© Личен архив |
Кирил Дрезов, директор на Звеното за Югоизточна Европа в университета Кийл, в интервю за Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“
В епизод 38-и на Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“ говорим за ограбването, за безсрочното изселване и за прогонването на българите от Тракия. На 26 март се чества подвигът на българските воини, спечелили битката край Одрин и из тракийските полета. Това е денят, в който през 1913 година след няколко месечна обсада и една решаваща атака силите на българската армия превземат Одринската крепост, считана по онова време за една от най-добре укрепените и непревземаеми крепости в Югоизточна Европа. Заслужената гордост от славния подвиг на българските воини оставя в сянка една от най-мрачните страници от българската история, продължила през следващите на 1913-та 10 години, а именно етническото прочистване на Тракия. Четири месеца след победата при Одрин озлобени части от турската армия и башибозук започват геноцид и етническо прочистване на българското население в южната част на областта Тракия, първо в днешните турски провинции Текирдаг, Одрин и Лозенград, а после и в днешните гръцки окръзи Еврос и Родопи. Геноцидът над местните българи се възобновява след предаването на Западна Тракия на Гърция през 1920 година, като достига своя връх през 1923 година. Точно преди 100 години – февруари-март 1923 година – гръцките власти принудително изселват най-значимите български села от Западна Тракия и заточават по беломорските острови и Тесалия около 10 000 българи. Наш гост е Кирил Дрезов – директор на звеното за Югоизточна Европа в университета Кийл. Като експерт по балканска политика е консултирал BBC World Service, Oxford Analytica, банки и правителства. С него ще разговаряме по тази тема: защо злобата от военните победи на младата българска армия избухва в геноцид над българите в Тракия, над тези, които са най-близо, най под ръка на победените. Геноцидът над българите в Тракия в какъв исторически и политически контекст се вписва, г-н Дрезов?
Нямаше да има геноцид над българите нито 1913, нито 1923 година, ако не се беше случило престъпното безумие на 16 юни 1913 година. Сега наближава пак една кръгла годишнина от това събитие, 110-годишнина. Това е наистина най-нещастното, най-злощастното събитие в българската история през ХХ век. Без него турската армия нямаше да наруши Лондонския договор, нямаше да се надигне башибозука в Източна и в Западна Тракия. Нямаше да се дадат десетки хиляди жертви, както се оказва в последствие абсолютно ненужно. Нямаше да бъдат изгорени стотици къщи, много села и в Тракия, и в Македония. И България нямаше да преживее покрусата на едно страшно поражение след толкова бляскави победи.
На колко етапа в продължение на 10 години преминава този геноцид?
Първо започва, разбира се, през 1913 година. Там нещата са относително по-добре известни, благодарение на изследването на проф. Милетич за разоряването на тракийските българи – и поради това, че има и паметници по този повод за загиналото население в Южна България тогава, в Източна и Западна Тракия. Започва от сегашни турски провинции, започва със селото Булгаркьой „българското село“, където се очертава подхода на турската армия към българското население. А той е: да се избият всички мъже над 12 или над 16 години; има известна разлика по различните села. Но мъжкото население се избива от доста ниска възраст, а пък женското население се завлича по турски села и там с него се издевателства, и впоследствие по-голямата част от женското население и от малките деца успяват да се спасят. Разбира се, спасяват се и тези, които успяват да побягнат. Но тези, които са били най-близо до линията Мидия-Енос, те не са могли да се спасят. И затова едно село като Булгаркьой става нарицателно. Важно да се отбележи, че именно там, в Източна Тракия 1913 година, се очертава един подход за етническо прочистване, който впоследствие е приложен и към арменците 1915 година, и към други нетурски и немюсюлмански населения в Анадола. Така че почти забравеният български геноцид в Източна Тракия става като един полигон, една проба на много по-мащабните изтребвания на арменци, и впоследствие на гърци и на други в Мала Азия.
Какво знаем за отделните етапи от етническото прочистване на българите от Тракия?
