КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 21 ЮЛИ

Самолет на “Хемус Ер”, превозващ пътници от Ливан, се приземява на летище Варна в 22.48 часа. Между тях има българи и ливанци, чийто семейства живеят в България. От пътуващите в самолета 51 са възрастните, а 18 са деца. На 12 юли 2006 г. израелската армия започва сухопътна и военно-въздушна офанзива в Ливан. Атаките са осъществени след като е съобщено, че двама израелски войници от граничния контингент са в неизвестност, а телевизия на „Хизбула“ предава, че те са пленени от бойци от групировката.Министерството на външните работи на България започва акция по евакуацията на желаещите да напуснат територията на Ливан български граждани.

Автор е на съчинения: “Писатели и творчество” (1932 г.), “Литературни студии” (1938 г.), “Проблеми на днешната бълг. литература” (1939 г.), “Идеи и образи” (1944 г.), “Пътят на Яворов” (1947 г.), “От символизъм към реализъм и социална поезия” (1948 г.), “Страници от историята на бълг. литература” (1953 г.), “Писатели и проблеми” (1965 г.), “Традиция и новаторство” (1965 г.), “Du romantisme dans la littеratura bulgare pendant la Renaissance par rapport au rоmantisme dans la littеrature serbe”, Athenes (1970 г.),”Исторически роман в българската литература” (1976 г.), “Среща с миналото” (1977 г.), “На литературни теми” (1980 г.), “Книга за критиката” (1980 г.), “Й. Йовков” (1982 г.), “Избрани произведения” (3 тома, 1985 г.).

Умира Людмила Тодорова Живкова – български политик, историк. Дъщеря е на Тодор Живков. Почетен доктор е на Токийския университет. Народна представителка е в VII Народно Събрание. Завършва история в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1965 г.; старши научен сътрудник е в Института за балканистика от 1974 г.. От 1975 г. е председател на Комитета за изкуство и култура (от 1977 г. – Комитет за култура); на творческите съюзи и на Националния комплекс „Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация“. Член е на ЦК на БКП от 1976 г.; член е на Политбюро на ЦК на БКП от 1979 г. Председател у на Инициативния и организационния комитет на международната детска асамблея „Знаме на мира“ (проведена през август 1979 г. в България).

Съчинения: „Англо-турските отношения 1933 г. – 1939 г. ” (1971 г., на английски език 1976 г.), „Казанлъшката гробница“ (1974 г.; на немски език 1973 г.), „Четвероевангелието на цар Иван Александър“ (1979 г.; на немски език 1977 г.; на руски език 1979 г.).

Умира Васил Чертовенски – български писател-хуморист и сатирик. Завършва гимназия в Габрово през 1931 г. От 1931 г. живее и работи в София. Участва в Отечествената война като журналист-доброволец под редакцията на вестник “Народна войска”. Работи като журналист във вестник “Народна войска” (1946 г.), “Отечествен фронт” (1948 г.), “Работническо дело” (1950), “Стършел” (от 1950 г.). За пръв път печата през 1949 г. във вестник “Стършел”. Съчинения: “Както на Шипка” (1956 г.), “Гуляй на открито” (1958 г.), “На батя душичката” (1960 г.), “Душа на майстора” (1962 г.), “Весели измислици” (1963 г.), “Ха, наздраве!” (1966 г.), “Мъжки момчета” (1974 г.).

Завършва официалното посещение на министъра на външните работи на Турция Юмит Халюк Байюлкен в България.

Франция започва серия от ядрени опити на атола Муророа в Тихия океан.

Изстреляна е руската мисия “Марс 4”, която достига “червената” планета през февруари 1974 г. “Марс 4” не успява да влезе в орбитата на планетата, но изпраща нейни изображения.

Министерският съвет гласува постановление за закриване на цензурната институция Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения (ГЛАВЛИТ). Решението е взето на Априлския пленум на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП).

Роден е Робин Уилямс – американски киноактьор.

Участва във филмите “Клуб Парадайз”(1986 г.),”Кралят на рибарите”(1991 г.),”Хук”(1991 г.),”Клетка за птици”(1996 г.),”В какво се превръщат мечтите”(1998 г.) и други. Продуцент е на “Якоб лъжеца”(1999 г.) и “Мисис Дауфайър”(1993 г.). През 1997 г. печели “Оскар” за най-добра мъжка подържаща роля във филма “Добрият Уил Хънтинг”.

