Светът от две години е в стресова ситуация. Всеки ден броим заболелите и жертвите от пандемията. Тревожим се, мислим, съпоставяме и преживяваме онова, което се случва. Не ни е ясно кога всичко ще свърши. Не е било ясно и на нашите деди и прадеди, кога тогавашните, останали в миналото пандемии, ще свършат. Без да подценяваме степента на днешната пандемия, но летвата в класацията на най-страшните епидемии е вдигната толкова високо, че едва ли тогавашната смъртност ще може да се доближи днес. И дано това не се случи. Сегашната ситуация е тревожна и въпреки взетите от медиците мерки, не трябва да ни успокоява или заблуждава временното намаляване на разпространението на вируса. Днес науката е достигнала до такива висоти, че бързо може да реагира на такива пандемични ситуации. Дори ни е разглезила до такава степен, че за всяко неразположение очакваме лек, във вид на хапче, сироп или ваксина.
Едва ли обаче можем да си представим какво са усещали хората пoвреме на чумната епидемия през ХІV век, при която е загинало над 60 милиона от населението на Европа и Азия. Или по време на Юстинияновата чума, при която в Константинопол всеки ден са умирали до 5000 души, а в някои дни и по 10 000 души. Да не говорим за проказата, която в края на XI век се е появила по време на кръстоносните походи в Европа. Външните прояви на проказа са били толкова плашещи, че неграмотните обикновени хора смятали болните за „създания на дявола”, които страдали заради греховете си. По време на тези епидемии са се появили и първите идеи за хигиена, „маските за чума“ се използвали при работа с болни. Въпреки не до там развитата медицина, хората са се опитвали да изолират болните от здравите, а помещенията били проветрявани и измивани. Тогавашните градове вече са започнали да се грижат за чистотата си, за да се избавят от „отровните миризми“. Организирали се колонии за прокажените, където нещастните болни са били изолирани. Дори и тези, наглед примитивни мерки, са успявали да спрат до някъде разпространението на болестите. В края на краищата затварянето на пациентите в колония, значително ограничило контактите им с външния свят и доста ефективно предотвратило разпространението на инфекцията.
Антониновата чума – 165-180 година след н.е. е известна още като чумата на Гален, по името на прочутия древногръцки лекар Клавдий Гален, който я е описал детайлно. Заболяването било пренесено от римските легионери, връщащи се от Месопотамия, и скоро от него всеки ден в Рим умирали по около 2000 души. Вероятно, на Гален принадлежи често цитирания и през Средновековието съвет как да се справяме с чумата: „тръгни рано, замини далече, върни се късно“.
Ако изчислим загиналите от тези вирусни заболявания, ще видим, че те са много повече от загиналите през всичките войни и въоръжени конфликти, станали на територията на земята. Могат да се споменат още много пандемии, оказали изключително влияние както върху здравето и психиката на хората по онова време, така и на икономиката на отделните градове и държави.Например, в периода 1665-1666 г. от чумата са загубили живота си около 100 000 души, почти 20 % от населението на Лондон. Непосредствено след Първата световна война възникнал Испанският грип, от който са страдали половин милиард души и за около 2 години умират около 50 милиона в целия свят, а в България – около 80 000 души, или 2% от тогавашното население на страната. Интересен факт е, че в усилията си да спрат разпространението на болестта в окопите, българските военни лекари дори прибягвали до физическа разправа с онези войници, които не преварявали водата си.
Николаус Пипер пише в „Зюддойче Цайтунг“, че по време на пандемия се изправяме пред важен избор: „Обществото или се съгласява да понесе за кратко време сериозни икономически щети, за да задуши епидемията, или плаща с живота на много жертви в бъдеще.”
Не всеки приема пандемията, болестта и заразяването сериозно – до момента, в който не е засегнат от заразата.”На мен няма да ми се случи” е чувство за самоувереност, без покритие, с което не желаем да приемем фактите – такива, каквито са. Дори сме в конфликт – от една страна със себе си, а от друга сме разделени с останалите до такава степен, че ни липсва точка на единство. А това, оказва се, е най-важното в такива моменти.
