За често срещан феномен, наречен ефект на Румпелщилцхен по името на героинята от приказката на братя Грим, разказва публикация на екип от Кеймбриджкия университетв в BJPsych . Зад заемката на името стои подсъзнателен рефлекс: да назовеш нещо с име, е от решаващо значение за поставането му под контрол. Самодиагностицирането, разпространено особено в социалните медии, се разглежда като опит на пациентите да получат този терапевтичен ефект, когато нямат достъп до официална медицинска помощ. Често обаче ефектът е бумерангов – задълбочава състоянието или го тласка в погрешна посока. Назоваването, когато е направено от специалист, има решаващо значение за контролирането на състоянието. Принципът работи и в съвременната медицина. Самото поставяне на клинична диагноза има терапевтичен ефект, независим от всякакво последващо лечение. Авторите наричат това феномен на даване на име на проблема. Както в приказката, където назоваването на злия герой му отнема силата, така и в лечението даването на име на страданието може да донесе облекчение и усещане за контрол.
Например, разказват авторите, 42-годишна жена, професор по история, търси психиатрична оценка, за да се справи с лошо настроение, тревожност и ниско самочувствие. Въпреки успешната си академична кариера тя смята, че не е реализирала пълния си потенциал и усилията ѝ са спъвани от постоянна неспособност да се фокусира, склонност към отлагане и трудности при изпълнението на задачи без натиск в последния момент. Тези трудности са налице от детството ѝ, а родителите и учителите ги определят като мързел, който трябва да бъде отстранен чрез строга самодисциплина. През годините историчката развива сурово и критично отношение към себе си. По време на първоначалната психиатрична оценка нейният психиатър разпознава характерни признаци на разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD). Диагнозата впоследствие е потвърдена от невропсихологични тестове. Когато ѝ я съобщават, тя изпитва чувство на огромно облекчение, че най-накрая има обяснение за трудностите ки. Официалният диагностичен термин въпреки чисто описателния си характер сякаш действа като клинична леща, през която човек вижда своите преживявания по нов начин. Вместо да се обвинява в мързел или глупост, той осъзнава, че има разпознато медицинско състояние. Това намалява чувството за вина и срам и упражнява само по себи си дълбок терапевтичен ефект с подобрения в настроението, тревожността и съня.
Хората често страдат от неразбрани симптоми, които си нямат “име” и изглеждат като личен провал. Поставянето на медицинска диагноза (като хиперактивност, миалгия, хронична умора и т.н.) дава на страданието обяснение, признато от науката и обществото. Това превръща непознатия проблем в разбираемо състояние.
Авторите правят пряка връзка с приказката за Румпелщилцхен. В нея кралицата страда, защото е под властта на гном, чието име е неизвестно, и може да загуби детето си. Тя е безсилна, докато не открива езотеричното му име. Веднага щом го назовава, е освободена. Диагностицирането е ритуал, който свързваме с медицинска грижа. Дори преди да започне каквото и да е лечение, самият акт на поставяне на диагноза създава очакване за помощ и подобрение, което може да доведе до реални положителни ефекти, подобни на плацебо ефекта. Човек, който страда от необясними за него симптоми, изпитва объркване и несигурност. Диагнозата предоставя разказ и логична рамка, която обяснява състоянието и това е източник на терапевтично доказано облекчение. Тя помага на пациента да разбере, че неговите проблеми не са уникален провал, а част от разпознаваем модел, в който не са сами. Освен това вече не се бори с неизвестното, а с нещо, което има име, структура и начин на лечение.
Въпреки положителния ефект авторите подчертават, че уточняването невинаги има роля на балсам за душата. Дефинирането на състоянието може да доведе до социално отчуждение и дискриминация. Хората могат да променят отношението си към човек, определен като пациент, а той самият може да пренесе стигмата върху цялата си личност и да се срамува от състоянието си на “болен”. Той може да започне да се идентифицира прекалено силно с диагнозата си и да загуби чувството за себе си като личност. Това може да доведе до самоизпълняващо се пророчество, при което човек вярва, че е безпомощен и няма смисъл да се опитва да се подобри.
Една нелицеприятна диагноза може да накара човек да се изолира, защото погрешно вярва, че няма да се справи. Например, човек с тревожност може да избягва да общува, което обаче засилва тревожността му. Може да се почувства ограничен от етикета, да се идентифицира напълно със състоянието и да загуби чувството си за индивидуалност. Диагнозата може да се превърне в “присъда”, която ограничава надеждата за излекуване или промяна. В този смисъл “името” получава прекалена власт. Въпрос на професионален усет е лекарят да прецени как да подходи към конкретен човек.
