КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 19 ФЕВРУАРИ

Умира Марин Петров Големинов – български композитор, академик (1989 г.), професор (1943 г.); един от най-изтъкнатите български съвременни композитори (от т. нар. второ поколение). Директор на Софийската народна опера, ректор на Консерваторията. Автор е на публицистични и музикално-научни книги. В музикалното му творчество се открояват оперите „Ивайло“ (1959 г.), „Зографът Захарий“ (1971 г.), „Тракийски идоли“ (1981 г.); балетите „Нестинарка“ (1940 г.), „Дъщерята на Калояна“ (1974) г.; музикалната приказка „Златната птица“ (1961 г.); 3 симфонии, инструментални концерти, вокално-инструментални творби и др. През 1976 г. получава Хердерова награда.

С указ на президента за главен прокурор е назначен Иван Татарчев.

Иван Николов Татарчев е роден на 29 август 1930 г. в град София. През 1952 г. завършва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работи като адвокат в Малко Търново, Разлог и Разград. От 1958 г. до 1961 г. е лишен от право да упражнява професията си по политически причини. Работи като каменоделец 5 години, след което му се възстановяват правата да практикува. В периода от 1966 г. до 1990 г. е адвокат в София. Реабилитиран е като репресиран от комунистическата власт. От 1992 г. до 19 февруари 1999 г. заема длъжността главен прокурор на България. Татарчев застава на този пост с подкрепата на СДС, като по-късно същата политическа сила започва атаки срещу него. През 1995 г. е избран за почетен член на Вътрешната македонска революционна организация – Съюз на македонските дружества / ВМРО-СМД/. След конгреса на ВМРО на 27- 28 март 1999 г. става редови член на ВМРО, а не почетен председател на организацията. На 30 март същата година заявява по националната телевизия, че вероятно ще напусне ВМРО. Седем години е главен прокурор на Република България.

Иван Татарчев почина на 24 декември 2008 г.

Умира Йожеф (Джозеф) Сигети – унгарски цигулар. Дебютира на 13-годишна възраст в Берлин. През 1917 г.-1924 г. ръководи майсторски класове в Женевската консерватория. От 1940 г. живее в САЩ. Неговите изпълнения на творби на Й. С. Бах, В. А. Моцарт, Л. Бетовен, Й. Брамс, С. Прокофиев, Б. Барток, А. Казели и др. се отличават с дълбочина на интерпретацията и техническо съвършенство. Автор е на транскрипции за цигулка и пиано.

Умира Йордан Методиев Ковачев – български писател. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1918 г.). Живее в Пловдив, където работи като адвокат. От 1934 г. е председател на групата на провинциалните писатели. Преводач от руски и френски език. Автор е на съчиненията: “Моето утро”, (стих., 1924 г.), “На невидими струни” (стих., 1926 г.), “Искри” (разкази, 1929 г.), “Изпуснати хора” (драма, 1932 г.), “Златни капки” (разкази и легенди, 1934 г.), “На борба с бедността” (1934 г.), “Озарени” (стих., 1938 г.), “Рог жълтици” (комедия, 1945 г.).

Умира Георги Попхристов – деец на националноосвободителните борби в Македония. Завършва Солунската мъжка гимназия и учителства на различни места в Македония. През 1899-1900 г. е член на околийското ръководство на ВМОРО в Леринско. Член е и на Битолския окръжен революционен комитет. По време на Илинденско-Преображенското въстание е ръководител на Леринския район. След неуспеха на въстанието е войвода на чета в Костурско, Леринско и Битолско. След Младотурската революция (1908 г.) се легализира и отново става учител. През 1910 г. е арестуван и заточен в Мала Азия, но успява да избяга. Участва в Балканската и в Първата световна война. През 1925 г. е член на ЦК на ВМОРО (заедно с Ив. Михайлов и ген. Ал. Протогеров). При разцеплението на организацията през 1928 г. заема страната на ген. А. Протогеров. След 1931 г. се оттегля от активна революционна дейност.

Роден е Иван Балсамаджиев – български актьор. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев. Започва работа в Драматичния театър във Видин, след това в Перник, театър „Сълза и смях“. Ролите, които му спечелват популярност са на краля в „Напразните усилия на любовта“, Тартюф в „Тартюф“ и др. Иван Балсамаджиев печели Първа награда на прегледа на българска драма и театър през 1977 г. и Трета награда на същия преглед през 1979 г.

Умира Кнут Хамсун (псевдоним на Кнут Педерсен) – норвежки писател. Първият му роман “Глад” излиза през 1890 г. Той е автор още на романите “Бенони” (1908 г.), “Роза” (1908 г.), “Местечко Сегелфос” (1915 г.), “Плодовете на земята” (1917 г.), “Бродяга” (1927 г.), “Август” (1930 г.). Издава стихове (сборник “Дивият хор”, 1904 г.) и публицистика. Последната си книга “По обраслите пътеки” издава през 1949 г. През 1920 г. получава Нобелова награда за литература.