Значи, това е първият етап: този, който започва оттатък линията Мидия-Енос в Тракия. Там вече действа самата турска армия, там ролята на башибозука е доста малка. Самата турска армия извършва изтребване на мъжкото население, завличане на женското население. И съответно пред турската армия бягат села; особено в района на Странджа вече се прехвърлят оттатък, към териториите контролирани от българската армия и администрация. Следващият етап е оттатък Марица. Там турската армия не действа пряко, а с много малки отряди, поради рязко отрицателното отношение на великите сили, преди всичко на Русия. Които категорично заявяват на турската армия, на турското правителство, че не трябва да преминават линията на Марица. Турското правителство нарушава това и все пак изпраща някои отряди. Но основната роля на запад от Марица играе башибозука от Южните Родопи, който именно гори, пали и изтребва българските села. Там – в сегашната гръцка Тракия, Западна Тракия – също има едно бягство на населението и много трагични случаи, които са достатъчно известни. Аз съм сигурен, че лятото на тази година пак ще бъдат отбелязани, както се отбелязват всяка година по тези места. И вече с едно прекъсване от няколко години: към 1920, Тракия преминава към Гърция. И специално в сегашната гръцка Тракия тогава започва един тормоз – отначало, след това терор, и впоследствие изселване на цели села от пеленачета до старци; тяхното откарване до пристанища, след това откарване с кораби по гръцки острови като Крит и Китира, или Тесалия. И това е вече един нов момент: именно 100-годишната от тези събития през февруари-март 1923 година са отбелязвани сега, защото това е все пак кръгла годишна, каквато скоро няма да видим – един век от тези страшни събития.
Как се е осъществявал геноцидът – съзнателно ли, бил ли е държавна политика или е продукт на реакция във времето?
Ако се фокусираме върху този последен етап, чиято тъжна 100-годишнина отбелязваме: в случая има една организирана държавна политика, не е някакъв произвол. Това, което се случва, е даже донякъде парадоксално, защото в 1923 България и Гърция вече не са във война от четири години. Но въпреки това цели български села в Западна Тракия са планомерно ограбени и безсрочно изселени по островите – безсрочно за този момент, просто не знаят колко време ще стоят там. Те са изтласкани от техните вековечни места, от отдавнашните им селища, за да освободят място и ресурси за гръцките бежанци от Турция. Контекстът е такъв: България и Гърция не са във война, но Гърция и Турция са все още във война. Те имат примирие след неуспешната за Гърция война в Мала Азия, която завършва с катастрофа през есента на 1922 година. Гръцките войски са принудени да се изтеглят на линията на река Марица, и там се установява нещо като фронт. В Западна Тракия се струпва голямо количество гръцка войска. И също там се премества гръцкото население, което бяга от Източна Тракия, от турска Тракия. И това население е настанено в българските села. Те имат трудно съвместно живеене, неособено приятно, когато във всички български къщи са настанени тези гръцки бежанци. Отношенията не са добри, защото гръцките бежанци се чувстват господари, и съответно така се отнасят и към българското население. И друго нещо, което усложнява положението на българското население: в същия този момент, есента на 1922 (и до лятото на 1923) в гръцка Тракия, Западна Тракия, действа една българо-турска Вътрешна революционна организация. В нея са включени известни войводи от македоно-одринското движение, още от времето на Илинденско-Преображенското въстание. И пак един парадокс: българите и турците в Западна Тракия, които само 10 години преди това са били врагове и на нож, и са се сражавали, и избивали, през 1922-1923 са съюзници поне в тази организация, във Вътрешната тракийска революционна организация, която е българо-турска. И в тази организация има 13 български чети и 7 турски чети, което пак е парадокс, защото турското население е значително по-голямо. Впоследствие даже някои от войводите го отчитат като грешка, че с тази се активност (атентати срещу гръцки войски, срещу гари) са подложили българското население на удар от страна на гръцките власти. И се получава така: войната е между Гърция и Турция, основното негръцко население в Западна Тракия е турско в този момент (голяма част от българите вече са избягали), но най-страшния удар понася именно българското население. Изглежда гръцките власти ги е било страх да действат по-жестоко спрямо турското население, защото Турция е отсреща, оттатък Марица, и войната всеки