Задаваме ли си въпроса, защосе чувстваме по-добре у дома, защо се чувстваме по-добре и по-сигурни в родното си място, в родния си град или дори в държавата си? „Камъкът си тежи на мястото” – казва една наша поговорка и продължава: „За да може един човек да бъде личност в обществото, той не бива да забравя своите корени и мястото, от което е тръгнал”. Със сигурност всеки от нас си е задавал такива въпроси, намирайки се далеч от родното си място. В по-голямата си част това усещане за сигурност се поражда от чувството, че тук сме заобиколени от роднини, близки и познати, с които говорим на един език, изповядваме едни и същи ценности, имаме една и съща история, празнуваме едни и същи празници. Имаме една и съща менталност, чувство за хумор, близки спомени, усещане за съпричастност, за цялостност и какво ли още не. Разбира се, в съвременния свят нещата са по-различни от преди например 50 или 100 години, да не говорим и за усещането, което е било от преди 500 и повече години. Както обичаме да се изразяваме, „днес светът е заприличал на едно голямо село” и всеки може да посети, която и „махала” си поиска, без да се колебае или притеснява. Качва се на самолета, кораба или пък на автомобила и заминава нанякъде. Почти няма семейство, в което близък или роднина да не е бил в чужбина – било то за работа, за образование или удоволствие, а някой и до края на своя живот. Има обаче нещо сакрално, което остава дълбоко в нас, където и да се намираме. Това е чувството за принадлежност към мястото и хората, с които живея или съм живял, образованието и възпитанието, което съм получил, старите приятели и културата, която ме е формирала като личност. Това е и нашата връзка с миналото ни, с нашите традиции и културна неповторимост. Когатo навлезем в една по-зряла възраст, си спомняме за взаимоотношенията ни с хора, които не са вече сред нас, за любовта и трепета, които сме изпитвали към тях. Понякога този спомен го усещаме като болка „под лъжичката”, „бучка в гърлото” или сълзи в очите. Да не говорим за особената тъга или носталгия към „бащината къща”. Тук не става въпрос за литературно съчинение с красиви фрази и думи, а за паметта ни, традициите и културата, като част от нашата идентичност и нашето развитие. Още повече, че това е вкоренено в нашия бит, ежедневие и особеност.
Хилядолетната ни история, а и не само нашата, с всичките й събития, факти, падения и разцвет, ни води към усещането за идентичност. Всеки народ има с какво да се гордее. За всеки народ има място под слънцето, както и всеки човек, разбира се, е уникален и неповторим. Говорейки обаче за традиции и култура, нямам предвид само различните културни и духовни ценности, които ни различават едни от други, а тъкмо обратното, имам предвид подсъзнателното усещане, че сме частица от Природата.
Разбира се, като деца ние не бихме могли да възприемем правилно всичко, което ни заобикаля, ако не са били нашите родители, близки, учители и цялата заобикаляща действителност. През цялото време нас са ни учили как да оформим в себе си всевъзможните модели на възприятие, съгласно които разпознаваме света и всичко, което съществува в него. Тези модели се намират в паметта ни и с тяхна помощ можем да определим „на какво прилича“ тази или онази картина от реалността и „какво би могло да бъде това“. Каква да бъде следващата ни стъпка! Как да реагираме в определени ситуации?
По този начин, срещайки се с нещо ново, винаги го съпоставяме и сравняваме с вече намиращия се в паметта ни спомен.
Има много примери за това, че ако в нас не е заложен определен модел или форма, то ние не бихме ги видели. Как така, ще кажете? Нали притежаваме сетивни органи и с тях възприемаме всичко?!
Всички знаем, че в началото индианците не са виждали корабите на Колумб, въпреки внушителната им форма. Защо? Защото в паметта им не е бил заложен такъв модел, такава форма. Едва по-късно те са започнали да разпознават това, което е пред тях.
Същото се отнася и за всяка друга картина от реалността, която ни заобикаля. Да поговорим за възприемането на тази реалност, която наричаме висша или духовна. Как бихме могли да я възприемем, ако вътре в нас тя не съществува като модел? Тази реалност и в момента се намира „пред мен“, но аз не я усещам, не я улавям. Защо? Защото няма с какво да я сравня. Да, вярно, в нашият бит, култура и религия се говори за духовност, говори се за Бог, за ангели и за светии. В църквата заставаме и се молим пред определени икони, палим свещи, но дали това представлява духовността, или това е само част от традициите и културата ни?
Възможно ли е тази духовна същност да преминава през мен, през всичките ми органи на чувствата, а аз да не я разпознавам, защото в паметта ми липсват съответните модели и образи? Много е изписано за това. И много хора са се опитвали да обяснят необяснимото. Някои са успявали, други не, но всеки си я представя по различен начин. Чрез образи, предмети и всякакви материални въплъщения. Но може ли да се материализира нематериалното?
Например, когато четем книгата Зоар, или други кабалистични книги, те започват да работят над нас по особен начин. Чрез текстовете в тях ни се разкриват духовните образи и модели, които са различни от материалната ни действителност. Виждаме друга реалност! Особена чувственост! Разбира се, тук не става въпрос за различни икони или други овеществени образи, а за чувства, за взаимоотношения, за сили. Четейки текстовете, ние все още не виждаме духовния свят,но започваме да разбираме, че той представлява определени свойства. Къде по-силно, къде по-слабо, усещаме кое е вътре и кое отвън, кое и как ни въздейства.
Както децата започват с наша помощ да опознават обкръжаващия ги свят, така и ние започваме да чувстваме духовната картина.
Интересното е, че и по-рано сме виждали тази картина, но не сме били способни да разпознаем нищо в нея. Духовното е било тук, а ние не сме могли да го усетим, защото вътре в нас не са съществували чувствени органи, позволяващи ни да го възприемем. Иначе казано, в нас съществува точка, искра от висшата реалност, но ние не сме били в състояние да я пробудим. И въпросът е как да я подбутнем от тук, от там, как да я пробудим, за да можем чрез нея да видим тази реалност?
Природата не се вълнува от това дали и как физически ще се прекръстим, как ще коленичим или каква поза ще заемем, за да пробудим тази точка в нас. Според науката Кабала е важно какво намерение влагаме спрямо целия заобикалящ ни свят.
Затова към традициите, към обичайния начин на живот, към онова, което се нарича религия, която възприемаме като култура на народа, като обичаи, е необходимо да добавим и правилното отношение между нас.
Цялото ни възприятие е основано на сравнение между усещането ни в момента и усещането ни в миналото.
Според Кабала, всеки човек – светски или религиозен, трябва да разбере и осъзнае какво може да добави към живота си, за да разкрие Висшата сила, която ни управлява. И когато я почувстваме, тогава ще се научим как да вървим напред и да не грешим – както днес, така и в бъдеще.
Ние можем да разкрием Висшите природни закони, когато правилно се съединяваме с останалите. Разбира се, нашите традиции и външните ни действия не трябва да се отменят – те са като клонка, символизираща духовния ни корен и могат да останат в нашия бит и култура. Това са обичаи, които не пречат на развитието ни. Традициите ни се оказват външен израз на вътрешните ни духовни свойства и за това са се съхранили през годините.
Цялото наше развитие, цялата ни духовна памет и култура ни водят в тази посока. Въпросът е в осъзнаването и разкриването на висшите закони на Природата. Тя ни подтиква в тази посока, а ние – чрез отношението с другите, разкриваме същността на всичко случващо се около нас.
Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по Кабала
- офис Добрич, тел. 0898731112