България сключва първата спогодба за стокообмен и плащания с Китайската народна република.

СССР окупира Пр***тика и обявява създаването на Латвийска, Литовска и Естонска ССР.

През 1240 г. е образувано феодалното Велико литовско княжество. През ХIII-ХV век под властта на Тевтонския орден, от 1795 г. до 1815 г. влиза в границите на Руската империя. От 1919 г. е включена в Литовско-Белоруската съветска република. Между 1926 г. и 1940 г. е самостоятелна държава, а от 1940 г. – съветска република. По време на Втората световна война е окупирана от германски войски. През 1944 г. е възстановена съветската власт. През октомври 1988 г. е създадено Движение за перестройка на Литва, което си поставя за цел възстановяването на независимостта на страната. На изборите за парламент през март 1990 г. Движението печели мнозинство и през май Върховният съвет на Литва приема Декларация на правителството за независимост от СССР. През 1992 г. е проведен референдум; приета е нова конституция, според която Литва е независима, суверенна държава. По форма на управление е президентска република. От 4 януари 1998 г. президент е Валдас Адамкус; министър-председател е Гядиминас Вагнорюс (правителството е съставено на 25 март 1998 г.). Литва е член на ООН от 1991 г.

Естонците се заселват на настоящата си територия в началото на средните векове. Към 1080 г. са покорени от датския крал Кнут IV, а през 1347 г. попадат под немско владичество до 1559 г. През ХVI век шведите завземат страната им, която през 1660 г. е окончателно присъединена към Швеция. През 1721 г. след Северната война по Нищатския мирен договор Естония е присъединена към Русия. След Втората световна война е в състава на СССР. Получава самостоятелност през 1990 г. През 1992 г. е приета нова конституция; президент е Л. Мери, който е преизбран през 1996 г. Проведени са парламентарни избори, които са спечелени от Отечествената партия, която печели изборите и през 1995 г. Естония е член на ООН от 1991 г.

Първите феодални княжества на територията на Латвия (Кокнесе, Ерсика, Талава) възникват през Х-ХIII век. В периода ХIII-ХVI век е под германска власт. Част от територията е разделена между Полша и Швеция през 1562 г. В края на ХVIII век е присъединена към Русия (Курландска, частично Лифландска и Витебска губернии). В края на ХIХ век се отменя крепостното право. На 17 декември 1918 г. е провъзгласена съветската власт, а в началото на 1920 г. се създава независима буржоазна република. През юни 1940 г. отново е провъзгласена съветската власт и Латвия е обявена за съветска република в състава на СССР. От 1941 г. до 1945 г. е окупирана от германски войски. Съветската армия води военни действия на територията на Латвия до май 1945 г., след което отново е провъзгласена за република в СССР. През 1990 г. правителството на Латвия приема декларация, в която обявява Латвия за независима от СССР (призната 1991 г.).

От 21 до 25 юли се провежда Седми редовен конгрес на Вътрешната македноска революционна организация (ВМРО) в с. Крупник (днес Тодорова почивка), Горничевска околия, под председателството на Ив. Караджов. Участват 18 делегати от окръзите: Скопски (8 делегати), Сярски (1 делегат), Струмишки (4 делегати) и Пиринска Македония (5 делегати). Отсъстват Солунски (7 делегати) и Битолски (6 делегати) окръзи. Избран е Централен комитет в състав Иван Михайлов, Страхил Развигоров и Иван Караджов. За членове на новото Задгранично представителство са назначени Й. Гюрков и М. Монев. Възприета е нова стратегия: вместо четническа дейност – терористични актове.

В Пещера е проведена учредителна конференция на Сдружението на демократическата младеж (към Демократическата партия).

Обнародвано е изменение на Закона за народната просвета. Въвежда се задължително и безплатно 7-годишно образование. На учениците и студентите е забранено да участват в политически партии, а на учителите и професорите да заемат ръководни постове в тях.

В Пловдив е свикан учредителен конгрес на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС) към БРСДП (т. с.).