Умира Андре Пол Гийом Жид – френски писател. Той дебютира с поезия, повлияна от родоначалника на символизма Ст. Маларме, както и от О. Уайлд: „Тетрадките на Андре Валтер“ (1891 г.), „Стихотворения на Андре Валтер“ (1892 г.). Слава му донасят първите романи: „Аморалистът“ (1902 г.), „Тясната врата“ (1909 г.) и „Подземията на Ватикана“ (1914 г.). През 1926 г. пътува из Африка и написва книги „Пътешествие из Конго“ и „Завръщане от езерото Чад“. През 1936 г. посещава СССР, среща се със Сталин, присъства на погребението на Горки. След завръщането си във Франция издава книга „Завръщане от СССР“. Написва още няколко романа: „Женевиев“ (1936 г.), „Училище за жени“ (1944 г.) и др. По време на окупацията на Франция от Германия напуска родината си. Автор е на пиесите „Цар Кандавл“ (1901 г.), „Саул“(1903 г.), „Едип“( 1930 г.), „Дневници“, очерци, литературнокритическата книга „Достоевски“ (1923 г.). Носител е на Нобелова награда за литература за 1947 г.

Състои се премиера на филма „Тревога“ на режисьора Захари Жандов и сценариста Анжел Вагенщайн по едноименната пиеса на Орлин Василев. Това е първият филм на антифашистка тема.

Националната конференция на Народния съюз „Звено“ взема решение да прекрати самостоятелното съществуване на партията и членовете й да се влеят в Отечествения фронт. С този акт „Звено“ престава да съществува като самостоятелна политическа организация.

Политическият кръг “Звено” е обществено-политическа организация създадена през април 1927 г. Основателите й си поставят задачата да възпрепятстват „групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера“ и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната.

На процес в Щип са осъдени на смърт, “сътрудниците на българската власт”: Добре Иванов, Мане Иванов, Антон Ковачев, Благой Ципушев – всички от Щип и Ангел Ефтимов, Емануил Пешев, Трифон Евтимов – от Виница.

Умира Карлис Зале (Карл Фьодорович) – латвийски скулптор. Учи Петербургската художествена академия (1917-1920 г., в класа на А. Т. Матвеев). Живее и работи в Берлин (1921-1923 г.), след което се завръща в Латвия. Най-големите произведения: Братско гробище в Рига (1924-1936 г., заедно с арх. А. К. Бирзениек) и Паметник на свободата (1931-1935 г.) в Рига. Развива националните традиции в стил „модерн“. Ръководител е на скулптурно ателие (1936-1942 г.) и професор в Латвийската художествена академия в Рига.

Президентът на САЩ Франклин Рузвелт издава заповед за интерниране на всички американци от японски произход.

Франклин Рузвелт е американски политик, президент на САЩ (1933-1945 г.), член на Демократическата партия. През 1904 г. завършва Харвардския университет, а през 1907 г. Юридическия факултет на Колумбийския университет. От 1910 г. е сенатор от щата Ню Йорк. В периода 1913-1920 г. е помощник морски министър. Заема отговорни постове в различни фирми и банки (1921-1933 г.). През 1921 г. заболява тежко и остава инвалид, но това не пречи на активната му политическата дейност. Избран е за губернатор на щата Ню Йорк през 1928 г. Усъвършенства значително трудовото законодателство на щата. През 1933 г. е избран за президент на САЩ, след това е преизбиран (1936 г., 1940 г., 1944 г.). Отменя сухия режим и успява да спре световната икономическа криза (1929-1933 г.), от която най-много са пострадали САЩ. Политиката му се нарича „Нов курс“. Провежда система от реформи, чрез които ликвидира последствията от икономическата криза чрез засилване на държавното участие в икономиката на страната. Прокарва закон за социалното застраховане, закон за трудовите отношения. Остава в историята като демократ, привърженик на мирното съвместно съществуване. През 1939-1940 г. се обявява против съветско-германския договор от 23 август 1939 г. и политиката на СССР по отношение на Финландия и Прибалтика. Провъзгласява „морално ембарго“ върху продажбата на въоръжение и военни материали на СССР. След началото на Втората световна война поддържа Англия и Франция срещу Германия. През март 1941 г. по негово предложение Американският конгрес приема закон за даване на заем или под наем на оръжие, боеприпаси, стратегически суровини, продоволствие и други материали на страните, участващи във войната против хитлеристка Германия (заем – наем; ленд – лийз). След намесата на САЩ във войната на 11 юни 1942 г. подписва съветско-американския договор за принципите на взаимната помощ във воденето на войната против агресията. Участва при изработването на Атлантическата харта, в Техеранската (1943 г.) и Кримската (февруари1945 г.) конференция.