Може би трябва да вземем пример от животните, как те се обединяват срещу общата беда. Когато бягат заедно от наводнение или горски пожари, те не се нападат, а усещат, че трябва да спасят живота си. Тогава хищническият инстинкт се подтиска от инстинкта за самосъхранение. Проблемът е, че сега ние сме в същата ситуация, въпреки, че не сме на животинското ниво. Очаква се ударите, които чувстваме от страна на Природата, да ни подтикнат към правилните изводи, как да се измъкнем от този капан.За съжаление, ние сме разглезени животни, защото имаме човешкия егоизъм и това е причината да сме в ситуация на безизходица.
Според световно известния кабалист проф. М. Лайтман – „Епидемията не идва, за да разболее хората или да ги убие, а за да ни научи как да се държим един към друг. Как да преодолеем нарастващото разделение в обществото!”
Да, това, което се случва, не ни харесва. Дори сме изплашени, но няма къде да избягаме, а и не знаем какво да направим. Все още се надяваме, че можем да се върнем към предишния начин на живот и не искаме да приемем реалността.
И все пак, какво следва? От гледна точка на егоизма – нищо. Нарисуваният от него свят свършва там, където свършва самият егоизъм. Нашето общество се тресе не от пандемията, а от собствената си тежест и противоречията между нас. Ние просто сме притиснати от стари догми, насаждани ни от политици, медии и общество, объркани от егоистичните ни идеологически постулати. Все още не сме придобили сензитивност, да се издигаме над тези противоречия и техните остарели идеологеми и това ни дава усещането за обърканост и безизходица.
Ако бяхме готови да приемем това, което ни казват кабалистите за пандемията и се бяхме обединили пред лицето на опасността, тя нямаше да се появи.
Всъщност, вирусът се явява като преобразовател, ключ за вътрешната ни промяна. Въпрос на осъзнаване и чувственост! Всичко зависи от характера на човека и обществото, което му въздейства.
През всичките преминали пандемии знахари и лекари са търсели и използвали отвари, лекарства, ваксини или други познати и непознати методи против епидемиите. Доколкото е било възможно, са изолирали заразените, поставяли са си маски и това им е помагало, макар и временно. Да, на този етап ваксината и всяка мярка, ограничаваща физически болестта, е спасителният ни пояс и ние трябва да осъзнаем, че от гледна точка на медицината това е единственото ни лекарство.
Ваксината, най-вероятно, ще ни спаси от коронавируса и това на този етап е добре, но как ще ни спаси от самите нас? Как ще ни защити от следващия вирус, от следващата пандемия, каквато и да е тя? Ето за какво трябва да мислим днес.Всяка епидемия причинява щети и взема жертви, много жертви. Но от всяка подобна ситуация могат да се извлекат поуки. Според историческите анализатори, дори и след епидемиите животът е продължил, но вече в друга посока. Останали са само статистически данни и до някъде – горчивият спомен от случилото се.
Вече, макар и неосъзнато, се чуват призиви за обединение и за единство. Ние не знаем какво е това, въпреки, че често сме го правили, защитавайки се от външни врагове. Разликата е в това, че обединението и единството срещу някого не ни носи полза, а тъкмо обратното, егоистично задоволство, ако сме „победители”. Днес, за съжаление, обществото е така разделено, че малки групи от хора са се обединили срещу други групи от хора, излъчващи взаимна омраза и ненавист. Егоистичното ни желание да унижаваме, обиждаме и властваме над другите се е превърнало в норма на поведение. Не към такова обединение и единство ни тласка Природата чрез вируса, а чрез обединение към взаимопомощ и състрадание, чрез положителни мисли и действия на всички нива на обществото. Това ще е и ваксината ни срещу страданията, катаклизмите, природните бедствия, климатичните промени и пандемиите. Трудно е да преодолеем своя егоизъм, но можем да пробваме постепенно, изпращайки положителни сигнали, мисли и чувства към хората и случващото се – така, че тези действия постепенно да се превърнат в наша втора природа.
Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по Кабала