Роден е Ърнест Милър Хемингуей – американски писател. В началните класове на гимназията е редактор на ученическия вестник. Първите по-значими професионални познания придобива във вестник “Канзас Стар”, където постъпва през 1917 г. Участва във Втората световна война като санитар в автоколона линейки на Червения кръст. След войната е пътуващ кореспондент от 1921 г. до 1924 г. на издаваните в Торонто (Канада) вестници “Дейли Стар” и “Стар Уикли”. От 1921 г. до 1926 г. живее в Париж.

Първата му книга е сборник с разкази “В наше време” (1924 г.), отпечатана в Париж от У. Бърд в 170 екземпляра; второто издание излиза през 1925 г. с тираж 1335 екземпляра. През 1926 г. издава първия си роман “И изгрява слънце (Фиеста)”, от който само за 4 месеца са продадени 12 хиляди екземпляра в Ню Йорк. Вторият сборник с разкази “Мъже без жени” Хемингуей издава през 1927 г. в издателството “Ч. Скрибнърс Сънс”. След това е издаден сборника “Победителят нищо не печели” (1933 г.), отново на издателска къща “Ч. Скрибнърс Сънс”. От 1937 г. до 1939 г. отразява събитията в Испания като кореспондент на Североамериканско сдружение на вестниците. През този период печата разкази за Испания и испански събития в списанията “Ескуайър”, “Кен”, “Ню Масис”. Плод на впечатленията му от Испания е и пиесата “Петата колона” (1938 г.; същата година и филмов сценарий към нея). През 1936 г. излизат новелите “Краткото щастие на Франсис Макомбър” и “Снеговете на Килиманджаро”, последвани от “Зелените хълмове на Африка”. Своеобразен връх на “испанската тема” е романът “За кого бие камбаната” (1940 г.). Хемингуей участва във IIървата световна война. От този период е антологията му “Хора по време на война” (1942 г.). През 1950 г. издава романа “Отвъд реката, сред дърветата”, но истински триумф постига с повестта “Старецът и морето” (1952 г.). Книгата е наградена с “Пулицър” в САЩ за 1952 г. С журналистика се занимава и през 50-те години, когато живее в имението си “Ла Финка Вихия” до Хавана, Куба. Самоубива се в Кечъм, Айдахо. След смъртта му излизат книгите “Опасно лято”, “Острови по течението”, “Райската градина” и други. През 1954 г. получава Нобелова награда за литература.

47 делегати от 62 учителски дружества основават Български учителски съюз с орган в. „Съзнание“, посрещнат остро от просветния министър Константин Величков.

Константин Величков e български възрожденски деятел, един от най-образованите хора на своето време. Роден е в Пазарджик през 1855 г. Константин Величков е стипендиант във френския султански лицей в Цариград (1868 -1874 г.). В родния си град е учител, председател на читалище „Виделина“. Включва се в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). Лежи около 4 месеца в турски затвори, а по-късно описва преживяното в мемоарите си „В тъмница“ (1899 г.). По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е преводач в руската армия. След Освобождението развива бурна обществена дейност в столицата на Източна Румелия. Участва в редакцията на в-к „Народний глас“, сп. „Зора“, в съставянето и издаването на „Българска христоматия“ (заедно с Иван Вазов), в редакционния комитет на сп. „Наука“. Пише драмите „Отечество“ и „Вичензо и Анжелина“. След Съединението (1885 г.) се премества в София, където се проявява като русофил, против режима на Стефан Стамболов. Доброволен емигрант е (учи живопис във Флоренция, посещава Рим, работи в Екзархията в Цариград, в българската гимназия в Солун). В кабинета на К. Стоилов е министър на обществените сгради и съобщенията, министър на народното просвещение и министър на търговията. По негова инициатива се основава Рисувателното училище (днешната Художествена академия). През 1899 г. редактира сп. „Летописи“, от 1902 г. до 1904 г. е дипломатически представител на България в Белград. Член е на “Българското книжовно дружество”(днешна Българска академия на науките) от 1884 г. Поради заболяване и несъгласие с политиката на управляващите емигрира. Умира в чужбина, на път за Гренобъл (Франция) на 3 ноември 1907 г. Костите му са погребани в България през 1909 г.

