхната вечна борба. На базата на тези две начала са построени религиите и вярванията, та дори и възприемането за нашия материален свят. Едва ли се замисляме за всичко това и в същност всяко състояние усещаме като проблем извън нас. Освен това, важно е как определяме кое е хубавото и кое е лошото, кое ни дава наслаждение и кое не. Човек смята за добро онова, което е в негова полза, а за зло – онова, което е в негова вреда. Така, че по отношение на какво определяме доброто и злото – спрямо мен, спрямо обществото или спрямо някаква вътрешна сила, която ме кара да се чувствам зле или добре? И изобщо, какво е това добро и зло?
„Доброто и Злото имат едно и също лице; всичко зависи от това в кой момент пресичат живота на всяко човешко същество”.
(Паулу Коелю)
Кабалистите казват, че „животът е баланс между две противоположности”! Цялата природа съществува в баланса на противоположностите – на плюса и минуса, създавайки живот във всякакви форми, от най малка частица до глобалната система на мирозданието. Тук не става въпрос само за биологични или физични елементи, а за всичко съществуващо, включително нашите взаимоотношения, като социални същества. Кабалистите отиват още по-далеч, като определят, че „човешките взаимоотношения са най-високото ниво на природата, засягащо физическите и биологичните връзки, които се намират на по- ниско ниво.”
Защо обаче, като взаимоотношения това ни убягва и е почти невъзможно да постигнем баланс? Нашата егоистична същност често си задава въпроса „Защо.трябва да призная и да съм в съгласие с всички, от противниците до съюзниците, от най-левите до най-десните? Защо? Защо ми е този баланс, когато знам, че в много ситуации съм „прав, можещ и знаещ”? Моето „Аз” ми казва, че съм дори „повече от другите”.
Може ли обаче, да съществуваме аз, обществото и държавата, ако сме разделени на две непримирими позиции? Разбира се, че не. В перспектива то няма никакво бъдеще.
Разделението и разцеплението са естествено породени от човешката природа, но проблемът не е в това. Основният проблем е, че никой не е прав, от гледна точка на картината, която вижда. Ние гледаме на общото от различни гледни точки и всеки вижда само своята гледна точка – малък детайл от цялата картина. Такава “истина” винаги е опорочена и едностранна.
Днес водим какви ли не спорове, влизаме в какви ли не конфликтни ситуации и въпросът е как от всички тези усещания и форми да изградя правилната мозайка, за да видя истината чрез нея?
Затова най-важният въпрос, който ни се поставя е, как толкова различни, толкова войнствени и безкомпромисни, все пак да живеем заедно в една държава, според общите закони на държавата и природата?
“В действителност, както пише великия кабалист Баал a Сулам,… в света няма лоши идеи и само незрялата идея се смята за лоша.„
На това е необходимо да се учим. Как заедно, въпреки разногласията, да стигнем до общата истина. И няма да има мир и разбирателство, докато не започнем да осъзнаваме, че нашата борба с различно мислещите е предварително загубена. Не трябва да се борим с другите, а да балансираме различията, стигайки до единство. В противен случай всички ще загубим.
В кабала този подем над антагонизма се нарича “средна линия”. Нейната същност е помирение в името на общата цел. Тя свързва противоположностите, без да ги потиска, защото само така можем да изградим нашето бъдеще.
Никой на тази планета не може да живее в идеален за себе си свят. Но дори и да беше възможно, колко нещастни бихме били в тези наши „малки светове”! Без гъвкавост и разностранност, без противоположности и спорове, ние бихме изчезнали за броени години.
Самият човек живее чрез контрасти, а обществото – дори повече. Разликите не могат да бъдат премахнати. Именно те ни позволяват да стигнем до цялото, да видим общата картина на мирозданието и нас в него. И въпреки, че тези контрасти ни разкриват слабостите, понякога изпитваме болка от нараненото ни его, но в тях се крие и нашата сила. Трябва само да им намерим правилното приложение.
Днес, под прикритието на “демокрация” ни се налагат безкрайни кавги, вражди, разделения. Всъщност, това не е никаква демокрация, а прилича по-скоро на детска площадка с деца, оставени без надзор от възрастни, разумни хора. Представете си в какво ще се превърнат децата ни, ако това е примерът, който им даваме, като взаимоотношение, като начин на общуване и взаимодействие. Без компромис демокрацията, каквато я познаваме, е невъзможна. Тя се гради върху факта,че всеки си има свое разбиране, но за да има развитие, всички отстъпват – някои повече, а други – по-малко.
Необходимо е да погледнем от друг ъгъл обществото и нашето място в него. Всички трябва да се погрижим „неизбежните” конфликти да не се превърнат в битки, силните да не си играят със слабите, никой да не остава без помощ. Това е наша обща отговорност. На това трябва да се учим, на това трябва да учим и възпитаваме поколенията си, и не толкова с разума, колкото със сърцето.
В противен случай ще продължим да търсим причина за случващото се в политиците и тези, които стоят зад тях. А всъщност вината си е наша, на всеки един от нас, тъй като упорито продължаваме да избираме лидери, които се придържат към една “единствено вярната” линия, според тях.
Все още не разбираме, какво е това „средна линия» – зрялото интегрално общество и точно за това ни се струва, че това е твърде висока летва за нас. “По-добре да опитаме, да принудим другите да живеят по нашия начин”. В кръвта на хората е този егоистичен порив да властват над несъгласните или да ги унищожават, поне морално. Детска градина без учителка…!
Кабалистите ни казват, че трябва да издигнем обществото на такова ниво, където над споровете се ражда истината, където различията се проявяват, като сюжетни линии за съвместното действие, роли, които “изразяваме”, за да разкрием по-пълно общата картина на единството в средната линия.
Всичко, което ни разделя, може да се обърне в добро, ако се научим да изграждаме между нас мостове, които да ни свързват и сближават, въпреки всичко. Кабала е науката за истинското помирение, въпреки различията, която трябва да реализираме заедно.
Ние трудно можем да разберем какво представлява човек, който разбира цялото творение, намира се в пространство, където му се разкриват законите, управляващи цялото сътворение зад пределите на нашия свят. Не ни е понятно какво е това усещане за цялата природа, за великият Разум и Замисъл на съществуването ни. Все още не разбираме, че всичките части на творението са свързани и зависими помежду си. Но ако успеем да излезем от нашият малък егоистичен свят, ще видим истинската картина на бъдещето, не в непримиримата борба на противоположностите, а в допълването им. Затова е необходимо „само“ да мислим и чувстваме по отношение на общото благо, на общия свят, на общото човешко семейство. Да не дърпаме одеялото един от друг, а вътрешно да се приближим така, че да има достатъчно за всички.
Това не е „философия“, а методиката за настоящето и бъдещето, описана в науката кабала.
Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по кабала