Завършва работа първата в света полярна станция “Северен полюс –1”.

Обнародван е Закон за експлоатация на държавните каменовъглени мини във Владайско-Мошинско-Пернишката котловина. Установява се автономен режим с участие на миньорите в печалбите (тантиеми).

Умира Георги Данчов (Зографина) – български живописец, поборник и обществен деец. Близък сътрудник на Васил Левски. Заточен от турското правителство в Диарбекир, откъдето след 3 години избягва в Русия. По време на Руско-турската освободителна война Зографина е в Българското опълчение. След Освобождението участва в Румелийския преврат, член е на Временното правителство в Пловдив. Избиран е многократно за народен представител. Известен като живописец преди Освобождението и в първите години след него. Рисува икони за църквите в Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Казанлък, за музеите паметници в Пордим, Горна Студена и др. Оставя живописни портрети на Ботев, Левски, Д. Петков, на пловдивските първенци Х. Гьока и Х. Калчо и др. Изработва литографните портрети на видни личности, а през 1890 г. редактира хумористичния вестник „Таласъм“.

В Мичиган е основана компания “Келог”, най-големият производител на зърнени храни в света.

Умира Андроник Димитров Йосифчев – български възрожденец, просветител и учител. Роден е в Охрид през 1816 г., където и умира.

Съставено е първото в българската история коалиционно правителство на малцинството от Демократическата и Прогресивнолибералната партия начело с Петко Каравелов (на снимката). То управлява с парламентарната подкрепа на Народната партия и БЗНС.

Непосредствено след като поемат властта, Демократическата и Прогресивнолибералната партия отменят въведения от радославистите натурален десятък. За финансовото стабилизиране на държавата е подготвен проект за сключване на заем от Франция. Въведен е строг режим на икономии в бюджетната сфера. Намален е броят на окръзите, закрити са редица дипломатически агентства, ограничен е броят на чиновниците в министерствата. Народното събрание гласува Закон за амнистия на участниците в селските бунтове, отменени са ограничителните наредби за печата, въвежда се пропорционалната система при избора на общински съветници. Дадени са под съд за корупция министрите, управлявали Княжеството при Радослависткия режим.

Във Външнополитическата дейност на правителството голямо място се отделя на въпроса за нормализиране на отношенията с Румъния. Търси се подкрепата на Русия и Австро-Унгария за провеждане на радикални реформи от турските власти в Македония и Одринско. Усилията на българските власти в тази област остават без последствия. С цел да се подобрят отношенията с Османската империя е ограничена дейността на ВМРО.

Неуспешните опити на кабинета да води активна външна политика, както и тежките условия за получаване на заема от Франция (проектът е отхвърлен от Народното събрание) предизвикват правителствена криза. Кабинетът подава оставка.

Роден е Йордан Стубел (псевдоним на Й. Иванов Бакалов) – български писател. През 1930 г. заедно с Г. Константинов и Н. Фурнаджиев редактира литературен седмичник “Съвременник”. В продължение на няколко години е главен уредник на литературно-художествения отдел при Радио София. За пръв път печата през 1914 г. в списание “Смях”. Сътрудничи на списанията “Листопад”, “Везни”, “Златорог”, “Сили”, “Общ подем” и др. Негови съчинения са “Съдба” (1925 г.), “Гост от Бомбай” (1933 г.), “Небесни камбани” (1937 г.), “Златното яйце” (1946 г.), “Листило клонче” (избрани стих. за деца, 1975 г.).

В Бургас започва тридневен учредителен конгрес на дружествата „Странджа“ – първото дружество на тракийските бежанци в България. Основано на 12 май 1896 г. във Варна от капитан Петко войвода и братя Драгулеви. Поставя си за цел да защитава интересите на българите от Одринска Тракия пред българското правителство и пред Великите сили. През следващите години дейността му се разраства и обхваща и др. населени места в страната. Печатния орган вестник „Странджа“, излиза от 1896 г. до 1899 г. През 1900 г. се обединява с Върховния македонски комитет, който се преименува във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК).

Подписано е споразумение между България и Сърбия по време на посещението на сръбския крал Александър I Обренович и министър-председателя Дж. Симич в София. Договорът предвижда, докато не се утвърдят сферите на влияние на двете страни в пределите на Европейска Турция, те да се подпомагат взаимно по националните, църковните и училищните въпроси в тези земи. Поради отказа на българската страна да се съгласи на сръбското предложение за дележ на Македония Българо-сръбското споразумение на практика не влиза в сила. През октомври 1897 г. то е и официално отменено от дошлото на власт в Белград правителство на Вл. Джорджевич. По този начин се премахват, макар и формално, поетите ангажименти от ограничаването на сръбската пропаганда в Македония, където преобладаващото християнско население е българското.