Роден е Ханс Фалада – германски писател. Занимава се професионално с литература от 1932 г. Обяснява нравствената деградация на “малките хора” с аморалността на социалната система. През 1943 г. издава романа “Човек се стреми към върха”. По време на фашистката диктатура е преследван за антимилитаристичните си романи “Вълк сред вълци” (1937 г.) и “Железният Густав” (1938 г.). В следвоенните години е бургмистър във Фелдберг (окупиран от съветски войски). Връх в реалистичното му творчество е романът “Всеки умира в единочка” (1947 г.).

Роден е Никола Димитров Петков – български общественик, политик, член на Постоянното присъствие (ПП) на БЗНС. Син е на Д. Петков, брат е на П. Петков. Завършва Първа мъжка гимназия в София през 1910 г. Следва право в Париж, завръща се по време на войните. През 1922 г. завършва Сорбоната и е назначен за секретар на българската легация в Париж. След Деветоюнския преврат през 1923 г. подава оставка и живее в Париж до 1929 г. През 1932 г. става съосновател на БЗНС „Ал. Стамболийски“. Редактор е на вестник „Земеделско знаме“ от 1932 г. до 1934 г. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. е в опозиция и се ориентира към БЗНС „Врабча 1”. От 1937 г. е отново в БЗНС „Ал. Стамболийски“. Народен представител е в XXIV Народно Събрание от 1938 г. до 1939 г. Министър без ее портфейл в правителството на ОФ, образувано след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. От лятото на 1945 г. напуска правителството и създава опозиционния БЗНС „Н. Петков“. Народен представител е в VI Велико Народно Събрание (октомври 1946 г. – юни 1947 г.). Обявява се против съветската окупация и защитава българския държавен суверенитет. Арестуван е в Народното събрание на 5 юни 1947 г. Екзекутиран е след проведен съдебен процес, а партията му е забранена със закон. Посмъртно е реабилитиран през 1989 г.

Роден е Виктор Максимович Жирмунски – руски лингвист и литературовед, доктор на филологическите науки, професор, академик на Руската академия на науките, почетен професор на Оксфордския, Ягелонския (Краков), Берлинския, Карловия (Прага) университети. Той е основоположник на германистиката в руската лингвистика. Автор е на над 350 труда, между които повече от 25 монографии.

Пише съчиненията: „Немският романтизъм и съвременната мистика“ (1914 г.), „Композиция на лирическите стихотворения“ (1921 г.), „Поезията на А. Блок“ (1921 г.), „Байрон и Пушкин“ (1924 г.), „Гьоте в руската литература“ (1938 г.), „Немска диалектология“ (1956 г.), „За синхронията и диахронията в езикознанието“ (1958 г.), „Проблеми на социалната диалектология“ (1964 г.) и други.

Утвърдена е границата между Турция и Княжеството.

Умира Иван Селимински – български публицист, писател, философ, основоположник на материалистическото направление в българската философия. Учи в килийно училище в родния си град, в гръцката гимназия в Кидония, Мала Азия (1817 г. – 1821 г.). През 1821 г. се установява в Атина. Постъпва в армията и е във връзка с ръководителите на гръцкото освободително движение. До 1825 г. е частен учител в Брашов. От 1825 г. до 1830 г. е в Сливен, където открива частно училище. Основава тайно “Народно братство”, чиято цел е да подготви народа за въстание. През 1827 г. създава подобно дружество и в Шумен. След Руско-турската война (1828 г. – 1829 г.) заминава за Румъния. Установява се в Галац, където развива активна обществена и културна дейност. Завършва медицина в Атина през 1844 г. Специализира в Италия през 1845 г. Лекар е в Браила, Букурещ, Калараш.