момент може да се възобнови. България е победена, разоръжена, не може нищо да направи, да защити това население – и то става жертва. И това, което е наистина уникално в този случай: единични изселвания по островите е имало и преди, и след това, не е нещо ново за практиката в Гърция; българското население в Македония многократно е било подлагано на такива единични или по-големи изселвания. Но за пръв път февруари-март 1923 година се изселват цели села без изключение, от най-малките до старците. Организирано е като военна операция: армията, войската блокира съответното село, бие се камбаната, дава се срок един час или колко, зависи от селото; дава се достатъчно малък срок и селяните даже не знаят къде отиват. Много от тях, повечето даже, са мислели, че ще бъдат изкарани някъде и след това върнати, както се е случвало и преди. И така се получава: хората си оставят снимки под камък, пари скриват набързо и след това вече никога не виждат тези неща. Събрано е населението, изкарано е, и след това са подкарани пеша до най-близката гара или направо до Александруполис/ Дедеагач, до пристанището. В някои случаи са ходили по 30 км пеша: представете си, това са хора натоварени – февруари месец, март месец, все пак е доста студено, това са Родопите. Старци по на 80 години и повече, пеленачета, бебета, страшна работа. Охранявани: ако някой се опитва да избяга, се стреля. И така се довлачват до съответното пристанище. И вече след това става следващото страшно нещо. Българите са сухоземен народ, независимо че живеят недалече от морето: за пръв път ги карат да се качват на кораби. Те не са се качвали, отказват даже да се качват, трябвало да ги заплашват с оръжие, за да се качат на големи параходи, които поместват по 3000 човека. И на тези параходи ги качват и съответно пътуват. Някои пътуват относително кратко – по 4-5 дена, други пътуват по 15-20 дена, параходът се разхожда из Егейско море, и те са там. Страшна антисанитария, и разбира се почват да измират най-уязвимите – бебета, малки деца, старци. И това е нещо, което е запечатано в съзнанието на тези заточеници. И сега могат да се срещнат хора, които знаят, че примерно двегодишната сестра на бабата умира и я хвърлят в морето; дядо на 80 години също умира, също го хвърлят в морето. Това е било някакъв ужас за това население, което не е свикнало с морето, трябвало да преживее и бури – било е някакъв космически ужас за тях. И вече след този ужас на пътуването, те биват изхвърлени гладни, леко облечени, и без много неща, в острови като Крит и Китира. Това са едни достатъчно голи острови, със съвсем друг климат. Или пък в Тесалия, където пък има маларични райони – и маларията коси наред много от тези преселници. Някои ги хранят от първия ден, но има случаи, когато не са ги хранили по няколко дни и са били изправени през гладна смърт. За някои от селата се е случвало буквално трева да късат, да събират и да я готвят, да се опитват нещо да направят. И пак, разбира се, смъртност, и месеци наред не знаят, каква ще е тяхната съдба. Тука вече се намесва международният фактор: успяват по един или друг начин да алармират представителство на Обществото на народите, да алармират дипломати в Атина. Тогава интересите на България в Атина се представляват от САЩ, т.е. американски дипломати се занимават с това; Червеният кръст също е алармиран. И полека-лека положението се подобрява донякъде: все пак да не мрат от глад, да бъдат хранени. И след протест и от България в Обществото на народите (към края на март), някъде август-септември започват да ги връщат обратно. В този момент вече е сключен мирен договор между Турция и Гърция. Военното положение са облекчава, прекратява се дейността и на българо-турската организация в Тракия; турците се отдръпват, защото е сключен мирният договор. Заточениците се прибират с голямо желание по селата си и намират една страшна картина. Къщите им са ограбени, или живеят други хора: пак трябва да живеят заедно с гръцките бежанци, които всячески ги третират. Изкарват една страшна зима 1923-1924 година: след това положението става такова, че започват буквално да се молят да ги изселят. В този момент вече има българо-гръцка комисия за доброволно изселване, и те всички така доброволно решават, че трябва да се изселят в България. Това са етапите на този най-страшен момент, който е депортацията по островите – и какво следва след това.
Кога и как светът научава за това първо етническо прочистване на Балканите и в Европа през ХХ век, извършено спрямо тракийските и малоазийските българи през годините 1903, 1913, 1920, 1925-а?