Умира Христо Кръстев (Хр. К. Николов) – военен деец, капитан. Роден е на 2 април 1861 г. в Русе. Завършва Военното училище в София и Стрелковата офицерска школа в Санкт Петербург. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като дружинен командир в 5-ти Пехотен Дунавски полк. Отличава се в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. След войната командваната от него дружина е дислоцирана в Силистра. Ръководи Силистренския бунт 1887 г. на офицерите русофили. След неуспеха на акцията прави опит да премине в Румъния, но е убит.

Извършена е въоръжена акция на офицери русофили от Русенския гарнизон срещу Регентството от 1886–1887 г., заради предприетия русофобски курс в неговата външна политика. Идеята за бунта е издигната от русофилски настроени офицери емигрирали в Румъния след контрапреврата през 1886 г. С организирането му се заема местен комитет в Русе, възглавен от Тома Кърджиев. Заговорниците успяват да привлекат на своя страна коменданта на града и командир на намиращия се в него Пионерен полк – майор Атанас Узунов, както и подполковник Димитър Филов. Планът на акцията предвижда овладяването не само на Русе, но и на други градове в Северна и Североизточна България – Свищов, Търново, Силистра, Варна и други, като за целта се влезе във връзка и с Шуменския полк. Преждевременното избухване на бунта в Силистра на 16 февруари заставя ръководителите на акцията да пристъпят към действия на без да са приключили още с подготовката й. Арестувани са русофобски настроените офицери и се прави опит да бъде овладян и 5-ти Пехотен Дунавски полк. След като това не става, водачите на бунта Атанас Узунов и Димитър Филов се опитват да се прехвърлят в Румъния, но са заловени. Заловени са и идващите от Румъния с цел да се включат в акцията Тома Кърджиев и Олимпи Панов. Заедно с още няколко офицери те са изправени пред военен съд и получават смъртна присъда. На 22 февруари са разстреляни край Русе. Другите участници в бунта получават присъди с различни срокове затвор.

Сключен е Букурещкият мирен договор между България и Сърбия след приключването на Сръбско-българската война 1885 г. Освен от представителите на двете страни договорът е подписан и от страна на Османската империя в качеството й на сюзерен на Княжество България. Състои се от един член: „Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество…“ Значението на Букурещкия мирен договор се състои в това, че се явява официален акт, с който се прави първата стъпка за международно признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.

За княжески дипломатически агент в Македония е назначен Наум Спространов, драгоман (преводач) в руското консулство в Солун.

Положен е основният камък на храм-паметник “Св. Александър Невски”. Църковният храм е издигнат в София от българския народ в знак на признателност към руския народ за освобождението му от османска власт. Основният камък е положен на 19 февруари 1882 г. Строителството му е извършено през 1904-1912 г. по проект на А. Н. Померанцев в сътрудничество на руски и български архитекти. Построен е по образец на византийските катедрали в Русия от втората половина на XIX в. Заема площ от 2600 кв. м. На куполите му са поставени 12 камбани, най-голямата от които има диаметър на отвора 3 м и тежи повече от 11 т. Изографисан от български и руски живописци, сред които А. А. Киселов, В. М. Васнецов, Ив. Мърквичка, А. Митов и др. Осветен е през септември 1924 г. През 1951 г. е обявен за Патриаршеска катедрала.

Роден е Константин Константинов Соларов – български офицер, генерал от пехотата. През 1901 г. завършва Военното училище в София. Девет години по-късно завършва и Военна академия в Торино, Италия. Като млад офицер служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Балканската война (1912-1913 г.) служи в щаба на 6-та пехотна дивизия, в щаба на Пета армия, а после в щаба на Съединените армии. От 1913 г. до 1915 г. е преподавател по военна история във Военното училище. През Първата световна война е началник-щаб на 3-та и 6-та пехотни бригади, а по-късно служи в щаба на конната дивизия. След войната служи в Министерството на войната като командир на 5-та пехотна Дунавска дивизия и начело на Трета инспекционна област. През 1926 г. е произведен в чин генерал-майор, няколко години по-късно и генерал-лейтенант. Известен писател, публицист и член на Съюза на учените. Има много публикации и книги в областта на военната психология и педагогика.

Томас Алва Едисон патентова грамофона.