По време на Кримската война (1853 г. – 1856 г.) организира български доброволен отряд в помощ на руските войски. Участва в борбата за църковна независимост и в просветното движение. Около 1863 г. пътешества из Чехия, Германия, Франция. Завещава състоянието си за издръжка на българи, които следват в чужбина. Най-важен дял от литературното дело на Селимински заемат мемоарите му – “Исторически спомен”. Писани са на гръцки език през 1855 г. – 1857 г. след неуспеха на Кримската война. В мемоарите е проследена съдбата на българския народ от падането му под османско иго до средата на ХIХ в., Българското възраждане, подчертана е пагубната роля на фанариотското духовенство. В периода 1843 г. – 1864 г. пише произведения по въпроси на религията и брака – “Религията, духовенството и черковния въпрос”, “Произход на религиите”, “Основен икономически и нравствено-обществен закон”, “Духовното съсловие и неговият произход”, “Историческа студия”, “За брака” и други. Кореспонденцията му съдържа писма до В. Априлов, П. Берон, Г. Золотович, А. Иванов и други възрожденски дейци. В Сиенския университет (Италия) получава степен “доктор по медицина и хирургия” през 1845 г.

В научните си интереси е повлиян от древногръцките мислители Демокрит, Платон, Аристотел и френските просветители Русо, Монтескьо, Холбах.

Четата на Панайот Хитов води сражение с турска потеря.

Панайот Иванов Хитов е български революционер. През 1858 г. се присъединява към хайдушката дружина на Г. Трънкин, като след смъртта на войводата сам я оглавява. Под въздействието на Г. С. Раковски възприема четническата тактика. През 1864 г. заедно с Коста войвода организира чета в Сърбия. Преминава в България, но близо до Пирот четата е разгромена от турските власти. Успява да се прехвърли в Сърбия, където е арестуван. След като е освободен, заминава за Румъния. Там е избран за първостепенен войвода в образуваното от Г. С. Раковски Върховно народно българско тайно гражданско началство. През 1869 г. се установява в Румъния, където поддържа тесни връзки с Васил Левски и Любен Каравелов. На Общото събрание на БРЦК, през пролетта на 1872 г., е избран за член на комитета. Участва активно в дейността на БРЦК и след смъртта на Васил Левски. Председател е на Общото събрание на комитета през август 1875 г., когато се взема решение за подготовка на въстание в България. По време на Сръбско-турската война 1876 г. ръководи голяма чета. През Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. организира чета в Еленско. След Освобождението се връща за кратко в родния си град, а от 1881 г. до 1883 г. е околийски началник на гр. Кула. Включва се в движението за обединяване на Източна Румелия и Княжество България. Провъзгласява Съединението 1885 г. в Сливен. Участва в Сръбско-българската война 1885 г. След войната се установява да живее в Русе. В периода 1890-1892 г. е депутат в VI Народно събрание. Панайот Хитов е председател на Русенското поборническо-опълченско дружество и на Македоно-одринското дружество в Русе. Публикува спомените си „Моето пътуване по Стара планина и животоописание на некои български стари и нови войводи“.

Роден е Алберт Еделфелд – финландски живописец. Учи в Рисувалното училище към Дружеството за поощряване на художниците в Хелсингфорс при Б. Линдхолм и Б. Райнхолд от 1868 г. до 1871 г., в Антверпенската художествена академия от 1873 г. до 1874 г., в Париж при Ж. Л. Жером през 1874 г. Той е представител на реализма във финландския живопис. Изпитва влиянието на импресионизма. Автор е на („Шведският крал Карл оскърбява трупа на своя враг щалгалтер Флеминг през 1537 година“, 1878 г.), картини със сюжети от живота на народа („Жени от Руоколахти“, 1887 г., „Рибари от далечни острови“, 1898 г.), пейзажи, портрети („Майка“, 1883 г., „Л. Пастер“, 1875 г., „А. Акте“, 1901 г.), които се отличават със свобода и изразителност на художествените форми, фино предаване на светлината и въздуха, ярък колорит. Произведенията на Еделфелд се намират в Атенеума, Хелзинки.

Умира Христаки Павлович – български учител и книжовник. Учи в Рилския манастир, Мелник, Сяр (1825 г. – 1830 г.). Заедно с местния учител Ем. Васкидович превръща Свищов в просветен център. Христаи Павлович основава елино-българско училище през 1831 г., съставя и печата учебници и други.

Автор е на книгите: „Аритметика“ (1833 г.), „Месяцослов“ (1833 г.), „Първа бълг. граматика“ (1836 г.), „Царственик“ (Паисиева история, 1844 г.) и други.