Това, което се случва през 1903 година, са въстанията. Там нещата са относително обичайни, като при въстание в Османската империя: вдига се въстание, следват репресии, има убити от двете страни, но най-вече от страна на въстаналите, от селското и гражданско християнско население, предимно българско в случая – и съответно бягат в България. Това става достатъчно бързо известно в медиите, вдига се голяма кампания в Британия, във Франция, в Русия, в Германия, в Австрия. И съответно идват наблюдатели и полека-лека се връща голяма част от бежанците и започва възстановяване на селата. Така че през 1903 година достатъчно обичайно протичат нещата. През 1913 имаме вече нещо ново. За пръв път има планомерно избиване на мъжкото население и изкореняване на цели села: прогонване, завличане, чистка на един цял регион – Източна Тракия. И за известно време така се получава и в Западна Тракия, българското население бяга от башибозука и от турската армия. Но Западна Тракия впоследствие се дава на България, и това население от Западна Тракия се връща, а в Източна – не. В Източна както са изгонени, кой както се отървал през 1913 година, се прибират в България и вече никога не виждат родните си места. През 1914 са прогонени малоазийските българи: турските власти решават да сложат ръка на техните имоти, натоварват ги на кораби и заминават без имотите си в България. Вече 1920-1924-1925 година са събитията в гръцка Тракия. Там също има неща, които са достатъчно обичайни – единични и групови интернирвания на заподозрени хора; но и това, което се случва през февруари-март, когато има масово интерниране, масово заточаване на цели села. И тука вече малко по-трудно стига информацията до външните фактори. Примерно в Крит някои от изселените са били по-оправни, знаели са чужди езици, френски и други – и успяват да пробият. На самото място не са били контролирани, оставени са да се оправят, както могат. И някои от тях от Ретимно в Крит, където са били интернирани, успяват да стигнат до Ханя, където има чужди консули и особено Червения кръст, да ги алармират. В Крит това е бил британски Червен кръст и действат много оперативно: веднага вдигат аларма, настояват пред гръцките власти да се отпускат храни. По същия начин доста оперативно действат и американските дипломати в Атина, когато до тях стигат такива информации за въпросните заточеници. Британският и американски Червен кръст са били основните в този момент. И тука вече стават някои парадокси: идват комисии от Червения кръст и какво се получава? Примерно преди да дойде тази комисия, военният комендант в Китира събира заточениците и им казва, че който от тях се оплаче, ще го хвърли в морето от крепостта, след като си замине комисията. Отпуснали са им съответно брашно, малко да ги поохранят, но мизерията е била такава, че комисията не се е заблудила особено каква е ситуацията. И вече и в британския печат, и в американския печат стигат съобщения за тази ситуация; в българския печат също си пробива път такава информация. През лятото на 1923 година се връщат българските дипломати в Атина, те също повдигат този въпрос; те са го повдигали и пред Обществото на народите. И положението става такова, че гръцките власти вече не могат да скрият цялото това ужасно положение, цялото това брутално отношение, което нарушава и тогавашните норми на международното право, нарушава и вътрешното гръцко право. Наложено е колективно наказание, което и по тогавашното международно право е било недопустимо. И съответно нещата се променят. Тогава вече решават да ги върнат. Но аз бих казал, че гръцките власти нямат някакви системни планове за това население. Отначало – докато войната в Мала Азия е вървяла добре, плановете на гръцките власти са били да асимилират това население. Когато присъединяват Тракия, българското население първите два-три месеца не го пипат; даже манифеста за поемане на властта е обявен на български, турски, и гръцки. Но след това ги събират по селата и ги заставят да подпишат декларации, че са били винаги гърци, а пък българските комити са ги объркали. Сменят им имената, създават гръцки училища, където ходят; следи са много строго да не се говори на варварски езици. Такова е положението до есента на 1923 година, дотогава искат да ги асимилират. Но когато идват стотици хиляди гръцки бежанци – от Източна Тракия, от Мала Азия, от обхванатата от гражданска война Русия – тогава гръцкото правителство, гръцката власт сменят отношението си. Те решават, че вместо да хабят време и усилия да асимилират това население, по-добре е да го изгонят, да го ограбят и да заселят истински гърци, които ще бъдат по-лоялни. Това е една от причините за депортацията по островите, и след това за окончателното изгонване на това население от Гърция.
А как е оценяван този геноцид от гледна точка на международното право?