Томас Алва Едисон e американски изобретател в областта на електротехниката и предприемач. Основател е на големи електротехнически компании. От 12 годишна възраст работи като вестникар и по-късно като телеграфист. Първото му изобретение е устройство за дуплекс по телеграфиране. След първия успех напуска работата си и създава работилници, в които произвежда създадените от него устройства. Създава редица оригинални устройства, които защитава с патенти. Заселва се в Менлоу Парк (щат Ню Йорк) (1876-1888 г.), където създава голяма лаборатория и работилници. По това време усъвършенства телефона на Ал. Бел и създава фонограф (грамофон), предлага и внедрява електрическа лампа с нагреваема жичка и различна електротехническа апаратура (цокъл и фасунка за електрически лампи, предпазител със стопяеми жички, електрически ключ, електромер и много други); експериментира електрификацията на железниците; разработва електромагнитната сепарация на железни руди; открива термоелектронната емисия през 1883 г. Конструира най-мощните електрически генератори. По проект на Едисон в Ню Йорк е построена първата в света електростанция за постоянен ток за обществено ползване през 1882 г. До края на живота си (от 1887 г.) живее в Уест Ориндж, където ръководи създадения от него изобретателски център. През този период усъвършенства фонограма и кинокамера, създава апарат за записване на телефонни разговори. Изобретява жп спирачка, желязно-никелов акумулатор и др. Автор е на повече от 1 000 изобретения.

Роден е Кристофър Упдал – норвежки писател. Дебютира като поет лирик (сборник “Песни”, 1905 г.). Издава сборник “Свещен огън” (1920 г.), цикъл романи “Танц в царството на мъглите” (т. I, Х, 1911-1924 г.).

Ото фон Бисмарк произнася реч пред Райхстага, в която заявява желанието си да бъде посредник при организирането на предстоящия европейски конгрес (Берлинският конгрес). Впоследствие той е избран за председател. Ото фон Бисмарк (1815–1898 г.) e пруски и германски държавен деец, създател на германската държава. Обединява Германия „отгоре“ по пътя на три последователни войни (Пруско-датска 1864 г., Австро-пруска 1866 г. и Френско-пруска 1870–1871 г.). Райхсканцлер е на Германия от 1871 г. до 1890 г. Във вътрешната и външната си политика защитава интересите на юнкерите и едрата германска буржоазия. Стреми се да наложи хегемонията на Германия в Европа. Първоначално насърчава Русия да започне Руско-турската война 1877–1878 г., но на състоялия се от 1 юни до 1 юли в Берлин конгрес застава на страната на нейните противници. Самият конгрес е свикан по настояване на Англия и Австро-Унгария. Освен тях в него участват и представители на Русия, Франция, Германия, Италия и Османската империя, също и на Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора. България чиято съдба се решавала там, нямала представители. Западно- европейските страни не одобряват подписания след войната между Русия и Османската империя Санстефански договор 1878 г. и настояват за неговото ревизиране. Изтощена от войната и в икономическо, и във военно отношение, Русия е принудена да приеме преразглеждането на Санстефанския договор. Като председател на Берлинския конгрес Ото фон Бисмарк улеснява ходовете на европейските представители. В общите пленарни заседания, на които участвали английският министър-председател Б. Дизраели (лорд Биконсфилд), австро-унгарският министър на външните работи Андраши, руският канцлер А. М. Горчаков и германският канцлер О. Бисмарк, се дебатират най-важните въпроси – териториалните граници на новоосвободената българска държава и съдбата на Босна и Херцеговина. Представителите на западните велики сили и особено лорд Биконсфилд и Андраши се стремят да намалят границите на България и да осигурят своите икономически интереси в нея след откъсването й от пределите на Османската империя. Австро-унгарската дипломация с мълчаливото съгласие на останалите западноевропейски сили се бори за по-големи права върху Босна и Херцеговина. Пред конгреса с известни териториални претенции към България излизат и някои от представителите на съседните балкански страни. На протестните писма на българския народ, изпратени до конгреса от всички краища на страната и особено от онези, които се предвиждало да останат в пределите на Османската империя, не е обърнато внимание.

Край София е обесен Васил Левски. Васил Иванов Кунчев (Левски) наричан още Дякона или Апостола е роден в град Карлово на 18 юли 1837 г. Учи в родния си град, а след това в Стара Загора. През 1858 г., с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост.След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.

През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира „патриотични дружини“ за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. След разпускането й прави опит да премине в България с чета, но е заловен от сърбите и затворен в Зайчар. Така неуспехът на четническата тактика го довежда до идеята, че изходът на национално -освободителната борба е в пренасяне на нейния център в България. Идеята му се състой в изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в центрове българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. В резултат на 11 декември 1868 г.и на 1 май 1869 г. Левски предприема две обиколки из страната. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група „Млада България“, която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на „Привременно правителство в Балкана“. На 26 август се завръща в Букурещ, за да участва в създаването на БРЦК, но тъй като идеите му не са приети от революционерите в Румъния на 26 май 1870 г. Левски напуска Букурещ и се завръща в България с цел да организира и изгради мрежа от революционни комитети. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Магуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него. През 1871 г. от Румъния са му изпратени като помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застанал изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г.в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, на което Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ (1871 г.). В уводната и част е формулирана целта на организацията: „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи.“ За всяко отклонение от тази цел „Наредата“ предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.След като получава пълномощието от БРЦК. Васил Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България, включително и в Македония. Точно когато дейността му достига своя най-голям размах на 22 септември 1872 г. в Арабаконашкия проход (дн. Ботевградски проход), Средна Стара планина, въпреки забраната от негова страна, е ограбена турска пощенска кола. Акцията е организирана от Общи, взети са 125 000 гроша, които трябвало да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. В отговор турските власти предприемат масови арести на населението в този край, задържани са и голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села. Действията на турските власти са улеснени до голяма степен от признанията, които прави Димитър Общи след залавяне му. Благодарение на тях властта попада и по следите на В. Левски. За да бъде предпазена от пълно унищожение ВРО, БРЦК иска от Апостола да вдигне въстание в България. Той обаче отказва, тъй като въпреки постигнатите успехи смята, че подготовката за въстание не е достатъчна.. С риск на живота си Пазарджик Левски се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията. След това има намерение да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина е придружаван от Никола Цветков.

