Манастирът е Бачковският, а иконата е на „Света Богородица – Елеуса“, за която казват, че чува молитвите не само на християните. Така и трябва, според мен, майките чуват молитвите на всичките си деца. Не ги съдят, не ги делят, а ги обичат и искат да им помогнат. Идвала съм няколко пъти в този манастир – най-вече, заради иконата и усещането за близост с Бога. Трудно преодолявам този панаир, който ме съпровожда до вратите на храма. Нямам нищо против него, просто според мен, не му е тук мястото. Нареждала съм се на опашка пред образа на Божията майка. Винаги ми е било по-леко да се помоля пред нейна икона. Жена и майка е. Ще ме разбере! Тук винаги се вие дълга редица от хора, които искат да я докоснат. Бях там и тази година, с приятели. Малко се срамувах да се наредя и да заема мястото на някого… Не че нямам за какво да се помоля и за какво да благодаря, а защото хората, които бяха около мен, със сигурност, имаха по-голяма нужда… Когато идва моят ред, пропускам няколко човека пред себе си, защото са болни или с малки деца и наблюдавам начина, по който подхождат към чудотворната икона. Мисля, че хората се молят така, както живеят. Някои плахо и с наведена глава, други я навеждат само за пред иконата /през другото време „носът им е в облаците”/, има и такива, които са ги довели и не знаят какво точно се очаква от тях, но се отнасят с уважение и респект. Някои подхождат като обречени. Не вярват, че някой може да им помогне и дори малко им харесва да са мъченици. Има и едни, които са целите вяра. Те не чуват и не виждат нищо друго. От силата на тяхната вяра може да настръхнеш. Сливат се с мястото и иконата и стават едно. Цялата им същност е молитва, вяра и благодарност. Струва ми се, че ако човек се моли и вярва така, няма нищо невъзможно за него в този живот, или – както казваше дъщеря ми като малка: „Чудесата са, за който вярва в тях, който не вярва – няма чудо!” На тези хора – с вяра в чудото и Божията майка, им се изпълняват молитвите – раждат им се отдавна чакани деца, оздравяват, проговарят, преодоляват всякакви пречки, прощават на себе си и на другите и се научават да благодарят от сърце и да обичат… Да обичат просто така. Не някого и нещо конкретно, а всеки и всичко. Най-вече да обичат хората – ближни и не толкова…
Тази година, наред с изживяването от посещението на манастира, имахме възможността, с моите приятели, да се срещнем с Негово преосвещенство Величкия епископ Сионий – игумен, както на Бачковския, така и на Троянския манастир. Има нещо много достойно в този човек. Не само заради поста, който заема. Самият човек е различен. Заема пространството с присъствието си и го насища със спокойствие и доверие. Поискахме да ни благослови и да се помоли за всички хора от Добруджанския край. Да ни даде благословията си за здраве, мир и благодат. Тази вяра и надежда носим от това свято място. И я предаваме на всички вас. Носим и предаваме надеждата за повече човещина, за повече добрина и състрадание. И да помним: Преди да поискаме, трябва да повярваме!
Диана СТЕФАНОВА