Трябва да сме наясно, че думи като „геноцид“, определение за това какво е „геноцид“, това са наши съвременни понятия. Това са неща, които се развиват като терминология, като правни понятия, след Втората световна война. Т.е. когато се случва тази етническа чистка, думи като „геноцид“, такива понятия не се използват. „Прочистване“ се използва, „етническо прочистване“ – това да, но то не е специално забранено от тогава действащото международно право. Обаче в Хагската конвенция за законите и обичаите на войната от 1907 г., член 50, е казано много ясно: „Не може да бъде налагано на населението каквото и да е колективно наказание“ –подчертавам, каквото и да е колективно наказание. И това, разбира се, е нарушено именно с тази масова депортация. Има учени, които твърдят, че в този период е прието, че население, което подпомага някакви въстанически действия или подобни, да се приема за враждебно население и не е нарушение да бъде изселено. Даже и да се приеме тази теза, която е спорна, по никакъв начин не значи, че това население може да бъде ограбено, по никакъв начин не значи, че това население може да бъде поставено в такива условия, които водят до масова смъртност. И именно в това отношение са протестите на Червения кръст в този период и съответно на другите правителства и дипломати, които протестират пред гръцкото правителство – и български, и чужди дипломати. Те протестират именно за това, че населението се поставя в невъзможни условия, че то е ограбено, че не го хранят – или го хранят по такъв начин, че то измира, че е поставено в нездравословни условия. Ето по тази линия са оплакванията. И в това отношение действително тази депортация по островите, това заточване на цели села по островите, е уникална. Тя в този смисъл нарушава тогавашните правила и в известен смисъл много наподобява едни по-късни депортации, ако си спомним депортациите в Кавказ и в Крим през 1943 и 1944 г. Примерно в Крим по подобен начин, като военна операция, са изселени кримските българи – около 15 000 човека, през 1944 г. Пак така войската – в случая съветската войска, заобикаля селищата, дават един или два часа да си вземат нещо, откарват ги до гари, натоварват ги във влакове. Във влаковете има страшна смъртност и вече след това се изхвърлят да се оправят някъде в Западен Сибир или в Северен Казахстан. Това е съдбата на кримските българи през 1944 г. Такава е съдбата и на кримските гърци. Така че българи и гърци, които са гуша за гуша на Балканите, в Крим споделят една и съща съдба през 1944 г. Ето това заточение, това принудително изселване на българите от Тракия, на българските села от Тракия през 1923 г., се явява като страшен предвестник на много подобни такива изселвания, депортации, вече през Втората световна война.
Защо днес малко знаем за тези престъпления, още по-малко пък се говори за тях?
Тук вероятно има няколко фактора. Първо, трябва да имаме предвид, че това население е селско; голяма част е неграмотно. Те не са хора, които могат активно да се борят за правата си. Има изключения, разбира се. Неслучайно споменах, че има хора, които са знаели чужди езици; имало е хора, които са били по-събудени. И тези хора всъщност спасяват това население, като успяват да достигнат до консули, до Червен кръст, до дипломати. Така че разликата е, че примерно ако се депортира някакво градско население, което е грамотно, което знае повече за правата си, което по може да постави въпроса и в съдилища, и писмено, нормално е тези хора да бъдат повече забелязани. Печален факт от ХХ век е, че ние знаем най-малко за депортирането, за измирането от глад, на селяни. Такава е ситуацията и със селското население примерно по време на Големия глад през 1930-те години в Съветския съюз. Това са милиони, но ние знаем за тях много по-малко в сравнение с други изселвания на едно по-грамотно, по-градско население, което е можело по-активно да протестира. И другото нещо е, че тракийските изселвания в самата България са били пак малко в сянка в сравнение с македонските – и тракийските страдания в сравнение с македонските – защото македонската емиграция е много концентрирана в големи градове и особено в София. Те са близо до властта, те са близо до дипломати, близо до медиите, докато тракийските мигранти, тракийските преселници, те усядат по места като Тополовград, Елхово, Кърджали, Хасково и доста по-малко вече в градове като Пловдив и особено София. Така че и това също намалява възможностите да бъдат забелязани. И вече другото нещо е, че знанията за тази трагедия, за тази депортация през 1923 г. на тракийските села, си остава едно знание преди всичко за самото население и за потомците т.е. за тракийските бежанци и за тракийските организации. Има книги, има спомени; има няколко книги от тракийски активисти. Най-подробната, най-информативната продължава да бъде книга, която е писана още през 1920-те години; информацията е събирана тогава, а е издадена 1940 г. от Анастас Разбойников, за обезбългаряването на Западна Тракия. Има и по-нови изследвания, но бих казал, че българската историческа наука е в дълг към това население. Даже бих казал, че в известен смисъл този проблем – за заточаването на българските села от Западна Тракия, тази уникална „операция“ на гръцката администрация – не е намерил още своя изследовател. Проблематиката се намира все още в в една донаучна фаза. И даже бих казал, че ние знаем доста повече примерно за изселването на гръцкото население от България, има по-сериозни и доста по-подробни научни изследвания; за погромите спрямо гръцкото население по Черно море (като самите погроми се явяват като реакция на страшното клане в Загоричане и други подобни сблъсъци в Македония). Ние знаем повече за тези гръцки изселвания от българското Черноморие и от други места, има сериозни научни изследвания. Давани са също стипендии от гръцкото правителство на български изследователи да изследват тези събития. Разбира се, би било най-добре, ако някои гръцки учени също се заемат с това: както българските учени са изследвали изселванията на гръцкото население от България, така би било желателно и добросъседско действие, ако гръцки учени също се заемат с трагедията пък на българското население в Гърция. Но засега това не се е случило.