На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. На 7 януари е организирана очна ставка с Димитър Общи и Атанас Попхинов. На следващия ден за одобрение специалната комисия изпраща до великия везир в Цариград присъдата на членовете на Революционния комитет в с. Голям извор, Тетевенско, участвали в обира при Арабаконак.

В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски. Замисълът не довежда до съществен резултат.

Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена.

Васил Левски се налага като лидер на ВРО, идеолог, организатор и ръководител на българското национално- освободително движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото „който ни освободи, той ще ни зароби“. Проповядва идеята за „свята и чиста република“, за общество и държава, в която всички „да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът – в България, Тракия, Македония“.

Роден е Рачо Петров – български офицер, генерал от пехотата (1935 г.), политик и държавник. Завършва Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург (1883 г.). Началник-щаб на армията (1885-1894 г.). В Сръбско-българската война (1885 г.) прехвърля от границата с Турция на западната граница главни сили на българската армия, нанася удар на сръбските войски при Сливница и решава изходът на войната. Заемал е следните постове: министър на войната (юли-август 1887 г. и 1894-1896 г.); министър на вътрешните работи (ноември 1900 г. – януари 1901 г.; януари-февруари 1901 г.); министър на външните работи и вероизповеданията (януари-февруари 1901 г.; май 1903 г. – октомври 1906 г.); министър-председател (1901 г.; 1903 г.-1906 г.). През Междусъюзническата война (1913 г.) командва Трета армия. През Първата световна война (1914-1918 г.) е военен губернатор на Македония. Съден е като един от виновниците за националните катастрофи през 1913 г. и 1918 г. Рачо Петров е основател и пръв главен редактор на сп. „Военен журнал“.

Роден е Сванте Август Арениус – шведски физико-химик, автор на теорията за електролитната дисоциация (1887 г.), която е едно от най-големите обобщения в химията от ХIХ в. През 1903 г. получава Нобелова награда за физика. Завършва Упсалския университет. Работи във Физическия институт на АН в Стокхолм (от 1882 г.), професор е в Стокхолмския университет (1895 г.) и директор на Нобеловия институт (от 1905 г.). През 1901 г. става член на Шведската АН , почетен директор на университетите в Кеймбридж, Оксфорд, Бирмингам и др. Теорията за електролитната дисоциация обяснява връзката между електрическата проводимост и реакционната способност на електролитите. На нея се основават изследванията в областта на разтворите на В. Оствалд, Я. Вант-Хоф и др. Теорията на Арениус не отчита сложните взаимодействия на разтворените частици една с друга и с разтворителя; нейните количествени изводи се отнасят само за силно разредени водни разтвори. Арениус прави важни открития в областта на учението за скоростта на химичните реакции. Съставя уравнение, което свързва скоростта на реакцията с температурата (1889 г.). Занимава се с изследвания по астрономия и астрофизика, проучва приложението на физико-химичните процеси. Автор е на хипотеза за вечността на живото вещество и за пренасянето на зародишен живот от една планета на друга.

Александър II става руски император.

Александър II (1818 г.-1881 г.) е руски император от династията Романови, най-големия син на Николай I Павлович и Александра Фьодоровна. Политическото положение в Русия след неуспешната Кримска война (1853-1856 г.) създава условия за реформи и Александър II е принуден да ги започне. На 19 февруари 1861 г. ( 3 март 1861 г.) отменя крепостното право, поради което е наречен Цар Освободител. Александър II отменя телесните наказания и въвежда нов университетски устав (1863 г.), земска и съдебна реформи. Започва подготовката на военна реформа. От 1862 г. обявява публично държавния бюджет. След 1866 г. се извършват няколко опита за атентат срещу Александър II. Това довежда до засилване на ролята на органите за вътрешна сигурност и репресиите срещу радикалните течения, организации и движения. Създава върховна разпоредителна комисия (1880 г.) начело с граф Лорис-Меликов. Създава условия за либерализация на обществения живот и проявяване на радикални идеи в публицистиката, литературата и други области на обществения живот. Приема закон за градско самоуправление (1870 г.) и закон за всеобща военна повинност (1874 г.). В областта на външната политика Александър II обръща особено внимание на т. нар. източен въпрос и за отменяне условията на Парижкия мирен договор (1856 г.). Продава на САЩ Аляска (1866 г.), присъединява Туркестан (1864 г.), Хива (1873 г.) и Кокандското ханство (1876 г.). За да засили руското влияние на Балканите, започва война с Турция (1877-1878 г.). Войната завършва с успешния за Русия Санстефански мирен договор (1878 г.). Берлинският конгрес (1878 г.) затвърждава политическото положение на Русия в Европа като велика сила. Александър II става жертва на атентат, организиран от радикалната организация „Народна воля“.