Роден е Йоханес Фолкелт – германски философ. Той е професор в Йена от 1879 г. до 1883 г., в Базел от 1883 г. до 1884 г., във Вюрцбург от 1889 г. до 1894 г. и в Лайпциг след 1894 г. Формира философските си схващания под влиянието на Кант, Хегел и Шопенхауер. В критическия му труд “Кантовата теория на познанието” (1879 г.), като показва вътрешните противоречия на Кантовата система, стига до извода за невъзможност на единна “иманентна” теория на познанието, която завършва със скептицизъм. Необходими за всяко истинско знание са трансцендентни, “транссубективни” допускания. Идеята за “транссубективизма” е развита в “Опит и мислене” (1886 г.). Фолкелт смята, че опитът дава на човека само единични впечатления, които се организират в едно цяло благодарение на “транссубективния минимум” някакво обективно битие, множество съзнания, признаващи съжденията за това битие и закономерния ред в него. В областта на естетиката се приближава до психологичното направление и смята, че прекрасното съществува само в съзнанието на съзерцаващия субект. Формулира 4 норми за естетичното – единство на формата и съдържанието, човешки значимо съдържание, видимост, съзерцаемост на естетичното и неговото органично единство.

Води се битка между армията на мамелюците и войските на Наполеон в Кайро.

Войските на Наполеон са изтласкани до бреговете на Нил.

Наполеон Бонапарт е френски император. Роден е на 15 август 1769 г. в град Аячо на остров Корскика през 1769 г. През 1785 г. завършва военно училище в Париж и става подпоручик. През 1793 г. като капитан-артилерист участва в обсадата на Тулон, завзет от англичаните. С негово участие френската революционна армия превзема Тулон. На 14 януари 1794 г. Наполеон е произведен в звание бригаден генерал. През 1795 г. ликвидира роялистки метеж в Париж, след което е назначен за командващ на френската армия, действаща в Италия. През своята военна кариера Наполеон печели повече от 60 сражения. През 1798-1799 г. организира и командва египетски поход, разбива турската армия, завладява Египет и Сирия и организира административна и данъчната система в завладените територии. На 9 ноември 1799 г. Наполеон извършва държавен преврат и става пръв консул. На 18 април 1804 г. е провъзгласен за император на Франция. Англия, Австрия и Прусия образуват Рейнската лига (1804 г.) – политически съюз, насочен срещу Франция. През 1805 г. Наполеон разгромява Австрия (битката при Аустерлиц) и сключва Пресбургския мир (1805 г.). През 1806 г. в битките при Йена и Ауерщад разгромява Прусия и я окупира. Англия организира морска блокада на Франция и Наполеон отговаря с континентална блокада срещу острова. През 1807 г. разбива руската армия при Ейлау и Фридланд. Принуждава Русия да се присъедини към континенталната блокада и с Тилзитския мир разделя Европа на 2 зони на влияние – френска и руска. През 1808-1811 г. той предприема поход за завоюване и окупиране на Испания, през 1809 г. побеждава Австрия, без да я обезвреди напълно. През 1812 г. Наполеон предприема неуспешен поход в Русия. След като я окупира руският император Александър I и царедворците го обявят за враг на Русия и на православната вяра. Целият руски народ се вдига на война за защита на вярата и отечеството. В тези условия прогресивните идеи на Френската революция са обявени за реакционни. Победата на Русия в Отечествената война (1812-1813 г.) позволява да се съхрани самодържавието в продължение на повече от 100 години. През 1813 г. на Парижкия конгрес Наполеон отхвърля условията за мир. След поражението на Франция в битката при Лайпциг (1813 г.) съюзните армии окупират страната, Наполеон абдикира в двореца Фонтебло и е заточен на о-в Елба. През пролетта на 1815 г. напуска о-в Елба и се завръща във Франция. Настъпва периодът на т. нар. „100 дни“. Реставрацията на монархията във Франция е премахната. След загубата в битката при Ватерло през 1815 г. Наполеон е заточен на о-в Св. Елена, където е поставен под най-строг режим и охрана от английските войски. След смъртта му са публикувани неговите „Мемоари от о-в Света Елена“ и „Мемоари“, продиктувани по време на заточението. Умира на 5 май 1821 г. на о-в Св. Елена.