Какво можем да направим за запазване на историческата памет за тези събития?
Тук пак се връщаме на това, което е направено досега. В един момент тези бежанци осъзнават, че са преживели нещо страшно: депортация по островите (изселени февруари-март 1923 г. и след това около 6 месеца прекарали там, далече от родните места), след това върнати, и накрая изгонени в България. За много от тях тази трагедия е най-голямото събитие в живота им. И те започват да записват спомени. Някои от тях са разпитвани от изследователи като Разбойников, когото споменах, но други сами в един момент започват да записват какво са преживяли. Има много събрано по въпроса в едни много добри сборници „Тракия“ издавани в Хасково, 11 тома. Има книги, като поселищни монографии, където тези неща са разглеждани пак във връзка със Западна Тракия. Това, което още може да се направи: всеки от потомците на тези страдалци да погледне дали няма вкъщи някакви запазени ръкописни спомени. Да ги публикуват, ако ще и във „Фейсбук“; да ги предават в държавните архиви – това също е много важно; да ги предават в Тракийския научен институт. Това е първото и най-важното, без което други неща не могат да се развият. Следващото нещо, което би могло да се направи: може би в плановете на Българската академия на науките, на Историческия институт биха могли да залегнат изследвания вече с научна методология на какво там се е случило. Там вече да се използват архивите – българските архиви, архивите на съвместната българо-гръцка комисия по изселването. Доколкото знам, те са в София, една част са в Държавния архив. Българската преса от това време, международната преса, гръцката преса от това време и разбира се, гръцките архиви – на гръцката армия, на гръцкия флот, на гръцката администрация Когато тези всички неща бъдат изследвани, тогава може вече да се каже, че въпросът е научно изследван и не са просто предполагаеми данни. Някои неща, разбира се, ще си останат ненапълно изследвани – все пак доста време е минало, но това е пътят. И накрая последното, което би могло да се направи – както падането на Одрин е Ден на Тракия, може би би трябвало да има също и един ден в годината, където да си спомняме съдбата на тези първи депортанти (тези тракийски изселници са едни от първите модерни депортанти в Европа). Това би могло да бъде примерно денят, когато е било изселено първото село – това е 13 февруари, селото е Чобанкьой, поне доколкото аз знам. Но въпросът, разбира се, подлежи на изследване, на дискусия, на уточняване. Това трябва да е решение и на самите тракийски потомци, на тракийските организации. Но може би един ден е добре да се отдели за това – както има дни, когато се отбелязва пък трагедията от 1913 г. Когато има такъв ден, един ден в годината, както е Денят на Тракия, падането на Одрин, и други дни, които се отбелязват за други трагедии, както наскоро беше случаят с 80-годишнината – от една страна спасяването, от друга страна – депортацията на еврейско население от различни части под контрола на българските войски, българската администрация – когато има един такъв ден съответно, паметта е много по-запазена. И тогава няма да бъде така неизвестно. В момента ситуацията е, бих казал, трагична, защото ето, ние имаме 100-годишнина, а нямаше даже една статия. Просто тук-таме си беше спомняно от потомците на бежанците. Но даже Тракийската организация не отбеляза тази 100-годишнина – това вече е уникален случай, уникален парадокс, бих казал. Но ако има някакъв ден, когато се знае, че се отбелязва тази трагедия, тогава ситуацията би била съвсем различна. Така поне се надява човек.
Цоня Събчева
https://www.focus-news.net/rss.php?cat=34
Източник