Родена е Адела (Аделина) Пати – италианска оперна певица (колоратурен сопран). Семейството й емигрира в САЩ. Започва да пее на 8-годишна възраст и в продължение на 2 години изнася над 300 концерта. На 18 години гастролира в „Ковънт Гардън“ (Лондон) в операта „Сомнамбула“ на В. Белини и се превръща в сензация. Триумфира по сцените на Брюксел, Париж, Санкт Петербург, Милано, Монте Карло, Мадрид. В репертоара си има 42 опери. Хонорарът й е $ 5 000 за спектакъл; притежава собствен луксозен влак (1881 г.) и частен театър в Южен Уелс (1886 г.). Джузепе Верди я нарича „най-великата оперна певица“. Адела Пати умира на 27 септември 1919 г.

Роден е Константин Дмитриевич Ушински – руски педагог демократ, създател на научната педагогика в Русия. Завършва Юридическия факултет на Московския университет (1844 г.). Професор в Ярославския Демидовски лицей (1846-1849 г.), преподавател и инспектор на класовете в Гатчинския институт за сираци (1854-1859 г.), инспектор на класовете (зам. директор по учебната работа) на Смолния институт (1859-1862 г.). Основа на неговата педагогическа система е изискването за демократизация на народното образование и идеята за народностно възпитание. Разглежда труда като условие за всестранно развитие на личността. Централно място в образованието определя на родния език. В дидактиката прокарва идеята за възпитаващо обучение, разработва принципите за избиране на учебния материал и методите за обучение в зависимост от възрастовите особености на децата. Педагогическите му идеи са изложени в книги за първоначално четене в клас “Детски свят” (1861 г.) и “Родно слово” (1864 г.). Негов фундаментален труд е “Човекът като предмет на възпитанието. Опит за педагогическа антропология” (2 т. а, 1868-1869 г.).

Роден е Август Шлайхер – германски езиковед. Професор е в Пражкия (от 1850 г.) и Йенския (от 1857 г.) университет. Представител е на натуралистичната школа в езикознанието, оформила се под влияние на възгледите на Ч. Дарвин и диалектиката на Хегел. Към езиковите явления и процеси Шлайхер прилага законите на диалектиката на Хегел (разполага в триада основните типове морфологическа структура на езиците), разглежда езика като организъм, който трябва да се изследва с методите на естествените науки, представя идеята за деградацията на езиците и схемата на “родословното дърво” на индоевропейски езици. Сравнителният метод за изучаване на езиците, който използва, подготвя учението за фонетичните закони на младограматическата школа. Трудовете на Шлайхер изиграват значителна роля в развитието на индоевропеистиката, основните задачи на която той вижда в реконструкцията на общоиндоевропейски език. Един от първите лингвисти, които се занимават с изучаване на живите езици (между тях и литовски) и диалекти; изследва и славянски езици. В труда си “Компендиум на сравнителната граматика на индогерманските езици” (ч. 1-2, 1861-1862 г.) излага най-пълно за своето време системата на индоевропейските езици.

Арестуван е Аарон Бур, вицепрезидент на САЩ в годините 1801-1805. Той е арестуван по обвинение в измяна. Според обвинението той планира да нахлуе в Мексико и да установи там свой режим.

Наполеон и папа Пий VI подписват Толентинския договор, според който Болоня, Анкона и Ферара се присъединяват към Франция.

Роден е Луиджи Бокерини – италиански композитор и виолончелист. Утвърждава виолончелото като солов инструмент. Автор е на около 30 симфонии и около 400 камерно-инструментални произведения, съчинения за виолончело и др. Сонатите и концертите на Луиджи Бокерини са класически образци на соловата инструментална музика от ХVIII век.

В Русия е учреден Върховният таен съвет. Той е висше държавно съвещателно учреждение в Русия в периода 1726-1730 г. Състои се от осем души. Създаден е от Екатерина I (на снимката) като съвещателен орган, който има за задача да решава най-важните държавни въпроси. Опитва се да ограничи самодържавието в своя полза, но е разпуснат от императрица Анна Ивановна.