Роден е Васил Евстатиев Априлов – български просветен деец и книжовник. Учи в Москва, завършва гимназия в Брашов, Румъния. От 1807 г. до 1809 г. следва медицина във Виена. От 1811 г. живее в Одеса, където е търговец. Включва се активно в обществения, културния и политическия живот на възрожденските българи. Васил Априлов има голям принос за развитието на модерната българска просвета и книжнина. Инициатор е за създаването на Габровското светско взаимно училище през 1835 г. По негово настояване български младежи са изпращани да се учат в Русия. Априлов е един от първите книжовници, които осъзнават необходимостта от създаване на единен български език. Той предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие. Настоява за въвеждането на българския език в църковното богослужение и за замяната на гръцките свещеници с български. Събира народни песни. Автор е на редица трудове и статии, по-важни от които са: „Българските книжици, или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?“ (1841 г.), „Денница на новобългарското образование“ (1841 г.) и „Допълнение към книгата: „Денница на новобългарското образование“ (1842 г.).

През 1847 г. оставя на габровци значителна сума за строеж на ново училище (днес Априловска гимназия). Умира в Галац на път за Одеса.

Подписан е Кючуккайнарджийският мирен договор, който слага край на Руско-турската война (1768-1774 г.). Договорът съдържа 28 параграфа и две приложения. Той е подписан от фелдмаршал граф П. А. Румянцев-Задунайски и великия везир Осман паша.

Според клаузите на договора Кримският хаганат е обявен за независима държава, а Русия получава значителни териториални придобивки и възможности за привилегировано търговско присъствие в пределите на Османската империя. Високата порта се задължава да изплати на Русия контрибуция в размер от 4 500 000 рубли; руският флот получава право свободно да плава в Черно и Мраморно море. Договорът укрепва позициите на Русия в Европейския югоизток и засилва влиянието й върху подвластното християнско население в балканските провинции на Османската империя.

През XVIII-XIX в. се водят поредица от войни между Русия и Османската империя. В резултат на войните от 1710-1713 г., 1735-1739 г., 1768-1774 г. и 1787-1791 г. Русия се превръща в черноморска държава и укрепва своите позиции на Балканите. С войните през XIX в. (1806-1812 г., 1828-1829 г. и 1877-1878 г.) тя се стреми не само да утвърди своето влияние на Балканите, но и да завладее Проливите.

След като Турция, насърчавана от Франция, обявява война на Русия (1768-1774 г.), Екатерина II, неподготвена за войната, призовава към политическа активност поробените балкански народи, за да разедини военните сили и вниманието на Високата порта. Тя изпраща на Балканите свои емисари, сред които е и българинът, подполковник на руска служба, Назар Каразин (Караджа). Той се насочва (с документи на името на далматинския монах Симеон Путник) към двете дунавски княжества и към българските земи със стотици възвания към балканските християни, укрити в кухината на малка тояжка и в кориците на богослужебни книги, с които Екатерина II ги уверява, че ако се вдигнат на въстание за общи военни действия с руските войски, ще могат да разчитат на нейната помощ. Българите, организирани в доброволчески отряди, под руска команда, със стотици участвали в битките в земите покрай река Дунав. След подписването на мирния договор в село Кючук Кайнарджа, Силистренско, хиляди български семейства се изселват във Влашко, Молдова и Бесарабия.

В сръбския град Пожаревац е подписан мирният договор между Османската империя, Австрия и Венеция. Договорът е изработен от специално свикана конференция, под председателството на Англия. Текстът включва 24 параграфа, според които Османската империя предоставя на Австрия Мала Влахия, Банат, Северна Босна и голяма част от Сърбия с Белградската крепост. Венеция отстъпва на султана Морея и повечето от островите си в Архипелага, но получава правото на 3% мито за всички свои поданици, търгуващи в пределите на Османската империя. Подобно право получава и Виена, но то е фиксирано в допълнителен търговски договор (капитулация), подписан на 27 юли. Двата договора създават благоприятни условия за развитие на търговските контакти между българските земи и Средна Европа.