Сключен е Уестминстърският мир. Чрез него се слага край на Третата англо-холандска война.

Англия е принудена да подпише договора поради това, че парламентът не отпуска повече средства за провеждането на войната. Англичаните са обезкуражени от факта, че холандската флота успява да превземе повече от 550 английски кораба, както и от това, че Холандия успява да си възвърне контрола над Нов Амстердам през 1673 г. Това може лесно да бъде счетено за загуба от страна на Англия, която инициира войната, в която холандците причиняват неочаквано големи финансови разходи за Англия. Според мирния договор Нова Холандия се счита вече за английско владение, а Суринам, завладян от холандците през 1667 г., остава холандска колония, затвърждавайки статуквото от 1667 г.

Роден е Анри III – френски крал (от 1574 г.). Избран е за крал на Полша и за велик княз на Литва през 1573 г. След смъртта на брат си – френския крал Шарл IХ, се завръща във Франция, за да заеме престола. Бори се срещу хугенотите и срещу представителите на Католическата лига.

Роден е Николай Коперник – полски астроном, създател на хелиоцентризма. Учи астрономия в Краковския университет (от 1491 г.), продължава обучението си в Болоня, Италия. Работи като преподавател по математика в Рим. Следва медицина в Падуа, след което се завръща в родината си (1505 г.) и постъпва в монашески орден. Същевременно продължава със заниманията си по астрономия. Своята астрономическа система създава още през 1512 г., но едва през 1543 г. (на 70-годишна възраст) успява да публикува съчинението си “За въртенето на небесните сфери” (“De revolutionibus orbium coelestium libri VI”), от което успява да види само един екземпляр в предсмъртния си час. Съчинението е забранено от Католическата църква от 1616 г. до 1828 г. Коперник се отказва от приетото в течение на векове схващане за Земята като център на Вселената. Обяснява видимите движения на небесните тела – около оста си и около Слънцето, в т. ч. и на Земята.

Умира Ярослав Мъдри – велик киевски княз (от 1019 г.), син на княз Владимир Святославич. Докато баща му е жив, Ярослав Мъдри е княз в Ростов, а след това е негов помощник в Новгород. През 1015 г. Новгород спира да плаща данък и прави опит да се отдели от Киев. По време на подготовката за война Ярослав получава известие за смъртта на баща си и за заемането на трона от брат му Светополк. Той воюва за Киев 4 години. Подържа полския крал Болеслав I и печенегите. През 1019 г. след победа край р. Алта Ярослав Мъдри завзема Киев и става велик княз. При него са налице първите признаци за раздробяване на древна Русия. Принуден е да води борба с княз Бречислав, на когото през 1021 г. предава градовете Усвет и Витебск. Опасен противник е и брат му – княз Мстислав Владимирович, на когото отстъпва земите на източно от р. Днепър. След смъртта на Мстислав и след успешни походи в Полша (1030-1031 г.) Ярослав Мъдри разширява границите на западна и северозападна, утвърждава властта си на западния бряг на Чудското езеро, където построява гр. Юриев. През 1040 г. изпраща войски в Литва, а през 1042 г. – в Южна Финландия. През 1036 г. разгромява печенегите край Киев и спира техните набези. През 1043-1046 г. воюва с Византия. След смъртта му руската земя е поделена между 5-мата му синове.

Констанций II Велики заповядва да се затворят всички езически храмове в Римската империя.

Флавий Юлий Констанций (лат. Flavius Iulius Constantius) е римски император в периода 337-361 г. Втори син е на император Константин I Велики и Фауста. Роден е на 7 август 317 г. в Илирия. Баща му го издига в ранг цезар на 13 ноември 324 г. в Никомедия. По време на смъртта на Константин Велики е на източната римска граница където води военни действия срещу персите. Новината за смъртта на баща му го кара да препусне към Константинопол за да участва в подялбата на империята. Първи от братята си се оказва там и веднага е въвлечен или организира дворцовия заговор целящ осигуряването на имперска власт само на синовете на Константин I (Константин II, Констанций ІІ и Констанс) и отстраняването на другите наследници (Далмаций и Анибалиан). Този заговор известен като „Клането на принцовете“ е в противоречие с истинското завещание на Константин Велики което веднага е подправено. Стабилната подкрепа на армията и придворните евнуси осигуряват бързата победа на Констанций ІІ и неговите братя. Далмаций и Анибалиан са несправедливо обвинени в отравянето на Константин Велики и избити заедно с повечето членове на техните семейства (пролетта-лятото 337 г.). Тримата братя се събират в Панония (септември 337) за да поделят империята. Констанций ІІ получава източните провинции Египет, Гърция и Тракия. По-късно принуждава Констанс да му отстъпи Илирик.

Постоянното военно напрежение и тежките данъци обезсилват страната и въпреки че като цяло равновесието се запазва резултатът от дългото му властване е по-скоро отрицателен.